Свилен Стефанов:
Що се отнася до изброяването на конкретни имена на художници и техните изложби в някаква градация, аз ще се въздържа от това. Още едно институционализиращо споменаване едва ли ще промени радикално социалната стратификация на авторите, които продължавам да ценя. Те са хора, за които вярвам, че с живота и творчеството си финансират предимно бъдещето, а в настоящето едва ли съществува легитимираща институция, която да ги подреди по важност, с произтичащи от това трайни културни последствия. Вместо поменик бих предложил да се видят причините, поради които, която и да е изложба, не би могла да бъде оценявана като автономен обект - поради което е съвсем излишно и порочно да бъде правен опит да бъде "класирана".
Една от причините за моя фактологичен редукционизъм е, че критическата преценка е корумпирана - за това например ясно свидетелства удивителният факт, че по традиция в тази "класация" повечето от изкуствоведите не се колебаят да посочат като най-значими и интригуващи тъкмо собствените си кураторски реализации. Почти съм сигурен, че и сега ще бъде така. Затова се поддавам на изкушението да си послужа с подходящите за случая думи на Вилхелм Ворингер: "Да даваш право само на собствената си гледна точка, воден от нечистата съвест на естествената склонност - това е асоциално".
Много по-важно от качеството на една или друга изложба е, че проблематиката на художествената сцена е като цяло деградирала. Художественият живот е организиран на мафиотски принцип, най-често на принципа на глутницата, най-често около твърдо фиксирана "кучка" или "вампир", край които очакват одобрение стари, нови и най-нови "върколаци". Всичко се свежда до някаква групова принадлежност, като се пропуска основният факт, че липсва изкуство, което да каже на хората нещо повече от това, че някой е решил да е "концептуален", защото само чрез тази имитация, току-виж, се изложил на някое биенале. Проблем е, че днес младите художници са твърде послушни и прекалено се съобразяват с напътствията на "дядовци", "бащи", "лели" и "батковци" от вече отминали за изкуството ни дни. Липсват изложби, в които може да се види нещо, което вече не се е случило през 90-те, освен деградация на постигнатото през тези години. Но, надявам се, особено в това болно и бездуховно време, че всеки здравомислещ човек непременно ще намери сили да се разграничи от подобен пораженчески песимизъм.