Прочетох
Отново Марин Бодаков любезно ме покани да напиша мнението си за книгата на Албена Стамболова. Взех я и скоро след това моя колежка я поиска за малко. Малкото стана голямо, аз тръгнах да търся втори екземпляр.
Открих го у друга моя колежка, чиято дъщеря ми хвърли екземпляра на майка си от прозореца на третия етаж. Във въздуха книжното тяло бързо се изхлузи от найлоновата торбичка и падна насред улицата. Седемнайстата страница се изкаля. Торбичката е, може би, още във въздуха.
Нямаше да ви занимавам с тези неща, ако не бях впечатлен от особената драматургия на ситуацията: една жена анализира текста на друга жена, която в него говори на един мъж, който на свой ред се опитва да установи връзка с една жена.
Нещо от моята, крехка навярно, идентификация с мъжа се почувства клаустрофобично затиснато от тези женски, почти оракулски, присъствия.

Книгата е в две части: текстът на Стамболова, последван от текста на Дюрас.
Изглежда прекрасният превод на "Болестта на смъртта" е на самата Стамболова.
Не знам дали текстът на Дюрас не можеше да бъде в началото. Или дали ако Стамболова беше водила семинар по психоаналитично четене на този текст на Дюрас, нейният собствен текст би бил друг?
Сигурно, но това не е мой проект, а на авторката.
И на Дюрас, разбира се.

В контраст с текста на Дюрас, където анонимният мъж се опитва да изстрада без-ум-ието си/ без-име-нността си, в текста на Стамболова дефилират множество мъже: психоаналитиците Фройд, Лакан, Уиникот, Бион; литературните теоретици Тодоров, Барт, Якобсон и Бенвенист; философите Хайдегер, Левинас, Дерида, Фуко, Бергсон. Плюс Мелани Клайн и, разбира се, Юлия Кръстева.
Дали ще донесе нещо ново, ако приемем, че всеки читател е "мъж", а всеки автор е "жена"? Какво да правим с факта, че Едип има пол? А какво ще стане с мен, когато съм автор и читател на сътворения от мен текст? "Мъжът" в мен ще чете (асимилира, покорява) текста, "сготвен", сътворен от "жената" в мен.
Рефлексия? Автопоеза?
Текстът на Дюрас може да бъде видян и като тъжна история за ограничеността на собствената, на всеки един от нас способност да обичаме.
Да сме. С друг.
В тази връзка чувствам липса на нещо, което поради недостиг на по-добра дума ще нарека "състрадание" в анализа... Но това усещане може би е от сантименталността на моя пол. Както умно посочват двете дами - той е плачлив. Стамболова ни превежда през собствената си ерудираност, но не така открито през чувствителността си. За мен текстът е повече литературоведски, отколкото психоаналитичен, това обаче не го прави по-малко ценен. Във време, в което се учим да сричаме на езика на психоанализата, критикът Стамболова показва психоаналитични натрупвания, които впечатляват както със своя обем, така и със спокойната си овладяност.

Анонимният мъж на Дюрас върви през провала на своя собствен проект, воден от разказвачката, която го проектира и създава; тя говори (и се разбира, надявам се) за себе си, за своя вътрешен свят, който авторството прави видим, обговорен, съзнаван.
В своя прочит Стамболова следва логиката на разпознаването: "Среща с другия. Функции", "Изпитване на другия. Структури", "Виждане на другия. Визии." По-точно би било да кажем, че Стамболова следва опита да разпознаеш, защото разказът на Дюрас изглежда да е разказ за един провал. В тази връзка мисля, че Джесика Бенжамин и нейните, основани на Уиникот, разсъждения върху борбата за признаване/разпознаване (the struggle for recognition) биха прибавили алтернатива на визията, от която обхватът на погледа би спечелил.
Стамболова разглежда текста в няколко контекста: на творчеството на самата Дюрас и на критичните анализи върху нея, на базисното психоаналитично мислене, на философията от началото и средата на ХХ век, на литературознанието. Моят вкус е петимен и за социален контекст. На едно място се споменава за писането след Хирошима и Аушвиц - и почти нищо повече. Ако приемем, че текстът е за криза не на мъжа, а на онова, на което той е метафора, т.е. ако кризата е фалическа, не бихме могли да заобиколим социалния контекст, в който нашият phallus страда от фаличността си. Все пак той е така обвързан със социалното си "лоно". На мен например крайбрежието на Дюрас ми напомня самотните крайбрежия на Камю, които са едни твърде особени следвоенни и следколониални Средиземномория, но това е моя асоциация. Изборът на Стамболова е на страната на универсалните категории, в които е изградена кризисната идентичност на съвременния човек (френски?, западно-европейски?, южноазиатски постколониален?, глобален?).
Тази история, историята на Дюрас, би ли била възможна тук?1 Кое да бъде това "тук"?!

