За себе си като снимка

Знаем, че Дубравка Угрешич е много добър писател. Знаем го от великолепните й книги, преведени на български и издадени от "Стигмати". Но знаем и друго - един добър писател не лежи на стара слава и етикети. Един добър писател е толкова добър, колкото е добра последната му книга. И това с пълна сила важи за Угрешич. Всяка следваща нейна книга, респективно, всеки следващ превод, който се появява у нас, затвърждава усещането, че става дума за писател, който в есеистиката има размаха на Бродски и който безспорно е сред големите имена в литературата в момента. "Музеят на безусловната капитулация" е мозаечна книга, която разказва за личната съдба на изгнаник, за това, какво е да бъдеш чужденец, но която е и разказ за живота на другия, в случая майката, за рода, за традицията. Тези две линии непрекъснато се засичат, взаимно се наслагват и снабдяват с обяснения, макар че въпреки това книгата някак странно се разполовява. Парченцата от легото се опитват да очертаят две фигури, които трябва да се засекат.
Фигури, които въпреки различната съдба, различната история, различното време, в което формират представите си, в крайна сметка са едно в съдбата си на изгнанички, в самотата си, в неспособността си да разбират ставащото, да свикват, да се примиряват, да не се страхуват. Защото можеш да си изгнаник навсякъде, защото няма по-силно изгнаничество от изгнаничеството от себе си, защото има духовни нагласи, при които светът винаги е непоносим.
Може би най-силният момент в писането на Угрешич е способността й да улавя дребното и незначителното, да представя съдби чрез ежедневното. Неслучайно толкова важни в тази книга са албумите и снимките, толкова ключова е фотографията. Защото - казва книгата - фотогрaфията е свеждането на безкрайния и необозрим свят до квадратчето, което е всеки един от нас. Помним чрез снимки, пак чрез тях можем да приемем собствената си биография, тъй като животът е като ням филм и често пъти ние сме режисьорът, който в зависимост от подредбата във фотоалбумите преобръща носталгията, преобръща законите на настоящето. Хронологията винаги се нарушава от субективността на нещата, а спомените са тези, които градят житейското ни досие. Само гледайки снимките, можем да съучастваме в простите тайни на живота и да се докосваме до спомените. Помним слабо, помним безразборно и се нуждаем от снимките, които да подредят и обяснят, които да ни накарат да повярваме, че нещо е било и да ни изтръгнат от неизбежната забрава.
Много силен е и контрастът между многото цитати на големите в книгата и дневниците на майката например. Защото ни обръщат към това как винаги казваме едно и също - независимо кои сме и какви сме, но го казваме на различен език, с различни думи - сложно, в образи или много простичко, като въздишка и непосилно преживяване. Но винаги, пак ще кажа, е едно и също, винаги животът е спаружен и ние сме изгубени в него.
"Музеят на безусловната капитулация" говори за лица и градове - един град напомня друг, състоянията се пренасят, създава се усещане за някакво общо пространство, в което няма "у дома". Такава е географската карта на живота, която като добра попивателна хартия поема силното чувство на загуба и не позволява намирането на адаптор, който да осигури пригаждането и да разшири капацитета на човешкото сърце, който винаги е ограничен.

Амелия Личева







Думи
с/у думи



Дубравка Угрешич. Музеят на безусловната капитулация. Превод от хърватски Жела Георгиева.
ИК Стигмати. С., 2004.