Яворов на Неделчев
Написаните тук редове не определям жанрово като "рецензия" за книгата на Михаил Неделчев. Това са по-скоро "думи" за Михаил Неделчев. Книгата за Яворов за сетен път провокира желанието ми да ги изрека, но това желание е още от студентските ми години. Годината, в която се дипломирах, бе белязана от "Социални стилове, критически сюжети" - в много отношения ключова за разбирането на инвенциите на Михаил Неделчев. Но ако тази книга мисля като ключова, едно друго усилие е осмислящо за неговия път на човек, отдаден на словесната култура във всичките й превъплъщения и въздействия - усилието да се мисли Яворов, да се мисли чрез Яворов. То е видимо, упорито, затрогващо; сякаш някакъв невидим съюз между личностите на поета и литератора поддържа това усилие жизнено през годините. Яворов е бил (и ще бъде) обичан и недолюбван, възхваляван и премълчаван, в центъра на дебати и разпри, на шумни културни и обществени рефлексии, на литературни и филмови сюжети; в спомените си за него някои придобиват дори чудодейни мнемонични способности. За него са писали и говорили и големи, и незапомнени; и леви и десни; но рядко с такава всеотдайност, каквато показва Михаил Неделчев.
Ето защо издадената сега от него книга за Яворов не е изненада. Тази книга би могла да се чете по различни начини. Едни ще открият в нея изричани и публикувани през годините тези и ще размишляват върху новото, което книгата добавя - като контекст, като рефлексия, като сюжет. Други ще тълкуват завидното постоянство в патоса, когато става дума за Яворов. Ще има и такива, които - докосвайки се за първи път до книга на Михаил Неделчев - ще бъдат грабнати от въздействащия начин да се говори за литературата и за Яворовата личност. На фона на продължаващото днес постмодерно говорене ще бъдат поразени от простия, но стилово богат изказ.
Препрочитайки познати места от книгата с удоволствието, което съм изпитвал и преди, усетих, че книгата звучи по нов начин и че то не се дължи само на новото в нея, а и на нещо друго. При мен гласът на Михаил Неделчев - пишещият и говорещият за Яворов - се слива с гласа на Мишо, приятеля, който умее с часове заразително да развива както важния за културната ни идентичност сюжет за Яворов, така и други, свързани с него по видими и невидими начини сюжети. Сливането на тези два гласа ми подсказва, че заразата на дългогодишните занимания с Яворов е нелечима и че от това литературните и културните изследвания могат само да спечелят. Кое бе новото за мен? Това, че усилието да се мисли Яворов и чрез Яворов е неподвластно на контекстите в тяхната социална, политическа, гилдийна и дори личностова множественост и динамика. Чоран твърди, че нелечимо е желанието. При Михаил Неделчев това е симптом. Желанието му да гледа през Яворов е толкова силно (едновременно с това работещо), че надмогва контекстите, подчинява ги. В книгата има две опорни точки, които сглобяват тази неподвластност, правят я видима. Първата осмисля кратката част "Изборът Яворов" като встъпителни думи и подсказва защо те отключват света на книгата. Втората рамкира този свят, без да го заключва: "Какво, къде и кога съм писал и казал за Яворов и около Яворов". Това, което липсва в заглавието на тази част, но присъства изобилно в нейното звучене, е думичката "защо": защото Яворов(ското) е онази опорна точка, мислена в културна перспектива, която - търсена от Архимед - може да преобръща света.
Заниманието с Яворов е занимание, наподобяващо ефекта на концентричните кръгове. Понякога е център на осмислянето на литературни и културни парадигми, провокира създаването и моделирането им; понякога е в периферията на други, уж различни и далечни, несвързани на пръв поглед. Но винаги част от литературните и културни процеси: важна, неотменима част. Яворов е присъствие, което осмисля - ето едно от посланията на Михаил Неделчев. Знанието за него е знание за литературните и културни процеси. Яворовата личност е многолика. Едно от усилията на Михаил Неделчев през годините е да разкаже за участието на Яворов в сюжетите на българската национална революция, да го аксиологизира. Самото твърдение - убедително доказано при това, - че участието на Яворов в тези процеси е приносно и уникално - изписва нов, критически сюжет за едно ново присъствие: знанието за Яворов е и знание за обществените процеси в техните прагови измерения. Яворов е на предела на българското в много отношения и колкото по-добре познаваме неговата личност, толкова повече научаваме за странстванията на нашата собствена идентичност. Че това важи за целия ХХ век, е твърдение, което Михаил Неделчев изрече пръв и което напълно подкрепям. Че протича и сега, подсказва появата на книгата на Михаил Неделчев за Яворов; подсказват и появите на други изследвания за Яворов през последните няколко години.
Съвсем скоро заниманията на Михаил Неделчев с Яворов ще определяме като половинвековни - една завидна вдаденост. И тя, тази вдаденост, веднъж мистично подсказана (литераторът получава вълшебни знаци, че му е отредено точно на него да застъпва земния живот на Поета от миналото, да го представлява донякъде пред днешните хора), друг път рационално обяснена (възприех един основен принцип: когато става дума за Яворов, нямам право да отказвам никаква покана, от което и затънтено място да идва), идва сякаш да обясни граматиката на разказването, което предлага Михаил Неделчев.
Един опит за профил на неговия Яворов (конструиран през годините, но мислен най-вече през тази книга) е симптоматичен за усилията, които полагат не само българските литературоведи, но и българистите по света, защото ги осмисля и пренасочва в благодатни посоки:
