За кухата конструкция
на обучението по архитектура
- Голям сняг пада навън, позамазва новите грозотии на София...
- Това е нищо, какви снегове имаше едно време! Но грозотията е резултат, а архитектурата - огледало. Тя не се поддава на фалшификации, не се лови на идеологии, тя е документ. Архитектурното образование има дял в грозната картина, но той не е решаващ. Ако обществото искаше друга архитектура, щеше да я получи от чужбина или от вътрешната емиграция, или от външната. Читави мои студенти работят навън - от Канада до Сингапур. Минаха юбилеи, чествания, българското висше образование по архитектура навърши 60 години, но не чух намек, нито сричка за това, че образованието носи отговорност за действителността. Архитектурата се примири с отсъствието на идеали. Образованието също е фактор в примирението.
- Казвате "примирение". Кои, ако не архитектите, са хората, които могат да сторят жизнената среда красива и приятна за обитаване?
- Това е стара идеализирана представа за архитектите. Преди Френската революция в Европа започва процес на разделяне на занаятите. Неизбежно инженерите - хората, които строят, се обособили в отделна специалност. Човекът, който се налага и ръководи строежа, по право изземва функцията на архитекта. Средновековният "главен майстор", който "измисля" проекта, командва, а често дори хваща инструмент да покаже как се работи, през Ренесанса изчезва. Архитектът губи собствената си територия, собствения си занаят - заедно с все по-големи порции отговорност. Това води до обезличаване. Напрежението, което тече между камарите на архитектите, инженерите, предприемачите и строителите, между тях и надзорниците и администрацията са все последици от разделението на труда.
- Значи има сериозно противопоставяне между интересите на изпълнителя-строител, предприемача и архитекта-автор на проекта?
- Естествено е да го има, целите и интересите им са различни. Ако главният проектант, да го наречем така, без да уточняваме специалност, ръководи процеса и е отговорен за крайния резултат, и има влияние върху разплащането по веригата, това би бил модел, който работи в полза на архитектурата. Теоретически би трябвало да работи. След като дори като предпоставка архитектът е отстранен от своя продукт много надалече, естествено е да бъде в губеща позиция. Преди 20 години четох статистика, че по индивидуални архитектурни проекти в света в най-добрия случай се строи не повече от 5%. Останалите 95% са корпоративна архитектура, където персонализиран автор няма, няма такъв герой. Днес едва ли петте процента са се увеличили.
- Все пак обществото очаква от архитекта да е личност.
- Личност... Висшите училища по архитектура в България не рационализираха учебните програми, а ги раздуха с парапрофесионални предмети, които от факултативни станаха редовни. Вместо асистентите да се борят да завземат или наследят територията на титулярите, ставайки доценти, въведоха нови предмети и нови упражнения. Те няма как да не дублират основните дисциплини, вместо да ги заместят или да ги редуцират. Вместо борба и съревнование или приемственост и традиция, в катедрите се отвориха допълнителни ниши, които всъщност са баласт. Студентите имат все повече работа, а качеството става все по-ниско. Самите студенти, 15 години след въвеждането на "конкуренцията", продължават да преписват. Преподавателите ги насърчават, защото иначе 90% няма да изкарат. Това е свързано с неприятности, с допълнителна работа и с неизвестен резултат. Системата иска да има много студенти. Иначе МОН не дава пари. Автономия на практика няма.
Европа обаче е на друга вълна. Ако дадете на петокурсниците от българските университети приемния тест за Миланската политехника, девет десети от нашите дипломанти няма да го издържат. Приемният тест - условието да започнат да учат! Докато факти от този род не доведат до промени, българското образование ще върви в погрешна посока.
Образованието на архитекта, художествено и научно само на книга, тихомълком извади архитекта от кръга на отговорните хора. След като архитектурен проект се нарушава без никакви последици, очевидно без архитектурен проект може. Това обаче не може да оправдае неадекватността на образованието.

- В какъв смисъл неадекватно? Неадекватно на какво?
- Неадекватно на живота. Три много важни промени през последните десетилетия българското образование не взе предвид, не отчете, не се повлия от тях. Първо, че архитектурата е елитарна и отговорна професия. Процентът на отпадащите студенти трябва да е висок, а той остана нулев - няма "скъсани". В същото време университетът е огромен, светъл, топъл и празен. Студентите ги няма. Не може да има задочно образование по архитектура, както няма по медицина. Познавам редовни студенти, които работят на пълен работен ден в провинцията. Като чертожници, естествено, което им гарантира чертожническо ниво за цял живот, независимо че ще вземат диплома.
Втората промяна са компютрите. Те отдалечиха още повече субекта от обекта. За около двеста години саморъчно направеният чертеж беше ако не гаранция за качество, поне показател. В България студентите започват да се залъгват с компютрите още в първи курс. В същото време на Запад се наблюдава връщане към ръчната скица. Петима от седмината топфиналисти на конкурса за "Граунд зиро" се представиха с акварелчета. В Мадрид, в Щутгарт и на други места по света до трети курс включително употребата на компютри е забранена. У нас компютърно неграмотни преподаватели обучават компютърно грамотни студенти, в останалите области студентите остават неграмотни. Те не умеят нито да рисуват вярно, нито да мислят логично. Късно е висшето образование да ги учи на едното и другото. В Украйна един от приемните изпити по архитектура е диктовка. Тежък изпит, който може да има нещо общо с национализма, но много повече показва дали кандидатът е чел достатъчно. Ако не е чел достатъчно до 20-та си година, кога тепърва?
