Българският модернизъм/
Формата и форматът
Изложбата "Гео Милев и българският модернизъм" очаквах с любопитство. Темата е предизвикателна, а периодът и художниците, които обхваща, са сред най-обсъжданите и изследвани през последните години. Водената полемика доколко и дали изобщо има български модернизъм, придава допълнителен градус на събитието.
Така формулираното заглавие навежда на мисълта, че би могло да се очаква в галерията да се представят картини от периода, различни издания, вещи. Изобщо изложбата да бъде изградена по-скоро по познатия начин. Да бъде една от онези, които създават възможност да се докоснеш до оригинала, да придобиеш по-пълна представа за дадено явление...
Това, с което се сблъсках в залата, се оказа различно. Срещнах се с опит за оригиналност и с желание за интерпретация на художествения материал по нов начин. Изложбата като факт настройва към разсъждение и анализ, но с фокус не толкова върху съдържанието; по-скоро върху формата.

Формулата

Проектът "Гео Милев и българският модернизъм" е реализиран по съвременен структурен принцип. Той отговаря на всички изисквания, наложили се в широката практика за организиране на подобни събития: куратор + предизвикателна тема + ефектна концепция + добър екип + съпътстваща програма + партньори и спонсори...= изложба. Придържането към тази успешна формула предполага две основни възможности за реализация - класическа и новаторска (експериментална). В случая организаторите са предпочели втория вариант, което е напълно обосновано от спецификата на разглежданата проблематика.
Темата Гео Милев предразполага към експеримент, към търсене на едър мащаб, към съвременна визия. Екипът, начело с куратора Ружа Маринска (Весела Христова-Радоева, Марин Добрев, Цветан Четъшки, Иван Драгошинов, Катерина Гаджева), определено е изнамерил възможно най-ефектния (но може би не и най-добрия) начин за представяне на художниците от ареала на Гео Милев. Целта на концепцията е да популяризира малко известни произведения на българското изкуство от 20-те години на ХХ век, което обаче сякаш е само повод за развихряне на кураторското въображение в духа на експеримента. Изложбата е насочена по-скоро към масовия зрител, който тепърва открива явлението "български модернизъм", а не към онзи с по-задълбочени познания за него. Тя има образователен характер - в галерията са поставени няколко папки с биографични данни за български и чужди художници, музиканти, някои ксерокопия на издания от разглежданото време и обстойна биография на Гео Милев. За съжаление няма синтезирана информация, която да хвърля светлина върху процесите в българското изкуство през този период (има само хронология на историческите събития). Липсва и изведена концепция под формата на текст в залата, така че повечето зрители могат само да гадаят защо материалът е поднесен точно по този начин.
Важна роля играят съпътстващата програма и издания. Цикълът от лекции съ/поставя Гео Милев в центъра на българския и световния модернизъм/авангардизъм в литературата, театъра, музиката, изобразителното изкуство, фотографията. Каталогът оставя трайна следа за събитието и се явява в някаква степен "гид" за изложбата. Очакваният (все още - седмици след откриването) мултимедиен диск би трябвало да бъде "банка" с информация за различните проявления на "модернизма"...

