Глас свише
- 40 години сте на сцената. С какви чувства посрещате юбилея?
- С никакви. Просто направих страшно много концерти и спектакли, за да мога да си кажа, че още съм жива и нужна на хората. Спретнах си изпит.
- Истина ли е, че в Болшой театър никога не са поставяли спектакли специално за вас?
- Абсолютна истина е. Дори, доколкото си спомням, не съм изпяла нито един спектакъл за откриване на сезона.
- Обидена ли сте?
- Не... Какво да се обиждам, щом всички световни театри чакат на опашка да пея в тях? На Запад писаха такива невероятни рецензии, каквито тук никога не бяха публикувани. Знаете ли, банално е, но за да станеш велика в Родината си, трябва да умреш. Струва ми се, че днес живея много разумно. Господ ми даде разум, особено след като загубих съпруга си Алгирис (б.р. Алгирис Жюрайтис - 1928-1998 - е народен артист на РСФСР, диригент, ръководител на ансамбъла от цигулари на Болшой театър). Научих се да се отнасям философски към всичко и да не изживявам потреси от хората.
- Днес по-леко ли е да пробие младият творец, отколкото по времето, когато вие сте започвала да пеете?
- Много по-леко. Та ние бяхме като крепостни. Можехме да пътуваме в чужбина само три месеца в годината. Аз направих такава кариера въпреки обстоятелствата. Просто се случи някакво чудо. А днес всички са свободни, могат да пътуват, да си избират роли, театри. Необходимо е само да имаш ум в главата си и да не се опитваш веднага да изкараш всички възможни пари в ущърб на здравето си и на гласа си. Да не се объркаш какви роли трябва да пееш, а какви - не бива. Кариерата трябва да се гради постепенно. Веднага да претоварваш гласа си е равносилно на смърт. Подобни "пламъчета" и "звездички" има много. Изгряват и много бързо изгасват. Толкова много работят - може би от лакомия, а може би от необичайна запаленост...
- Вие не само много работехте, но и много се учехте. Младите певци днес имат много възможности за самоизразяване. Но какво е положението с желанието им да попиват чуждия опит?
- Знаете ли от какво съм потресена? Мнозина сега не само не слушат музика, но дори не посещават концертните зали. А ние всяка вечер бяхме в театъра. Там не пееха нито Калас, нито Тебалди, но в Болшой театър имаше прекрасни и много талантливи певци. Ходихме и слушахме как трябва и как не трябва да се пее. Учихме се... А днес, като попадна в метрото, което наистина рядко ми се случва, виждам, че хората четат... - Поразена съм! - или детективски романи, или тези, с ужасните картинки...
- Комикси?
- Да, комикси. Мислех, че ги гледат само идиотите на Запад. Излиза, че и при нас ги гледат. Преди четяхме съвсем друга литература, класика. Разбирате ли, съвсем друго беше нивото на любопитството ни към живота. Днес всички се плъзгат по повърхността и никой не иска да отива навътре. Имаме потресаващи гласове, с каквито винаги се е славила Русия, но в тях не се чувства дълбочина. Ами телевизията? Истинско престъпление! Училище по бандитизъм. Зрителят може просто да гледа и да се учи как стават тези работи.
- Как мислите, защо така бързо възприехме онова, което по същество ни е чуждо?
- Какво най-лесно запомняме? Някакви идиотски вицове, ужасни песни... Целият този боклук много бързо задръства мозъка. Още повече когато ударът е толкова масиран. Сигурна съм, че това се прави специално, за да се разложи руският народ, нацията. Странно е, че правителството ни не се замисля върху това и не поставя никакви забрани.
- Спомням си едно ваше изказване: "Неведнъж съм кръстосала целия свят и не съм видяла нищо по-високо от руската култура".
- Правилно. И по-добро от нашето образование не съм виждала.
- Какво става днес с руската култура?
- Клони към нула. Никой не чете литература, никой не ходи в музеи, никой не гледа разтърсващите ни филми. Понякога, когато видиш стар филм, си мислиш: боже, какви актьори, какви режисьори! А сега или е порнография, или убийства, или някой бърка с пръчка в нечия глава... Преди по телевизията звучеше Чайковски, Рахманинов. Всичко това се попиваше на генно ниво, а днес цялата генетика е изветряла, разрушена е. Ужас!
- Георгий Свиридов преди 30 години предупреждаваше за опасността от това, което днес ни се случва...
- Пак същото: "никой не е пророк в отечеството си". Свиридов беше гениален музикант, продължител на класическите традиции на руските композитори. А литературата, поезията познаваше като професионален филолог!
- Известно е, че Свиридов извънредно строго се е отнасял към изпълнителите на своите творби. Винаги ли беше доволен от вас?
- Не, не. Знаете ли, ние страшно много работихме заедно. По цели дни и месеци на вилата му. Понеже живеехме наблизо, заедно се разхождахме в гората, разговаряхме, след това отново сядахме до рояла. Той ми викаше, аз му отвръщах. Много се карахме. Казвах му: "Ти не знаеш, какво си написал!" Той ми отговаря: "Ти не знаеш какво пееш! Трябва ми ето такава интонация, а другото е фалшиво, неправилно..." Георгий Василиевич много искаше да пея така, както го е написал. А аз възприемах музиката му не като съчинена от него, а като нещо съществуващо в света самостоятелно. Но се карахме от любов, в името на музиката. Георгий Василиевич беше проводник на космическа енергия.
- Днес, когато пеете Свиридов, налага ли се да преосмисляте музиката му?
- Георгий Свиридов беше не само гениален композитор, но и потресаващ пианист. При него роялът звучеше като оркестър. Понякога - като орган. До днес не мога да разбера защо... Никой никога не съумя да изсвири нещата на Свиридов така, както ги свиреше той. Не мога да кажа, че беше някаква потресаваща техника. Но с мощта си, със силата си и с магнетизма си той просто ме заразяваше. Днес, като преподавам в Япония, където много обичат Свиридов и много го пеят, се опитвам да предам някои от секретите му, но каквото и да си говорим, геният не може да бъде повторен.
- Елена Василиевна, говорите за духовната катастрофа с голяма безизходност в очите...