Теорията на обектните отношения изработва приблизително следния сценарий: "Аз се идентифицирам с това, което съм. Аз съм и жадният, самотен, спаружващ и гаснещ в агония бързонастъпващ глад, и хранещото-в-контакт-с-(още не е ясно какво?) ликуване и ситост. Едното в психоанализата се нарича добър, другото - лош обект. И двете състояния съжителстват в моята телесна/психична реалност. На основата на тези основни "частични" обекти/състояния/смисли/контексти тялото ми гради своя аз. В компанията на света около мен."
В тази перспектива двойката на Дюрас - заедно с всичко останало - е и двойката от вътрешната психична организация на (съвременния) човек. На какво обаче е съвременник? Очаквам Стамболова да ме препрати към това - както епохата на първия голям ужас и неговото повтаряне (Фройд умира в самото навечерие на Втората световна война) препраща към Фройдовия човек.
Ако междуполовата разлика генерира смисли, на коя криза на смислообразуването е метафора кризата между мъжа и жената в разказа на Дюрас?

"Когато пиша, имам чувството, че съм в състояние на крайна деконцентрация, абсолютно не се владея, самата аз съм кухина, главата ми е пробита", изповядва Дюрас, цитирана от Стамболова (с.24). Харесвам много тази мисъл. Препраща ме към Бион и многобройните му начини да покаже креативната сила - и труднопостижимостта, разбира се - на свободните асоциации, на способността да се оставим да пропаднем в празнотата на не-смисъла и нищото, за да постигнем нов смисъл изобщо.

Два са ключовете на Стамболова в началото на нейната разходка в текста на Дюрас: кризата на договора (между мъжа и жената, между двете различия, между Различията) и другостта. "Влизането в съприкосновение с нещо, което е "мое", но което не разбирам, е сюжетният център на 'Болестта на смъртта'", смята Стамболова. Съгласен съм: смъртта е знанието от последен порядък - онова знание, което, понеже е тотално налично, става тотално ненужно. За да е смислено, знанието трябва да е живо. За да е живо, то трябва да може да толерира срещата с непознатото. Да понася несигурност. За да може да се роди "третото". Така знанието се превръща в процес, а не в предмет.
"Жената" в текста е своебразен изследовател - идва, за да създаде име на нещо, което си струва да бъде именувано, комуницируемо, мислимо... Тя приема договора, защото не знае. "Мъжът" се държи като някой, който знае точно какво иска и това го прави нещастен и болен от неспособността за учене. Мисля, че това е другото име на "болестта на смъртта".

При по-внимателен прочит може да наблюдаваме как на моменти Стамболова пристъпва във и се оттегля от психоаналитичното мислене в полето на литературознанието и философията. В третата част ("Визии") тя навлиза в големите психоаналитични "наративи": "Идентификацията", "Нарцисизмът", "Депресията", "Едип", "Името". Следва още едно оттегляне в литературата (на самата Дюрас и на Пруст), както и в психологическата философия (Мамардашвили). На места се говори психоаналитично, на други - за психоанализата. Накрая за малко гостуват Кант, Хусерл и Хайдегер.
Текстът на Стамболова приключва с анализ на сцена от средата на текста на Дюрас. Това ме изненадва, въпреки че може да се чете като покана към читателя да продължи сам. На мен обаче нещо от рамката, от контекста ми липсва. Нещо изстива. Не знам дали литературата не е крайният "победител" в този дует между нея и психоанализата. Във всеки случай се убедих, че Албена Стамболова е добър, много добър психоаналитичен водач в света "Дюрас".
Защото на самата нея й е интересно. Благодарности от позакъснял посетител!

Румен Петров


Д-р Румен Петров е асистент по групови отношения. Работи в Български институт за отношения между хората, НБУ.
Албена Стамболова. Боледуване в смъртта. Психоаналитичен прочит на един текст на Маргьорит Дюрас. Издание на Гражданско дружество Критика. София, 2004.










































































































1 Във всеки случай морето не иде да е Черното. Въпреки че цветът му при Дюрас е такъв. Историята звучи небългарска. И това извиква нова серия от въпроси.