От хвърчащи листа
Когато прекаляваш с ходенето на театър, а твоят дългогодишен опит ти подсказва, че повече от 2-3 пъти на месец (при това, ако си и щедър, и доброжелателен) просто не е възможно да има нещо хубаво, нещо, което да си струва да се види, нещо, което да те накара поне за малко да вдигнеш очи от пода и по-ведро да се оглеждаш, та, когато прекаляваш с ходенето на театър, все очакваш, че ще попаднеш на онова рядко стечение на обстоятелства и таланти, при което ще си благодарен свидетел на мигове театър, на очевидни обещания за бъдещи желани срещи с този или онзи актьор, режисьор или сценограф. Е, изживях две такива срещи в два поредни дни. Те заредиха отслабващите ми батерии с надежда. И, представете си, и двете срещи са с млади актьори, участващи в несофийски спектакли. Нещо, което вече отвикнахме да ни се случва...
1. На 9 март т.г. във ДКТ-Враца, на премиерата на "Валонска нощ" от Ерик-Еманюел Шмит (постановка - Николай Поляков, художник - Чайка Петрушева) гледах младата Росица Огнянова в ролята на Анжелик. Гледам я вече в четвърти спектакъл и мога да свидетелствам, че нейните сценично очарование, пъргавост, отдаденост, нейната заразителност и преданост се развиват. Когато е на сцената, действието получава допълнителна динамика, ъгловатите й тънки ръце, чертаят някакви странни начупени прави на възторга или безверието, лицето й трепетно лъчезари или помръква, дишането й е по бунински леко...
Когато ме канеха да отида до Враца, попитах: "Кой е режисьорът?" Като разбрах с удовлетворение, че е Николай Поляков, зададох втория си въпрос: "Играе ли Румяна Мерджанска?" Утвърдителният отговор значеше само едно - пътувам! И не съжалявам, че отидох. Но знам, че занапред двата въпроса вече няма да ми стигнат. Ще искам да знам дали играе и Росица Огнянова?
2. Както често става, заглавието е подвеждащо. "Жена за полковника" от Христо Бойчев (постановка на ДКТ-Кърджали, режисьор - Пламен Панев, художник - Надежда Митева, гастрол в София на 10 март т.г.) е най-вече пиеса за самия полковник. А жените в спектакъла са някакъв остатък от реализма и от съобразяването с реалните театрални състави, фон и недоумяваща публика на мъжките игри и заблуди, отрезвяващ и контрастиращ персонаж, пред който мнимият полковник Котузов изглежда лековерен и суетен като замечтана гимназистка. С една дума спектакълът не би ставал за гледане, ако нямаме Котузов. Е, Пламен Панев го е имал: Герасим Георгиев. За първи път гледам този млад актьор. Разбрах, че е ученик на Димитрина Гюрова. Той е едър, силен, с простодушна физиономия. Играе леко, модерно, интелигентно, бързо. Никакви особени акценти, никакви патетики. Техническа игра (може да се каже и немска игра), силно рефлекторна, никаква соловост, хем сякаш е изцяло в обстоятелствата, хем е и леко отстранен, сякаш знае за персонажа си нещо, което ще ни почуди след време. Какво да мислим за такъв полковник? Герасим Георгиев не спестява на Котузов нищо, но и от нищо не го лишава. Той играе раждането на заслеплението, омаята на заблудата, вцепенението през ерозията на илюзиите (от втора свежест). Да, предпочитаме да живеем в сънищата си, да, никога не ни стига достъпното, но пък как "израстваме" в своите себичности и утопии, как ни боли при краха им. Актьорът обича персонажа си, опитва се да го разбере, дори му прощава неща, които не са за прошка. Поне от сцената актьорът изглежда добър. И в двата смисъла.

Никола Вандов