Сенки, изпълнени с правота
Изложбата на Калин Серапионов в АТА център/ИСИ е за дребните неща в живота. И трите видеа разглеждат градското (ни) битие с абсурдните отношения, обичайните неприятни изненади и мимолетните следи на нашето съществуване буквално върху тъканта на столицата. Така описана, изложбата сякаш не предполага удоволствие от разглеждането, но всъщност е точно обратното - художникът е истински майстор на пестеливата естетика, спестявайки (ни), успоредно с това, и най-малкия намек за нравоучителност, поучителност и всякакви други форми на учителство, включително и тези, които прозират в думата "послание". И трите творби разчитат на опита на зрителя, който се споделя при гледането.
Може би заради този опит най-голям интерес предизвиква "Нали разбираш?": мобифонен разговор между двойка съвременни млади хора с, както става ясно, вече улегнала връзка - той, в колата, кара от "Люлин" към центъра, тя, пеша, върви от центъра към Орлов мост. Очевидно и двамата са заети, подобаващо делови и целта на разговора е банална - да вместят другия в програмата си за вечерта. Неусетно, но много бързо диалогът се изражда в "изясняване на отношенията": познатото на всички ни безсмислено и дълго говорене, което, разбира се, нищо не изяснява, а само дава израз на смътни недоволства, неудовлетворения незнайно от какво (в които и другият все някак е замесен), отстояване на лични територии ("защо си ми ровил в SMS-ите!?"), припомняне на минали прегрешения (които внезапно стават гигантски), на направени компромиси (които също така внезапно стават прекалено много) и така до безкрай. Защото през цялото време всеки очаква другият да каже нещо, което да го възстанови като близък, а с всяка дума той става все по-чужд. Всъщност има край - някой не издържа и трясва телефона (е, при съвременните мобилни апарати изключването не е така ефектно...) и двамата остават с гордото самочувствие на жертви, изпълнени с правота. Наоколо се движат хора, сменят се градски пейзажи, познатите гледки успокояват, че животът продължава с обичайния си забързан и безразличен ритъм, в който потъва поредната любовна връзка, пардон - комуникация.
Хулиганското видео "Защо жени" като че ли предизвиква най-противоречиви реакции у публиката. Слизащи в софийски подлези жени се оказват под обстрел със сурови яйца. Мерникът е доста точен, бих казала, защото яйцата се разбиват в краката им и само една бива опръскана. Камерата забавено представя реакциите: изненада, уплах, прикриване, рядко търсене на източника и възмущение. По-често подложените на изненадващата атака бързо се "отръскват" от случката и продължават нататък, възприемайки я като поредния неприятен епизод - от тези, които градът ежедневно предоставя в изобилие. (Така де, щетите от една пльокаща плочка след дъжд са доста по-големи...) А защо жени? Не знам, може би защото сме по-търпеливи и едва ли ще тръгнем да си го изкарваме на отделния хулиган. Най-често и не можем, така че с отработената си градска мъдрост забравяме моментално случката и продължаваме с текущите си грижи. Това е то приспособяването.
"Настилки" е видеото, в което най-малко нещо се случва: човешки сенки минават с различно темпо по павета, плочки, асфалт; спират се, жестикулират, общуват си, събират се, разделят се. Гледайки всичко това, моето внимание непрекъснато "прескачаше" между уеднаквените сенки и опита да разпозная хората, които ги хвърлят, от една страна, и настилките, неочаквано придобили ярка индивидуалност, от друга. Дупка в асфалта с уникална форма, криво паве, надробена плочка - те със сигурност са ми близки и познати, чак до умилителност. И ми мина през ум приказно-фолклорния мотив за вградената сянка. Моята включително, в този град...

Диана Попова