Поводът

Навършват се 110 години от рождението на Гео Милев. Неговата драматична съдба, ролята му на идеолог с мощно влияние и излъчване определено са предизвикателство. Доскоро той беше познат преди всичко с революционната поема "Септември". Сега неговият принос се осмисля в общокултурен контекст. В последно време ореолът около неговата личност сякаш заблестя с нова сила - придават й се нови значения, често според случая.
Както е известно, талантът на Гео Милев се проявява в различни посоки - в поезията, критиката, издателството, театъра и рисуването. Той е част от периода на 20-те години на ХХ век, който е почти митологизиран от изследователите със своето значение и постижения. Тогава най-много се експериментира с художествената форма, има най-бурно развитие във всички изкуства. Изявите сред художниците се колебаят между "родното" и европейските модернизми, а най-често представляват органична сплав от двете.
Гео Милев е определян като ядро на българския модернизъм. Той дава тласък и утвърждава неговото присъствие (в сп. "Везни", сп. "Пламък"), изиграва важна роля за насочването на много художници към експеримент. В кръга на неговите "приемници" и съидейници (според изложбата) са "иконите" Иван Милев, Сирак Скитник, Владимир Димитров-Майстора, Николай Райнов. Към тях можем да добавим и Жорж Папазов, Кирил Кръстев, Николай Дюлгеров. Както и по-малко известните Петър Дачев, Георги Велчев, Иван Бояджиев, Борис Стефчев, Петър Рамаданов, Гошка Дацов, Макс Мецгер, Мирчо Качулев, Николай Абрашев, Христо Каварналиев, Донка Константинова. Повечето от тези художници са познати в друга светлина, а не като откровени "модернисти". Такива са и Цанко Лавренов, Никола Танев, Иван Лазаров, Васил Захариев. Изявите им в тази посока са епизодични и за сравнително кратък период.
Рамките на "модернизма" обхващат едва няколко години в началото на 20-те, когато е пикът на неговото развитие у нас. Към края на десетилетието модернистичните настроения бързо замират, претопени от всепоглъщащата сила на българския традиционализъм. За този обрат голяма роля има и политическата обстановка в страната. Терористичният акт в храма "Св. Неделя" (16 април 1925) става повод за репресии над лявата интелигенция. Свободата не се толерира. Много са убити, а Гео Милев "изчезва". Кръгът, привлечен от неговата всеобхватна личност и идеи, бързо се разпада...
Колкото и голямо значение да имат модернистичните прояви в местен контекст, те си остават маргинални спрямо авангардността на световните културни центрове. Това, разбира се, не дава повод за омаловажаването значимостта на краткотрайното явление. Но понятието "български модернизъм" продължава да бъде спорно. Може би е по-подходящо да се говори за модернизъм в България, тъй като проявите му не са напълно автентични, а до голяма степен следват открията на "центъра".

Форматът

Предварителната твърде лаконична информация за събитието гласи: "В изложбата са представени близо 100 голямоформатни репродукции на произведения на Гео Милев и художници от кръга около него. Художественият материал е групиран в пет водещи теми: Азът, Богове и тайнства, Жената, Градът, Музиката."
Още на входа на галерията погледът е привлечен от гигантския (около 3-4 м висок) автопортрет на Гео Милев, чийто оригинал е с размери 15,5х9,5 см, рисуван с акварел върху хартия. Следва удърна вълна от нагъсто закачени огромни постери-репродукции - дигитални отпечатъци (около 1.5х2м), почти без въздух помежду им. Отделните теми се преливат една в друга без явни граници. Реакциите на публиката се колебаят от пълното еуфорично одобрение до крайното отрицание. Може би една от предпоставките за недотам положителното възприемане на формата на тази изложба, е липсата на пълноценното естетично поднасяне на изображенията. (Нямам предвид качеството на отпечатъка, а вълнообразното нагъване на повечето от постерите.) Извадени от естествената си среда и размери, една част от изображенията стоят добре, "удържат" натиска на едрия формат, но други изглеждат фрагментарно.
В известна степен тази изложба може да се тълкува като манипулация на непосветения зрител. На този, който не е теоретично подготвен. Малка част от посетителите например, имат представа за реалните размери на изображенията (въпреки че те са описани върху етикетите). Най-често това са съвсем малки рисунки или графики, които, повдигнати в мащаб, придобиват коренно различно излъчване. Форматът в някаква степен заблуждава, създава погрешна представа. Преобръща действителността. Придава й нови очертания. Липсва присъствието на оригиналите (може би трябваше да има поне няколко), които да създадат възможност за съпоставка. Липсва и съприкосновението с "живото" произведение. Като че ли пред организаторите на тази изложба на първо място е стояла задачата по какъв начин със средствата на модерните технологии да внушат силата и размаха на проявите на модернизма в България. (Които сами по себе си притежават достатъчен заряд.) Лесно е да се прозре, че избраният подход цели да представи съвременно за периода си радикално явление по актуален за днешния ден начин. Но дали този маниер, свързан преди всичко с PR-стратегията за изява на сензацията и интригата, е най-подходящ за професионалната интерпретация на поставения проблем?

Това е само един от възможните погледи към изложбата "Гео Милев и българският модернизъм". Подобни експерименти с формата на изложбата са изолирано явление в българската практика. Именно затова не трябва да ги отхвърляме с лекота. Но не и да ги приемаме безусловно.

Светла Петкова