- Трагедията започва от училище, дори от преди това. Детенцето отива до телевизора и слуша поп-музика, която просто го удря по главата. След това човек вече не може да възприема нищо. Помня как ни преподаваха литература в училище и виждам как сега се учи моят внук в Испания. Те дори нямат такъв предмет като "литература". Представяте ли си. Те не знаят нито Сервантес, нито другите си писатели, а за музика изобщо да не говоря. И при нас от телевизията изчезна класиката. Само канал "Култура" нищо не решава. Достатъчно е да погледнете безкрайните и ужасни концерти на хора, завладели всички позиции по всички канали. Ами темите на ужасните ток-шоута? Не разбирам, защо Путин нищо не прави по този повод. Или има такива помощници, които нищо не разбират от работата си? Защото президентът ни уж изглежда интелигентен човек. Той управлява огромна държава и трябва да има помощници, които да следят как се възпитава младежта. А колко ми е мъка за старите хора! Слава Бог, баща ми не доживя до всичко това. Той толкова предано вярваше във всичко, което правиха комунистите... На старите им откраднаха всичките пари, те живеят с пенсии, с които е невъзможно да преживяваш. Що за живот е това? Що за държава е тази, която не може да защити своите граждани?
- Досещахте ли се колко изкарваше Госконцерт от вас?
- Какво има да се досещам като сама закарвах с куфари хонорарите си в Госконцерт на улица "Неглиная"? И сега, когато искам да предам знанията си, защото съм живяла богат живот, защото 40 години съм работила с най-великите хора и знам неща, които може би никой не знае, излиза, че това никому не е нужно. Отдавна мечтая да открия свой Център за подкрепа на музикалните таланти. Договорих се с всички изтъкнати световни певци да идват и да преподават в Центъра. Договорих се с Ленинградския университет младите певци в него да учат езици. Но когато моля за някакво парче земя или за сграда за Центъра, не мога да пробия. Моят Международен конкурс за млади оперни певци се провежда вече за трети път. И само веднъж, благодаря й, Людмила Шевцова - заместник-председател на московското правителство, ми даде някакви пари. Аз не моля за себе си. За себе си изобщо никога нищо не съм искала от държавата. Само съм давала... Днес нищо не ми трябва, само искам да предам опита си.
- Доволна ли сте от конкурса си?
- Много съм доволна. Правя нещо голямо. През тези две седмици Ленинград слуша прекрасна музика. И главното - намирам потресаващи гласове. На конкурса те стават известни и след това ги вземат в най-добрите театри. Днес моите бивши участници в конкурса пеят в Мариинския театър, в Болшой театър, в Ковънт Гардън. Конкурсът е много сложен, защото в журито са изтъкнати певци. Онези, с които пях през живота си. Ние оценяваме певците не по това чии ученици са, а само по професионалните им данни. И награждаваме най-добрите. Ако не намираме такива, не присъждаме нито Гран-при, нито първите награди. Отговарям за качеството на конкурса. Ако наградим някого, значи това е музикант от висша класа.
- Да се върнем към Болшой театър. През последните десетина години се чуваха две противоположни мнения. Едните казват: най-накрая се появиха гласове, които просто всеки момент ще прославят руската опера и ще върнат на Болшой онези позиции, които заемаше в средата на миналия век. Другите твърдят, че нищо ново не се случва и предишното ниво на операта в Болшой безвъзвратно е загубено. Какво мислите вие?
- Когато успявам да отида в Болшой театър и да слушам постановките му от последните години, виждам, че са несполучливи. Ако талантлив певец работи в неталантлив ансамбъл, той не може да направи операта сам. В операта задължително трябва да се съберат заедно няколко певци от безусловно висока класа, които добре да се усещат един друг. Защо е тази трагедия в музиката? Изчезна дълбочината. Всички станаха някакви повърхностни и изплъзващи се. Те може даа са професионални по техника, дори по глас певци. Но в тях няма дълбочина. Трябва да се познава епохата, литературата, живописта, историята на костюма... За да изпееш достойно руската или западната класика, трябва да си задаваш страшно много въпроси. Защо композиторът е избрал този сюжет? Именно това либрето? Как е живял в този момент? Истинският артист трябва да знае всичко за създаването на операта. Когато пея Марфа, излизам на сцената като представителка на епохата, а не защото пристигнала някаква си певица с добър глас и си изпяла нотите. Разбирате ли, днес не пеят епохата, а нотите. В най-добрия случай. А и това не го вършат добре. Не казвам, че операта ще умре и след нас всичко загива. Не е така, всичко ще си дойде на мястото. Просто е много сложен моментът. Залива ни вълна от насилие върху руския народ, която застрашава и младите. Онези, които са повече или по-малко талантливи, заминават в чужбина, защото искат да творят.
- Желан гост на Запад ли е руският певец?
- Да, всички театри по света са пълни с руски певци. И мнозина там създават славата на руското изкуство. Такива като Чернов, Олга Бородина, Галя Гарчакова, или тази потресаваща певица Гулегина...
- Какво ги привлича на Запад: хонорарите или репертоарният глад?
- Разбира се, че второто. Погледнете репертоара. Че то няма какво да пее човек! На Запад всеки театър всяка година прави 6-7 спектакъла. И певците могат да пътуват от една държава в друга, да се занимават с творчество...
- Веднъж признахте, че всеки път се влюбвате в партньорите си в спектакъла. Но ето, музиката свършва и...
- Това е най-голямата трагедия на творчеството ни. Свършва спектакълът и всичко отива в небитието... Тази красота я отдаваме на други сфери. Там, в космоса, става натрупването на красота. А тук, на земята, тя остава само в паметта на онези, които имат възможност да я възприемат. Наскоро ми се обади от Ню Йорк Дима Хворостовски. Звъни ми и плаче в слушалката. Уплаших се и го питам: "Какво става, Дима, нещо да не е станало?" Онова, което ми отговори, е един от най-големите ми подаръци досега. "Елена Василиевна - казва и ридае, - купих дискове с ваши премиери от различни театри. Някой е успял да направи любителски записи. Разбирате ли, слушам ги и плача. Ние никога, разбирате ли, никога вече няма да можем да пеем така, както сте пели вие навремето..."
- Не ви ли се струва невероятно всичко онова, което сте успели да свършите до днес?
- Разбира се, че е невероятно, понякога ми се струва, че нищо не мога, че нищо не съм свършила. Когато Маквала Касрашвили идва у нас и ние слушаме дискове, ми казва: "Леночек, ние още не знаем, каква си ти всъщност..."

