Отива си човек (1968, реж. Мартин Сливка) беше в програмата на 9-ия Международен София Филм Фест. Прожекцията в кино "Одеон" (12 март 2005, 18.30) дължим на усилията и неуморния търсачески дух на немския историк, теоретик и критик Ханс Йоаким Шлегел, който го представи на българската публика за първи път след невероятното закъснение от цели 37 години...Така обявената като "специална" вечер в кино "Одеон" се превърна в историческа.
През паметната 1968 словашкият режисьор Мартин Сливка (1929-2002) снима в българско село етнографски филм за погребалните обреди на неговите жители. Изображението е черно-бяло, строго и красиво. С преклонение, дискретност и точна художествена мярка на отстранение/състрадание камерата следи жестовете на естетизиране и преодоляването на човешката болка чрез смес от езически и православни ритуали: оплакването на покойника, подготвянето за последния му път, вземането на мярка и сковаването на ковчег, изчукването на каменен кръст, църковното опело, изпращането до гробищата, полагането в земята, хвърлянето на буци пръст, поменът на живите... Виждаме лицата и съзерцаваме действията на обикновени селски хора, но няколко цитата от Библията в задкадровия текст правят така, че документалната материя придобива екзистенциално измерение и започва да се разчита като притча за смъртта.
Пред многобройните документалисти, критици, студенти по кино и любознателни киномани г-н Шлегел разказа историята на филма. Когато Мартин Сливка (който освен режисьор е и известен теоретик и историк на етнографията) завършва своя филм, той е гледан от българския консул в Словакия. Господин дипломатът влиза в ролята на самозван критик-цензор и го забранява. Можем да се досетим за причините: няма го "мащабното" соцстроителство, няма го "активния и положителен" герой, няма го бодрото и бойко звучене на казионните ленти. Обратно - има вглъбяване в смъртта, страдание, бедност и религиозна привързаност... Чиновникът не е могъл да провиди слизането до корените и изследването и традициите, безценните знаци не само на националната, но и на славянската ни културна идентичност, толкова спешно нужни в ерата на глобализиран и унифициращ се свят. След наложеното табу тази "етно-философска поема" (Шлегел) е видяна едва в началото на 90-те в Нион, после в Лайпциг, сега в София. Предстои й представяне и на тазгодишния фестивал в Монреал. Отива си човек, но идва фестивал и остава филм...

Боряна Матеева