Ex ungue leonem*

За какво ни е необходима историята - тази "учителка на народите", този "учебник по бъдеще"? Като махнем настрана патетичните клишета - верни, наистина, но към които отдавна сме загубили чувствителност заради честата им употреба, знаенето за миналото ни е необходимо, за да си обясним плетеницата от белези, които носим от главата до петите си. С тези белези се раждаме. Добавяме още през живота си. После ги предаваме на следващите. И през цялото време ги гледаме, загадъчни плетеници, руни някакви, написани върху ни, без да можем да ги разчетем и да си отговорим от какви битки, радости и страсти сме ги получили. А и защо написаното върху всяко различно тяло е различно. Върху всяко различно народно тяло...
На историците сме възложили да четат тези руни и те съвестно се опитват да разчетат азбуката им, изследвайки отделни техни елементи: връзката на владетеля с властна любовница, природната катастрофа през еди-коя си година или развитието на производителните сили, например. Но тъкмо защото още разчитат азбуката, те все още не могат да свържат отделните знаци в цялостно изречение, в цялостна картина, а и възможно ли е това - да върнеш времето назад и да наблюдаваш момент от предишен живот, да наблюдаваш как се оформят белезите, които все още носиш по тялото си? Такъв опит е предприел Иван Илчев в своето, както самия той с колебание го нарича, историческо есе.
Преди няколко години един японски българист намира в България неизвестен дневник на неизвестен българин. Публикува го в Япония. Дневникът обхваща една година - 1900-та. Взимайки за основа дневника, Иван Илчев разказва (именно "разказва") за едно от многото междинни, "междени" състояния на България, в този случай - между два века, между град и село, между патриархалност и модерност.
Малко е да се каже, че книгата е интересна, че се чете на един дъх. Че е важна книга.
Написана леко, с извинителната усмивка, че дистанцията от един век не позволява по-точно фокусиране - "възсъздавайки" образа на пишещия дневника си Илия Ванков, тя изгражда една плътна картина на "живота в България" през тези години. Семейството. Работата. Храненето. Пътуването. Хоризонт на интереси. Обществени връзки. Болестите. Празниците. И т. н.
Разкриването на епохата е така плътно, че усещането (изкушавам се да го кажа) е за художествена литература. Не че има нещо измислено - през цялото време четем факти, цитати, данни, документи. Коментарът се задоволява само да ги представи и да ги свърже.
На читателя остават изводите от израстващия пред него портрет на една гранична епоха и на един - нито добър, нито лош - българин в нея. Епоха, написала своите руни по неговото и по нашето тяло. И ако Иван Илчев не ни превежда какво точно означават тези руни, то поне ни показва как те са изписани.
От това повече едва ли можем да искаме.

Христо Буцев





* По [белезите от] ноктите [ще познаеш] лъва (лат.)