След прочита
Книгата на Инна Пелева е добросъвестна, веща, проникновена, силна като мисъл и изказ, убедителна, завладяваща, казваща. Тя е образцова книга с принос към класик, който ще остане сред живите, четените.
Ала книгата не бърза да бъде лесно и отначало харесана. Избраната гледна точка е дръзка и продуктивна: към Радичков не се подхожда през "уникалността" и "оригиналността", през "чудото" и "магията", през "непогрешимия стил на автора" и "неповторимото му разказване", а през чуждото, заетото, привнесеното, цитираното. Вместо да си припише оригиналност, авторката я демистифицира като стара и позната. Интертекстуалният подход е приложен хладно. Критическите асоциации и оприличавания, идентифицираните влияния и цитати са разкрити като тик, чрез който Радичков е бил опитомяван. Абсурднияг списък, събиращ ведно Джагаров и абсурдизъм, се дискредитира в посочената прилика с Борхесова класификация на животните, цитирана в началото на "Думите и нещата" на Фуко. Впрочем критическото клише за Радичков го полага по-скоро в самобитното, самородното, неуко интуитивното, при човешки сгрятата мъдрост и при конструкции, съчетаващи простота и прозрение с топлота и презрение към школуваната, ерудитска проза на постмодерна. Инна знае това, но не бърза да изтъква приносност.
Такава добросъвестност може да озадачи със самоубийствената си честност. Но Инна Пелева не спира до тук. Тя методично анализира заглавия и текстове, за да състави несметен списък от позовавания и цитати, от алюзии и заемки, от пародийни или пастишни, автоматични или търсени присъствия на чужди текстови масиви. Вместо да акцентира върху комичния, критичен или самоироничен потенциал в тази зараза с чуждо слово, вместо да търси воля за власт над традицията или постмодерна смиреност, Инна Пелева впряга Радичковата роля на несправящ се във вездесъщ скепсис спрямо Литературата. Винаги обречената битка срещу Наследството, което поглъща собствените си съпротиви, Инна Пелева преосмисля в ключова подривна провокация, чиито корени впрочем също открива у други. Става дума за безсмислеността на Радичковия текст, за смисъла да няма смисъл. Но какъв е смисълът от това безсмислие? Рискът е не толкова в безплодността на подобна езикова игра, а в това, че безсмислието на модерния литературен текст е винаги вече вчерашна новина, докато е сред най-трудно доказуемите неща в полето на езика и текста.
Паралелният жест е още по-дързък. Той се взира в несмеховото, непародийното четене на националната традиция у Радичков, което заплашва да го върне в полето на казионното, на националистическото или просто на подгизналото от чужда каноничност въображение. Главата "Разговори със съвременници" допълнително го вписва сред писателските идиолекти на предходници и съвременници.
Свидетелствата за медийна зависимост, за склонност към преписване и преразказ на други, за нарастващо с времето самоцитиране, за колаж-монтажна зависимост от чуждо слово трудно потискат внушението за автоабдикация. Присъщият на Инна Пелева похват на масивно цитиране на чужд текст насред анализ на чуждия текст у Радичков по-скоро разобличава и усъмнява в литературната продуктивност на тази свръхлитературна претенция за нелитературност, която въплъщава Радичков. Докато ефективно подкопава клишето за невинността на примитива "Радичков", книгата започва с подмолно проблематизиране на клишето за неговата литературна непомерност.
Ала тревожната усъмненост е внимателно подготвен капан. Били сме захвърлени в нея, за да бъде изпитана и възкресена вярата ни de profundis. Във втората част, "Радичков и Радичков - събитието "само по себе си", разбираме колко перфидна, радичковска и Пелева е била стратегията по предизвестеното ни усъмняване. В нея разбираме не защо Радичков е оригинален или самобитен, а защо е голям, изключителен писател.
Това става отново през привидно предвиден ход: през идеологията на името, именуването и преименуването като ключова техника, през естетиката на вторична мотивация между име и предмет, през родните форми на един омировски паратаксис, през логиката на (псевдо)каузалността и тавтологичната етиология, през квази-заклинателната митология на името като дадено на човека пресътворяване на божественото творение. Тук са най-блестящите, искрящи от остроумие страници на Пелева, а и най-убедителните Радичкови цитати: Бог създаде света, но не се трогна от него... А човекът умали създаденото от бога, трогна се от умаленото и не само че го пипна с пръст, но го и погали!
