Поп(аванг)арт, викове
А сега си представете: седите в любимото кафене и отпивате от чаша с "Изкуството и трънения венец" от Иван Милев, разминавате се с тинейджърки, на чиито тениски е щампована "Елга" на Иван Бояджиев, а за Коледа сте получили календар-бележник, в който са ре-репродуцирани изображенията от "Везни" и "Пламък"; да не споменаваме всички моливи, химикалки, разделители за книги, картички, ключодържатели и прочие дрънкулки, напомнящи, по-скоро натрапващи постиженията на българския модернизъм от първата половина на 20-те години, които туристите масово купуват преди отпътуването си от София. "Аууууу! Кич!", чувам виковете на пуристите, а насреща им реалистите скептично вдигат вежди: "А стига, бе! В София?". Факт е, че определени художници (и писатели, и композитори), възприемани от своите съвременници като смели експериментатори и в плана на изказа, и в плана на съдържанието, са превърнати от туристическата индустрия в икони на масовата култура. Е, не изцяло, а само чрез няколко "емблематични" произведения, които добре понасят тиражирането, привличайки окото, ухото и парите на преситения съвременен консуматор: "Целувката" (Климт), "Закуска на тревата" (Моне), "Малка нощна музика" (Моцарт). Кич - продава се. Неизбежно е да се случи и в България. Доказателство: след като по големите (ретроспективни) изложби започнаха да се продават прилични каталози, изкуството се възползва от напредъка на технологиите и зрителят на една софийска изложба вече може да си поръча постер с произведението, което най-много му е допаднало. Получавал си го след около седмица.
Но преди това трябва да прекрачи прага на Софийската градска художествена галерия и да преживее шока от изложбата "Гео Милев и българският модернизъм". "Голямоформатни репродукции" не дава съвсем ясна представа за почти стоте - плаката, постера, билборда? - провесени в двете големи зали на първия етаж. Гласовете на известни и недотам известни творби на Гео Милев, Иван Милев, Сирак Скитник, Иван Бояджиев, Петър Дачев и други техни съвременници и съидейници са усилени почти до оглушителност по случай 110-та годишнина от рождението на Гео Милев от екип, който очевидно не изпитва притеснение от естетиката на попкултурата. Шокът от мащаба почти веднага преминава в удоволствие от детайла и своеобразна изследователска страст, която кара посетители, иначе недотам встрастени по модерното изкуство, да притичват със заруменели страни от зала в зала, проследявайки почерци, мотиви, интертекстове.
Според каталога (отлично графично решение на Кирил Гогов) изложените репродукции са групирани в пет водещи теми: "Азът", "Богове и тайнства", "Жената", "Градът", "Музиката". Семантичният признак за организиране на една изложба крие много рискове за усъмняване и критика: едва ли някой би оспорил, че това са ако не основните, то основни фигури на междувоенния модернизъм (не само в изобразителните изкуства, не само в България); едва ли някой вярва, че тези фигури не се вплитат в сложни взаимодействия в конкретните произведения - оттам принципната невъзможност за еднозначна класификация. От пръв поглед се вижда обаче, че тази организация не е следвана плътно при подредбата на самата изложба. "Потъналата катедрала" на Сирак Скитник (към темата "Музика") например се намира между "Целувката на Юда" от същия художник и "Рисунка" от Петър Дачев, и двете от групата "Богове и тайнства". Една винетка от Николай Райнов пък ("Жената") се е наместила между няколко репродукции по темата "Градът". И така нататък. Изобщо, при целия възторг от силно комуникативното изложение, въпросът за подредбата е първият, който (изкушеният) зрител си задава. При по-внимателно и последователно вглеждане изпъкват определени наративни ядра (например плавният разказ от "Композиция" на Гошка Дацов през "Композиция със свещи" на Петър Дачев, "Христос" на Иван Милев до "Богородица" и "Целувката на Юда" от Сирак Скитник; защо "Оплакване Христово" от Борис Стефчев е другаде?).
Разнообразието от стилове и техники също не може да мине безвъпросно. Наред с усилените от големия формат послания са усилени щрихи, мазки, ефекти на материала, които при камерното звучене на оригинала (размерите на повечето не надхвърлят 30 см) биха оказвали влияние по-скоро подсъзнателно, но при билбордовия си вариант на моменти създават усещане за прекалена интимност. Да не говорим, че намиращи се в близко съседство стилистично различни творби, дори на един художник, прозвучават в дезакорд при тези мащаби (автопортретът и портретите на Пенчо Георгиев и Чавдар Мутафов от Иван Милев). Допускам, че тази притесненост се дължи отчасти и на (недостатъчното) отстояние между репродукциите - неизбежен риск при необичайния формат и естественото желание да се покажат повече изображения. Но личното пространство на експонатите поначало не е сред основните грижи на българските куратори.