(Със съкращения)
сп. Персона, кн. 4-5, 2004, Москва

Александър Василиев
От руски Никола Вандов

Елена Василиевна Образцова
Родена в Ленинград.
1962 - лауреат на II всесъюзен конкурс за певци "М. И. Глинка".
1963 - дебютира в Болшой театър в ролята на Марина Мнишек.
1964 - завършва Ленинградската консерватория "Н. А. Римски-Корсаков", става солистка на Болшой театър.
1970 - лауреат на IV международен конкурс "П. И. Чайковски", на VII международен конкурс за певци "Ф. Уилямс", Барселона.
1973 - преподавател в Московската държавна консерватория "П. И. Чайковски".
1976 - лауреат на Ленинска награда.
1979 - професор в Токийската музикална академия "Мусашино".
1984 - професор в Московската държавна консерватория "П. И. Чайковски".
1986 - поставя операта "Вертер" от Ж. Масне в Болшой театър.
Наградена е с два ордена "Червено знаме на труда", с орден "Ленин" и със Златната звезда на Герой на социалистическия труд, с орден "За заслуги към Отечеството" III степен.
Почетен член е на Пушкинската академия, академик е на Академията на руското изкуство. Народна артистка на СССР.

Разговор с
Елена Образцова



Елена Образцова отдавна не е имала толкова изяви в Москва, както е през този особен за нея сезон. Точно преди 40 години тя за пръв път излезе на сцената на Болшой театър. След това я очакваше умопомрачителна, фантастична кариера. Днес певицата е покорила всички мислими върхове на световното вокално изкуство. От момента, в който я помолихме за това интервю, до срещата ни в старинната къща на Патриаршите пруди минаха три месеца. Графикът й продължава да бъде раграфен по минути...