Регресивното завръщане към забравените мотивирани имена на нещата достига до хипотезата, че Радичковата проза тръгва от името, а не от наративната предикация.
"Насладите на изброяването" показват как многотията е прибирана при същинските думи - кладенче, букова шумка и жаба под шумката, - за да се формулира ключовото наблюдение върху прехода от значещото към незначещото слово, което води до рядко категоричното за сдържаността на тази книга заключение: Всъщност играта със значещите/незначещи слова прави от Радичков Радичков. Отгледаното безсмислие се оказва конститутивна за прозата му: комуникативните ситуации, които не очакват общуване и разбирателство; херменевтичните сривове, експликативната безпомощност на езика, на текста, на учебника, на буквара, пък бил той и барутен.
Сравнението при Радичков, по-важно от метафората, е подстъп към решаващата глава - тази за "Спорното знание за селото". Радичков, оказва се, не позволява на безкрайно умиралото преди него българско село нито умиление, нито съчувствие към участта му, защото няма участ при липса на самосъзнание за нея. Оттам и жилавата, държелива празнота на селското и литературното тяло, пустотата като фундаментална характеристика на съществуването.
Обърнатата стърновска каузалност обяснява и скепсиса към лесното алегорично четене на Радичков за сметка на едно по-мрачно, негативно четене на страха зад смешното, на непрозрачното и нечетимото зад свръхобяснителната каузалност.
Накрая Пелева се връща при Радичковата повторителност, за да предложи обезоръжаващото прозрение: това за тъгата зад безсмислицата, за огорчението и разочарованието пред света, жената, разума, словото и литературата. При Радичков, както и при Борхесовия Пиер Менар, най-сигурният начин нещо да не значи същото е да бъде повторено. Изстраданият песимизъм на Радичков, философската тъга в прозата му са постигнати без сантимент и без размекване. Разтърсващият епилог пледира за милост и нежност към смъртността на всеки, дори и на най-талантливия човек, който и добре да живее... и т.н.

Инна Пелева обича и щади авторите си. Но книгата провокира въпроси към нейния обект, към Радичков и литературата. Пелева вярва в самодостатъчната ценност на литературата, в нейната естетическа и удоволствена оправданост, в съотнесеността ни с жива и ефективна традиция, чрез която говорим и мислим. В щедростта си критикът следва да бъде по-скоро скриптор, изоморфен на коментирания текст, добросъвестен израз на читателската работа, артикулация на гласа на несъзнаваното му в процеса на възприемателска наслада и почуда. Радичковата проза е бавна и изисква бавно четене. И Пелева харесва и възпроизвежда вкусния уют на Радичковата повторителност.
Ала в книгата й се просмуква и понякога сладникавата притома на Радичковото писмо, машиналната му съпротива срещу модерността, регресивната утробност на едно вечно и изнурително преподновявано завръщане, което утихва в мита за себе си. Радичковата проза изниква като митогенен инструмент, който завлича в регресивната си митопоетика и фолклор, и цялата литература. Радичков понякога напомня нещо средно между репортаж, есе а-ла Продев и фейлетон; авторепетитивността му има оправдание единствено в стила, възпроизвеждащ все същото транспониране от висок в нисък, от официозен в устен, от един литературен в друг литературен стил, чиято начетеност прелива в нечетима долница.
Посредством Радичков Инна Пелева показва литературата като най-ефективен инструмент за съпротива срещу модерността като фукоянска размагьосаност. Радичков на Пелева е митотворчески инструмент за оставане в омаята на една подривност без излаз и визия. Радичков ни се привижда като подмолен контрареволюционер, като жилав поддръжник на "стария режим", все едно кой е той, като българско съответствие на великия клерикал и роялист Елиът.
Но ако Радичков невинно или нарочно транспонира на българска почва общите мяста на европейския екзистенциализъм и абсурдизъм, на новия роман и на постмодерния метанаратив, дали неговата още по-ясна след книгата на Пелева вторичност не създава и грижи?
Радичков, умилителното умалително на родното ни контрамодерно живеене и писане.
Пелева, милостива жрица в поганския храм на литературата ни.

Димитър Камбуров