Отново класика
Книгата на Димитър Камбуров "Българска лирическа класика" е изключително физиономична за своя автор. Познаваме характерния изследователски почерк от десетки публикация в културната преса, в литературоведски и медийни сборници с разнообразна тематика, както и от етапното изследване върху поезията на Яворов (Камбуров, Д. "Явори и клони". С., "Фигура", 2003, 439 с.). Текстовете на Димитър Камбуров категорично се намесиха при създаването на облика, станал свой за нашата хуманитаристика от 90-те до днес, при формирането на посттоталитарния критически език, ангажиран с българистичното проучване.
Новата книга на Камбуров представя най-силните му страни като интерпретатор на националното класическо литературно наследство. Включените в проекта тълкувателски опуси завръщат при Ботев, Вазов, Смирненски, Фурнаджиев, Вапцаров - самият избор на "обясняваните" вече сам по себе си е голямо предизвикателство и за автора, и за бъдещите му читатели. Защото последното десетилетие предложи толкова много "нови прочити" на възлови за българската литературна традиция творби, че като че ли пренатегна докрай способността на културната среда да поема критически реконструкции на класиката, отново и отново отместващи стабилизираните (малко или повече) представи за нея.
Студиите на Камбуров от настоящия том определено знаят, че попадат в зона с доста висока степен на риска, и елегантно и с лекота превръщат именно "рисковото поведение" в силна, ефектна и - най-важното - свръхпродуктивна, инвентивна характеристика на литературоведското си дирене. И когато разглежда "До моето първо либе", "В механата", "Хаджи Димитър" на Ботев, и когато обмисля реторическите избори на Вазовото стихотворение "Векът!", и когато препрочита "Цветарка" на Смирненски, "Пролетен вятър" на Фурнаджиев или пък Вапцаровата лирика, Камбуров използва един и същ методологически инструментариум на четенето (точно този "избор на стил" сглобява отделните изследвания в компактна цялост, като заедно с това разнообразието и изненадващите открития на частните критически сюжети отменят възможността възприемателят да се поумори, правят невъзможна появата на усет за повторителност в рамките на сборника). Най-набързо казано, въпросният методологически инструментариум е доминиран от деконструктивистката презумпция, според която между осъзнатото намерение на менталността "зад" художествения текст и положената върху листа "материализация" на това намерение винаги има особен тип зевове, отмествания, разминавания. Т.е. заставайки пред едно произведение, винаги се изправяме всъщност както пред желания от автора му набор от послания, така и пред нежеланите от твореца, но все пак, въпреки всичко промъкнали се в записа светове, пред тайните бракове и отхвърлените деца на поетическото мислене-въображение, пред случено, неслучено и недосполучено в подредбата на избраните думи. Когато издирва "другите текстове", чакащи в познатите ни строфи, Димитър Камбуров демонстрира впечатляваща прецизност при работата с детайла, с минималната - като формален обем и тежест - семантическа единица в обследваното произведение. Точно това тръгване от "микроскопското" взиране в наблюдаваното задвижва една наистина добре работеща интерпретативна машина, чиято задача (почти алхимична по природа) е в края на краищата да превърне навичния читателски поглед в друг и различен спрямо навичното, да създаде ситуация, в която класиката да ни се яви като четена за първи път.
Всъщност именно и само чрез подобни критически процедури заварената престижна библиотека получава своя пореден шанс да стане актуална, интересна и сегашна: красивият парадокс е, че предизвикателно нови и на места може би дори шокиращи интерпретаторски проекти като този на Димитър Камбуров в края на краищата служат на една-единствена кауза - опазването на Канона жив и все същия, верификацията (по още един начин) на ценността на Наследството.
Книгата на Димитър Камбуров показва/доказва, че то е "тук" и "сега", че е повече от витално не само като говори за поетите Ботев, Вазов, Смирненски и т.н. Текстовете от "Българска лирическа класика" са извърнати колкото към тях, толкова и към имена и тези, метонимизиращи настоящето на родното литературознание. Обръщайки се по един или друг начин към Никола Георгиев, Радосвет Коларов, Александър Кьосев, Милена Цанева, Албена Хранова, Милена Кирова и т.н., въвличайки и техните речи в градежите си, тази книга прави видим и чуваем многогласния дебат върху българската художествена традиция, демонстрира как днешните професионализирани спорове около нея, съгласията и несъгласията на обмислящите я критически практики постоянно я зареждат с още и още трайност, с още и още значимост. С други думи книгата на Димитър Камбуров - освен всичко останало - е, струва ми се, и убедително доказателство, че деконструкцията (в този й формат, в тази й функционализация) има своите автентични конструктивни потенциали, своята висока полезност от гледна точка на тукашната грижа за традицията.
Нека да спомена и за още една мяра на полезност, "през" която мяра би могла да се оценява книгата "Българска лирическа класика". Сборникът с лекота отваря четенето на нашата литература към паметта за други, ненашенски, текстове, места, сюжети, имена - "До моето първо либе", "Хамлет" и историята на Томас и Вивиан Елиът се оказват включени в общ разговор; Вазов (заради "Векът!") се озовава в компанията на Данте, Гойя, Жерико, Д. М. Томас (но и на Браунинг и Тенисън); "Цветарка" на Смирненски се оглежда в "Малката русалка" на Андерсен и т.н., и т.н. Това писане за родното отказва да го херметизира и да се херметизира, напротив - това писане демонстрира широка и спокойна компетентност за света, сред който "нашето" е постулирано като равностойна част от цялото, толкова равностойна, че може да участва в какви ли не диалози и полилози...
И щом става дума за отварянето на "нашето" към "другото", да кажа, че тук то се сбъдва и в още една твърде специфична плоскост. "Наше", "свое" за книгата е не просто българското, не просто българската художествена класика, а и изобщо литературоведското като предписващо цел на заниманието и параметри на легитимността му. На места критическият наратив за този или онзи лирически текст се превръща в коментар на неща от регистрите на политическото, на социалната философия или пък на философията на историята. В подобни "изневери", убедена съм, няма нищо лошо - те просто още веднъж доказват, че говоренето за литература винаги е и говорене за нещата отвъд нея, че то винаги е ангажирано слово, "ангажирано" в най-хубавия, най-хуманния смисъл на думата.
За да приключа с представянето, ще си позволя да отбележа и че томът някак никак не крие своя автор. Текстът е със силно изявена специфика на интонирането, той играе с автобиографичните екскурси, с почти демонстративно сочената на места пристрастност, с личните разговори между пишещ и цитирани - в него фигурата на повествователя (роля, която обикновено има значение при направата на художествените литератури) изобщо не е маловажна. Срещата на бъдещия читател именно с повествуващия човек ще е едно от приключенията, подарени от "Българска лирическа класика"...
И изобщо обърнете внимание на тази книга. Защото демонстрира респектиращ литературоведски професионализъм, защото работи за поредното случване на високата национална художествена традиция като ценност и като сегашност, защото обещава да предизвика нов и смислен кръг от дебата за Наследството.

Инна Пелева