Между завършеност и незавършеност - остава това, което Песоа нарича "неспокойствието".
Ще си позволя да завърша с няколко фрагмента, които, струва ми се, по-добре от систематичните мисли биха хвърлили светлина върху не-догматичното намерение на настоящото изследване.
"Откъде идва тази недостъпност на живота?", пита се меланхоличната Ема (Бовари), съвзела се от илюзиите си за любовта. Откъде идва чувството за непълнота? От натрапливостта да убием (да довършим)? От аспирациите за безгранична любов? От мисълта за пълнотата, която би поставила край на нашето лутане, би ни позволила да съчетаем фрагментите на живота си?
Психоаналитичната теория не би била тъждествена на своя предмет, ако би претендирала да е цялостна и изчерпваща. Фройд не престава да твърди, спорейки с всички, които се стремят към синтез - било на "аз"-а, било на теорията - че психоанализата не предлага, отказва да предложи картина на света. Обичал да цитира следните, свободно преведени, стихове на Хайне:
Прекалено фрагментарни са светът и животът
Трябва да се консултирам с Хер професор
Само той знае как да пре-подреди живота
Да го превърне в ясна система
С неговите нощни шапки,
С парчетата от домашния халат
Той ще запуши дупките в зданието на света.

Изпускането, не-описването на болката на Лол В. Щайн в едноименния роман е дублирано от непреодолимата настойчивост да се пре-създаде визията на момента на изчезването. Изпитването на страдание от раздялата се придружава от "спиране" на чувствителността. В безкрайното начало на тази визия се вкаменява мълчаливият вик. Сякаш мълчанието е поставено от Дюрас на мястото на сакралното, обозначавайки по този начин необходимостта да се види незнаенето на любовта.
Според Ролан Барт писателят и критикът са в една и съща позиция по отношение на езика, докато читателят е непоправимо откъснат и самотен пред нищото. Тази гледна точка в "Критика и истина" осветлява въпроса за писането и мълчанието, показвайки ни какви огледални клопки ни дебнат, когато се опитаме да отразим собствената си позиция на читатели. Критикът би могъл да бъде читател, но обратното не е вярно, тъй като четенето се отваря към непознатото, към питането без отговор.
Писането придобива материалност в езика. Писменият характер на писането се конкретизира в поставянето на точката, например, и може да е предмет на безкрайни вариации. Невидимото от дълбинно психичното се появява в и чрез писането, за да остави следата си. Затова се опитваме да бъдем внимателни както към думите, които се разшифроват и интерпретират, така и към белите места, към мълчанието между тях.
"Да пишеш ... това е обратното на това да разказваш истории... Това е да разкажеш една история и отсъствието на тази история. Това е да разкажеш история, която минава през своето отсъствие."*

Заключение на Боледуване в смъртта, с.170-1

Албена Стамболова


* Duras, M. La Vie Materielle, P.O.L., 1987