Така или иначе, проектът "Гео Милев и българският модернизъм" е насочен повече към неизкушения и другояче взискателен зрител. Казвам "проектът", защото репродукциите са само част от мащабния замисъл за честването на централната фигура в краткия български авангард (или "авангардистичен модернизъм", ако следваме терминологията на доц. Маринска). Изложбата приютява и лекционен цикъл, в който изследователи на българския модернизъм от Нов български университет, Държавната музикална академия и БАН (ще) представят основни негови аспекти - изобразително изкуство, литература, музика, театър. Тази програма отпраща към практиките на самите модернисти, които, както добре знаем, са изнасяли популярни беседи върху съвременното си изкуство. Дали проектът не повтаря недотам скрито жестове на самия Гео Милев - известно е, че прословутата експресионистична изложба, уредена от него през декември 1921 - януари 1922 г. поне частично се е състояла от репродукции? Но дори това повторение крие рискове. Защото традицията на беседите отдавна е изтляла в България и всяко публично говорене, опитващо се да балансира между интересите на широката и специализираната аудитория, лесно може да се превърне в отегчение. Затова пък щандът, изпълняващ функцията на Museum shop, наистина предлага за всекиго по нещо. Вярно, не чашки и химикалки, но цяла палитра преиздания и нови изследвания, свързани с Гео Милев и неговите кръгове: споменатият вече чудесен, изцяло двуезичен каталог, фототипното издание на сп. "Везни" и алманах "Везни" (1999), "Гео Милев. Пътят на свободата" (2002), "Летопис Гео Милев" (2005), "Гео Милев - жрец на истината и свободата. Нови изследвания" (2005), съставените от Гео Милев "Антология на българската поезия" и "Антология на жълтата роза" (2005). Изобщо - акция, която с известна фриволност бихме могли да наречем "Geo Milev Superstar".
При подобни начинания е трудно изследователят и/или кураторът да не се поддаде на еуфорията и хиперболата (за фамилиарното "Гео" да не говорим). Гео Милев безспорно е централна фигура в българския интелектуален живот след Първата световна война, но лесната употреба на превъзходна степен не подобава на хора с историческо съзнание, особено сред репродукциите на Иван Милев и Сирак Скитник. Тук отново трябва да се върнем към подбора. В предговора към каталога (повтарящ до голяма степен известната студия "Гео Милев и българският модернизъм", различни варианти на която Ружа Маринска представя вече повече от 10 години) този подбор е мотивиран достатъчно интересно и изчерпателно - изложбата включва художници, чиито творби са репродуцирани в редактираните от Гео Милев издания, за които той и близките му сътрудници са се изказвали ласкаво или които са рисували негови портрети. Че в експозицията ще преобладават творби на представителните художници - Гео Милев (12), Сирак Скитник (18), Иван Милев (16), е очевидно. Че ще бъде използван случаят, за да се покажат по-малко известни автори - Петър Дачев, Мирчо Качулев, Васил Захариев, Николай Абрашев, Борис Стефчев, е разбираемо и оправдано. Но защо ключова за сп. "Пламък" фигура като Макс Мецгер е представена само с едно произведение? Защо двамата братя Райнови (Николай и Стоян), за които самата Ружа Маринска пише, че са сред най-положително оценяваните от Гео Милев художници, присъстват общо с една (!) винетка от по-големия? И то при положение, че Николай Райнов е автор на една прочута декоративно-колоритна илюстрация към "Гарванът" на По, рязко контрастираща със и вероятно доста по-комуникативна в съвременния смисъл от черно-бялата тушова интерпретация на Сирак Скитник, включена в изложбата?
Изобщо рисуването по литературни произведения и "разкошните" издания са сред големите теми на 20-те. Те, разбира се, присъстват в изложбата. Но някак под сурдинка, помежду другото. Посетителят има възможност да разгледа ксерокопия на оригиналите на "Марионетки" от Чавдар Мутафов с рисунките от Сирак Скитник (четири от тях - и като голямоформатни репродукции; в раздела "Музика, театър"!), "Жестокият пръстен", течения на "Везни", "Пламък" и "Крешчендо". В изложбата виждаме и рисунки на Сирак Скитник към "Български балади" от Теодор Траянов, на Иван Милев към "Арена" от Ламар, на Гео Милев към "Жестокият пръстен" - изтръгнати от литературния си контекст, оставени болезнено сами. Привличайки вниманието към по-малко популярната тема "поетът рисува", организаторите са жертвали "художникът илюстрира", "художникът пише" и "художникът превежда". А словото във всичките му форми - стих, проза, критика, беседа, манифест - е изключително важно за (авангардисткия) модернизъм. Но може би наистина живеем във време, когато образът се чува по-добре.
Не си го представяйте: посетете изложбата.

Лора Шумкова