Франсоа Растие
и текстовата семиотика

Тази книга, както и повечето текстове на автора, следва широкоразпространената френска практика на семинари, превърнати в томове. В случая става дума за популярния семинар на Растие и групата му, известен като "Семантика на текстовете".
Франсоа Растие е едно от лицата на модерната семиотика на текста (сочен е като един от най-изявените семиотици от самия Умберто Еко). Той започва кариерата си като сътрудник на Гремас (публикуват заедно), а по-късно си сътрудничи и с Бернар Потие.
Един от основните въпроси, които изследването задава, е съществува ли обща традиция между дисциплини като реториката, стилистиката, семиотиката, поетиката и какви са общите им перспективи. Предпоставка за утвърдителния отговор е убедеността на автора, че интерпретирането на текстове винаги онагледява връзките между всички тях, защото анализаторите неизбежно прибягват до понятия, заимствани от изброените дисциплини. Затова и поривите за автономност, включително на поетиката - и то най-вече във френското литературознание - биват припомнени, но само като база за оттласкване. Специално внимание е отделено и на разделението между лингвистиката и литературата с идеята, че това разделение също трябва да се компенсира. Защото е важно - твърди Растие - литературата да започне да се мисли като изкуство на езика, като "разширяване и прилагане на свойствата на езика".
Самият термин "дисциплина" е определен като обозначаващ едновременно изкуствата (каквито, следвайки Шлайермахер, за Растие са реториката и херменевтиката), науките и теориите. А имплицитната цел на книгата е разглеждането им заедно през общия обект - писмените и устните текстове. За да се преодолее трайният предразсъдък, споделян от повечето занимаващи се с текст, а именно - убедеността, че обитават различни диаспори и неизбежно принадлежат към множество разделени академични кланове. Като, разбира се, Растие отчита дозата субективизъм и си дава сметка, че както науките за езика, така и обществените науки се занимават с текстове за собствените си цели. Интелектуалният проект, който книгата защитава, е "обединяването на филологията и херменевтиката вътре в една семантика на текстовете с описателна насоченост", още повече в епохата на мултимедиите.
Един от акцентите в изследването е върху връзките на лингвистиката със семантиката на текстовете, като желанието е да се покаже способността на лингвистиката да описва текстове. Защото макар и в повечето случаи лингвистиката да остава до нивото на граматиката, нейният същински предмет трябва да бъде текстът. Затова и Растие представя многобройните виждания за текста, обсъжда различните дефиниции, които го поставят в зависимост от езика, света, автора, читателя... В мисленето за текста на самия Растие влиза констатацията, че текстът получава смисъла си от нелингвистични корелати, макар и да е плод на лингвистичното.
Самата семиотика според Растие е нещо като "дисциплина без граници". Той се спира на терминологичните различия между нея и семиологията и обяснява, че тъй като за последователите на Сосюр лингвистиката е наука за знаците, тя може да бъде дефинирана като "семиотика на езиците и текстовете". Специално внимание е отделено на дискурсивната семиотика, която през 70-те години играе ролята на текстова лингвистика. Като нейна слабост обаче е отчетен фактът, че тя разглежда езиковото ниво като "повърхностна променлива". И най-сетне - заключава Растие - съвременната семиотика не е създала теория за текста, съвместима с една реторична/херменевтична проблематика, доколкото повечето теориите остават свързани със значението на знака, а не със смисъла на текста. Позовавайки се на Йелмслев, Растие пледира лингвистиката да се мисли като семиотика на езиците и текстовете, което според него е избор на нова, "федеративна" семиотика.
В "Изкуства и науки за текста" текстовата проблематика е видяна и от ъгъла на интерпретацията и разбирането. Растие разширява проблема и се спира на херменевтичната процедура на тълкуване и разбиране. Смисълът на текста се разглежда като резултат от свързването на вътрешните и външните отношения на текста, от срещата с един контекст и един интертекст. Изследването обсъжда и питания от типа "Какво представлява нечитаемият текст" и "Къде трябва да спре интерпретацията". Според автора ние сме осъдени да даваме смисъл дори тогава, когато произведението е съставено, да кажем, от не-думи, какъвто според него е случаят с "Бдение над Финеган". Затова и може да се каже, че един текст е нечитаем само за херменевтиката на яснотата, само за вярващите в буквалността. Що се отнася до спирането на интерпретацията, Растие е сред тези, които по-скоро споделят идеята, че едно произведение никога не е докрай разбрано и следователно то изисква продължаващо четене, тъй като при всеки прочит текстът нараства. Пък и актуалният смисъл на един текст е резултат от неговото повтарящо се дешифриране.
"Изкуства и науки за текста" вярва, че може да свърже лингвистиката с филологията и херменевтиката и така да образува проект за обединяване на филологическата практика и семантичната теория на интерпретацията. Съобразявайки се с развитието на новите технологии, Растие говори и за нужното обновление на филологията, което свързва с информатиката. След писмеността и книгопечатането цифровизацията - отбелязва той - поставя началото на трети етап в историята на носителите. Информатиката, автоматичната обработка на текстовете, компютърната интерпретация променят из основи науките за текста. Самото понятие за текст се обогатява при цифровизацията, защото се улеснява изследването на устните текстове, възможна става нееднородността на носителите и смесването на устни и писмени текстове (например звукови анотации на писмен текст). Нещо повече, след Дерида и за Растие опозицията устно-писмено изглежда несъстоятелна благодарение на цифровизацията. И най-сетне, пак тя е, която отваря към мултимедийността.
Позовавайки се на Агамбен, Растие налага идеята, че единствено една дисциплина за интердисциплинарността е подходяща за интерпретацията на човешките явления. Защото е настъпил повратен момент за търсене на общ език и в това отношение пример може да бъде потърсен в изследванията на големи филолози като Лео Шпицер и Ауербах, доколкото техните изследвания демонстрират плодотворността на проекта за обединяване на херменевтиката с филологията. Растие стига още по-далеч и изтъква, че разделението между хуманитарните и обществените науки също е съмнително и дори го определя като "отзвук от отживелия времето си двубой между хуманизма и марксизма". Така той мотивира проекта си за семиотика на културите, чието призвание е да федерира науките за културата около понятията език и интерпретация.

Амелия Личева

Бел.ред. Франсоа Растие участва в конференцията "Около Умберто Еко", организирана от Ивайло Знеполски на 27 и 28 ноември м.г. в София.





Франсоа Растие. Изкуства и науки за текста. Превод от френски Галина Меламед. Под редакцията на Боян Манчев. ИК ЛИК. С., 2003.
Цена 10 лева.