Тарковски, рекламата и истината

Лени Ейбръхамсън е млад ирландски кинорежисьор, роден в Дъблин. Печели престижно отличие на фестивала в Корк с късометражния филм "Тримата Джо". На 9-ия МСФФ участва в конкурса с "Адам и Пол" (2004), носител на награда за дебют от Галуей'04 и Ирландска филмова награда за режисура. Тук филмът се превърна в безапелационен фаворит - спечели Голямата награда "Stella Artois" и престижното отличие на ФИПРЕССИ.

- Как започна да правиш филми?
- Завърших философия. След това специализирах в Америка. Но същевременно винаги съм имал интерес към киното и така в един момент си казах, че не ми се прави академична кариера. Исках нещо по-близко до "живия" живот. Разбира се, в началото винаги е немислимо трудно. Започнах да пиша сценарии, но постоянно изпадах в депресия, защото никога не харесвах написаното. Така стигнах да идеята, че трябва да действам повече, отколкото да седя вкъщи и само да мисля. Първоначално просто снимах всичко около мен с любителска камера, за да добия някакъв навик, дори минимална техническа представа. После имах шанса да започна да снимам реклами. Струва ми се, че станах доста добър там. Особена дейност - едновременно учиш занаят и не стоиш гладен. Не ми беше лесно - да имаш за кумир Тарковски и в същото време да работиш в рекламата...
- Това изобщо не личи във филма ти. (Смях). Той определено не страда от излишно метафоризиране и това доста му помага в комуникацията със зрителите. Мислиш ли, че днес разказването на прости истории е проблем в киното?
- Бих казал, че съществуват различни "школи". Най-общо, от една страна са хората, които твърдо преследват циничната комерсиалност, но, за радост, има и други, които разчитат на изчистения наратив. Ако обаче искаш да правиш сериозно кино, трябва да разчупиш разказа. Не съм привърженик на изказванията на Питър Грийнауей например, който често напомня, че киното е мъртво, че наративът е останал в миналото и т.н. Мисля, че киното може да изгуби доста от чертите си, но не и функцията си да разказва истории. За мен всичко, взето от реалността, представя възможност за конструиране на разказ. Дори нашият разговор в момента! Това е така, защото в сериозното кино истината стои в основата на всичко. Най-малкото тя помага на зрителите да се ориентират в ставащото на екрана, служи им за отправна точка.
- В повечето от ирландските филми, които съм гледал, по някакъв начин неизменно е заложена темата за религията. Теб тя сякаш изобщо не те занимава?
- Да, абсолютно. Това не е моя тема. Ако хвърлим поглед към миналото, в ирландското кино има две основни теми - религията и войната. Често те са съчетани. Истината е, че са се превърнали в тотални клишета. Мисля, че ирландската публика отдавна е загубила интерес към подобни филми. Може би за чуждите зрители те са интересни, защото действителността е по-различна и защото изградените представи винаги са по-общи и си остават външни. Във всеки случай моите млади колеги в Ирландия или искат да правят филми а ла Гай Ричи и Куентин Тарантино и да станат звезди от шоубизнеса, или, като мен - да покажат, че има и други, по-прости и важни неща, свързани с родината ни: отношенията между хората например.
- Да, но човешките взаимоотношения малко или много присъстват във всеки филм, във всяко произведение на изкуството...
- Да, разбира се. Важното обаче е какви точно взаимоотношения показваш. Например, като писахме сценария за моя късометражен филм "Тримата Джо" преди доста време, решихме да направим филм без цел, без послание. Един вид филм за нищото. И това беше така, защото отношенията между хората, каквито ги виждахме тогава, бяха абсолютно лишени от смисъл. Подобни проблеми ме вълнуват много повече от т.нар. "големи" теми за една страна - те могат само да ограничават творчеството.
- Промени ли се нещо в ирландското кино след приемането ви в Европейския съюз?
- Да. Характерите станаха по-разнообразни - вече имаме много румънци, българи... (Смях). Изобщо младите ирландски режисьори се чувстваме по-комфортно като част от Европа. Проблем имат по-възрастните. Те се чувстват доста объркани от промените около тях - какво ще правят, как ще оцелеят, ще могат ли да снимат филми отново...
- Ти самият успяваш ли например да разпространяваш добре филма си в променената среда?
- В това отношение имах чист късмет - първоначално "Адам и Пол" беше прожектиран само в две арт кина в Дъблин, но представител на една от по-големите компании го видя и хареса много. Впоследствие направихме 15 копия и в продължение на три месеца филмът обиколи цяла Ирландия. Случи се нещо изключително - "Адам и Пол" изкара повече пари, отколкото струваше. И то само в Ирландия. Това ми дава надежда, че хората все пак харесват и нискобюджетни филми. Тоест не бива да се отказваме от тях.
- За какво ще бъде следващият ти филм?
- Скоро сценарият ще бъде окончателно готов - работя отново с Марк О'Халоран (сценаристът на "Адам и Пол"- бел. а.). Той се занимава с ирландската провинция и по-конкретно - с живота в малко градче. Тази тема не е нова за нашето кино, но мисля, че нещата през годините доста са се променили и има какво да разкажа. 13.03.2005 г.

Разговора води Олег Константинов
С любезното съдействие на Светлана Комогорова-Комата





Разговор с Лени Ейбръхамсън