Забраненият свят на мъжа
Спектакълът "Fiuk" ("Скритите мъже") - част от проекта на Френския културен институт "Френска пролет", е посветен на вглеждането в притуления, забранен свят на мъжа, разлъчен от своето тяло, но привързан към него чрез нагона, насладата и душата. Завръщането в тялото не е поглед, а реалност; за да оцелее, съвременният мъж трябва да примири тялото и духа си.
Пространството е обляно в наситено кобалтово синьо и пронизано от три бели светлинни лъча, наподобяващи мълнии - така между гнева и просветлението протича драмата на съвременния мъж. Хореографията на Пал Френак, унгарец по произход, е хирургически разрез на мъжката психика. Драматургичната идея е изведена от пластическите и движенчески решения, няма нищо случайно и ненужно, всеки момент внася нов психологически елемент. Спектакълът започва сякаш внезапно чрез първата представа за мъжа - агресивно същество, жадно да реализира себе си с атавистична склонност към наслада и насилие. На сцената се спускат три въжета, танцьорите се облягат, висят, увиват около тях, преплитат ги, използват ги като опорна сила, летят чрез тях, дори минават над главите на публиката от първите редове.
Динамиката е толкова висока, че почти зашеметява, подсилена от специфичен електронен звук. Сложната хореография е съчетана със силови спортни и акробатични моменти. Богатият пластически език е подкрепен от буто елементи и внимание към лицеизраза в различните епизоди, чийто емоционален диапазон преминава от агресия през безсилие, самота, страст и оргазмична еуфория до сублимация. Четиримата танцьори от трупата на Френак са с отлична техника и сякаш не познават физическите ограничения. Въжетата са не само хипертрофирани фалически реминисценции, но и образи на вложената в мъжа уранична стихия, вертикалът, който го издига...
Самотата, страхът, болката, осъзнаването на духа и необходимостта от любов - ето изпитанията. Под нахаканата повърхност се крие крехка, чиста същност, способна да дарява любов и да търси нежност. Бързите смени на емоционалните състояния засилват внушението за дълбинно проникване в нееднозначността на мъжкото, за разобличаване на маските на различните социални и емпатични роли. Сцената, когато тримата застават с биберони в уста и в културистки пози мерят мускулите си, иронизира мита за силата и инфантилната представата за супермена, докато четвъртият, увиснал на въжетата, изживява бляна на устремеността към духа, неговото тяло е в плен на поезията и екстаза - движенията са сладострастни, гъвкави и изящни. Френак ефектно използва съпоставянето на тези два паралелни, независими един от друг плана - на тълпата и срещустоящата й индивидуалност. По този начин е показана и драмата на хомосексуалния, който мимикрира в образа на жена, облечен в женска рокля със съблазънта на голия гръб, но и със самотата на различието. Телата на танцьорите не са депилирани и загладени, а са оставени в своята дионисиевска естественост. Трафаретът на голотата е претълкуван и лишен от вулгарност и пошлост, тъй като е драматургично осмислен.
Финалната сцена е особено впечатляваща - кръг светлина, в който един мъж се сгушва в нещо като огромна чиния, око, което го съдържа целия, след миг по тялото му потича реката на финални надписи, другите потъват в мрак, а той остава да носи бремето на изтичащия като надпис поток на живота... Спектакълът на Френак е ярко напомняне за мъжа като духовно битие, защото Адам е печатът на Бога и завещанието на Любовта.

Петър Пламенов