Заниманието с Яворов е призвание. Социалният код на това призвание работи с думи като отдаденост, ревност, изневяра и по този начин оразличава литературоведското занимание с Яворов от това с други поети и писатели. Яворов - като място на занимание сред българските литературни и културни сюжети - е аксиотопия.
Яворов - като литературна личност и като художествено наследство - е културен знак, чрез който може да се конструират български светове - от техните класически до техните пределни измерения. Яворов е модел за конструиране и на един особен български и не само български свят: светът на литературния персонализъм. Яворовското е гледна точка, с която литературният историк се идентифицира ("застава в нея"), за да наблюдава и описва литературни и културни диалози, политически и духовни сплитания, модерни търсения, кризи на личността и на нацията.
Четенето на Яворов като текст - на художествените текстове, писмата, публицистиката и мемоаристиката; на жестовете и дейностите; на различните интертекстови взаимодействия: ретроактивните (спрямо делото и епохата на Ботев), синхронните (спрямо тенденциите на модерността) и проспективните (заветът към поколенията) - провокира не прилагане на готови литературоведски схеми към него, а изнамиране на нови интерпретативни решения; създаване на нови модели - не в които да бъде положен Яворов, а заради Яворов, чрез Яворов. Със съзнанието за подобен профил по-лесно ще разберем и посланията на самата книга, нейната структурираност, патоса на двата текста в Приложението към книгата.
Има и друго. В посланията си чрез Яворов по-добре се разкрива и самият Михаил Неделчев. Усещате ли интонацията му, когато изрича например следните думи: "Ще бъде добре, ако вървим към европейското качество на живота си, не подражавайки на самодоволните западноевропейски еснафи, а като пазим нервозната си яворовска чувствителност, като държим в паметта си неговото "Копнение". Тук вълшебните знаци изиграват своята двояка роля. Поетът продължава посмъртното си битие чрез усилията на своя представител-литератор, живее чрез него, но и литераторът моделира изказа си чрез оживяващия отново поет. Думите се пренаписват, за да зазвучат с нова сила в уж различен, но в действителност във все същия контекст - българското и другите, българите като самите себе си. Заставайки в една от гледните точки на Яворов - "пределната" - Михаил Неделчев изрича, че днес отново трябва "да се преборим със страховете си да бъдем сами и свободни". Яворов тук е необходим заради удвояването на гласа, позоваването върху неговото интониране извиква и друг (не)подозиран съюзник в лицето на Ботевото слово. Ето този Яворов, на бунтовния вик и на модерното замлъкване, винаги необходимия за българската идентичност Яворов, Михаил Неделчев разлиства неуморно страница по страница в своите изречени и написани текстове. Превъплъщенията са многобройни: текстологични, исторически, интерпретативни, социално ангажирани. Всяко от тях е жест към Яворов, но и към българската култура (в името на Яворов, заради Яворов). Така отношението към борбата за музея Яворов и, да кажем, интерпретацията на "Царици на нощта", престават да бъдат величини от различен порядък, защото са обединени от едно общо усилие: жестът да се мисли Яворов като оптика на четене на българското. В тази оптика, като в аристотеловски далекоглед, всеки факт - литературен, но и биографичен; доказан, но и спорен - вече завърта машината на значенията и рисува извивките на българската идентичност.
Михаил Неделчев пренася тези усилия навсякъде, където присъства. Яворов присъства в много инициативи на департамент "Нова българистика" в Нов български университет - в курсове, конференции, текстологически школи. Тук няма нищо случайно, напротив. Това е едно от човешките качества на Михаил Неделчев, което заслужава уважение - да увлича, да ражда последователи. Така вълшебният знак, който мистично свързва литераторите и поетите, получава уникалната възможност да се съхрани. Така Яворов намира един истински башларовски дом, в който да се съхрани не само като обект на изследване, но и като възможност за вглеждане в българската литература и култура.
Това, Мишо, се дължи на теб. Човешкият живот често е кратък, за да се чуят достатъчно хубави думи, а и винаги намираме оправдание в това, че никой не е дефинирал (достатъчно) ясно какво означава "достатъчно", още по-малко пък - "хубави думи". Яворов сам по себе си е явление, което е и ще бъде една от големите, истинските емблеми на българската култура - величина, с която тя ще се съизмерва. Но за да го изричаме толкова спокойно и убедено на фона на нестихващите страсти около личността и делото на Яворов, в продължение на столетие отделни изследователи жертвоготовно обвързват себе си с тази мисия. В духа на жанра "рецензия" би следвало да кажа неутралното "ти си сред тях". Но аз предупредих, че това са думи, а не рецензия. Книгата ти за Яворов е поредното доказателство, че неуморимият ти изследователски дух има още какво да открива - и за теб, и за нас - за Яворов и чрез Яворов. Това ме изпълва с повече оптимизъм, отколкото съм склонен да излъча - по отношение и на културата, и на българското. Дължи се на теб. Тези, които са чели книгата ти за Яворов, след като са чели другите ти книги, би трябвало да са удовлетворени. Тези, които те познават отблизо, със сигурност са щастливи и безпокойни.

Мирослав Дачев


Мирослав Дачев (1962) е професор по теория на литературата (литературна семиотика), доктор на филологическите науки. Зам.-ректор на Нов български университет по учебната дейност и системата за поддържане и управление на качеството.
Автор на монографиите "Слово и образ. Български балади, Теодор Траянов, Сирак Скитник" (2003), "Подир сенките на знаците. Есета по семиотика и поетика" (2001), "Семиотика на цвета в поетичния текст" (1997).

Михаил Неделчев. Яворов. Литературна личност. Истории на книги и стихотворения. Издателство Дамян Яков. С., 2005.