Литературата е част от хуманизма на архитекта - условие, без което не може. Средностатистическият третокурсник е повече запознат с компютрите от средностатистическия преподавател. Това създава измамната представа, че студентът е с изпреварващо развитие. Докато спре токът... Не искам да кажа, че не трябва преподавателите да бъдат компютърно грамотни. Искам да кажа, че образованието не използва адекватно онези, за които е късно за компютърна грамотност. Нито ги уволнява - оставя ги да станат смешни в очите на аудиторията.
Третата промяна е феминизацията на професията. В брошурата на първата изложба на американски дизайн в София гордо пишеше, че в американските университети по архитектура жените са достигнали феноменалните 5%. В България и тогава, и отдавна жените са 50%. Днес мнението ми за жените архитекти е високо. Появи се нова порода - полужени и полуархитекти, като "полу-" не значи малко. Много мъже не са и "полу-". За професията обаче резултатите са катастрофални. Обществото не изисква от архитектите рационални и естетични решения - иска своето огледало. Жените се оказаха по-способни да му го предложат. Т. нар. преговори с клиента са предпочитано поле на женска изява - няма нужда да обяснявам защо. Повечето от архитектурните проекти, които многобройните фирмени прегледи награждават през последните години, са женски проекти. Когато към слабия проектант се прибави неграмотната воля на клиента, нещата стават, каквито са.

- Все пак проектът е нарушаван със съгласието на автора, нали?
- Това е личната драма на архитекта. Обществената е, че проектът, словото, идеята - всички те могат да претърпят драстични изменения, да бъдат смачкани, подиграни и компрометирани от безгръбначни проектанти под натиска на некомпетентни клиенти. Авторът няма никакви лостове и механизми, за да попречи. Стефка Георгиева се пребори за качеството на своите проекти по-добре от мнозина мъже. Изключенията потвърждават правилото.
- Но нали отдолу пише: "Арх. Еди-кой си"?
- Често не пише. Познавам хора, вие също, които казват: "Този апартамент или тази вила, ресторант, хотел аз ги измислих!". Братята ви по перо всеки ден хвалят подобни хора в пресата. Вашият герой се бие в гърдите: "Аз не съм архитект, но в този хотел всичко - от А до Я - е моя работа и на балдъзата!". Обществото и медиaта приемат това за нормално. Същият човек не казва: "Аз го остойностих, аз му сметнах интегралите, аз му изчислих натоварванията на земетръс!". Не! Той е иззел единствено функциите на архитекта и естествено смята за излишно да плаща на архитект. Той не отива да си поръча обувки по свой модел, той не си купува автомобил, в чиято направа участва. Съвременната сграда в никакъв случай не е по-проста от автомобил! Тук е проблемът на образованието. То не е такова, че уменията на архитекта да станат непостижими за лаика. Защото произвежда архитекти - лаици.
- Това е направо опасно!
- Да, затова е естествено сградите на хора, които карат последни модели прекрасни автомобили, да са примитивни и зле изпълнени. И пак да кажа: образованието има пряко влияние.
- На какви отговорности е обучаван съвременният архитект?
- Не се възпитава като отговорен специалист студент, който 5 години се обучава в безотговорна среда.
- Как така "безотговорна"?
- Безотговорна спрямо студента, спрямо професията, спрямо съдбата, бъдещето, Републиката, бюджета... Спрямо населението и територията! Няма на света фабрика, в която цялата суровина, която влиза, да излиза непокътната, във вид на завършен продукт. Архитектурният факултет на УАСГ е такава фабрика. Винаги е бил. Нормалните за всяко производство етапи на оценка, преоценка, бракуване тук ги няма. Целият зор е да се влезе. Влезеш ли, дипломирането е гарантирано.
- Независимо от способности, таланти, труд...
- Абсолютно! Системата на архитектурното образование е дълбоко сбъркана още в зародиш. Тържество на националното чувство за уравниловка и баланс на посредствеността, което гарантира мир, любов и спокойствие. Когато стана белята преди Нова година с рухналата кофражна конструкция, никой не каза, че заедно с всичко останало тя е последица от образованието. Дори в екстремни моменти образованието не се сеща, че този, който е проектирал, тия, дето са съгласували, и онези, които са ръководили и надзиравали, са наша продукция. Архитектът подписва, че конструкцията е адекватна на неговия проект и на неговите представи за конструкция. Това е смисълът на съгласувателния подпис под всеки чертеж. Архитектурният чертеж има инженерските подписи, инженерните чертежи имат архитектските подписи. Рухналата сграда е емблематичен случай: нейният проектант е ръководител на преуспяващо бюро, бивш началник в ДАГ и потомствен архитект. С огромна практика зад гърба си. С определен успех в обществото. Тук образованието е пряко замесено. Цялата колегия мижи - значи колегията е гнила. Тя почва да гние още от корен - на студентската скамейка.
- Не се ли оправдава колегията с това, че нейните предписания не са изпълнени стриктно и по план?
- Оправданията могат да бъдат различни. Всеки случай има различни нюанси. Може архитектът изобщо да не е бил съгласен с това, което в края на краищата е начертал, но няма спор, че го е подписал. Това, което е произвел, може да му е чуждо и неприсъщо, но той със своя подпис казва: "Това може и аз съм автор!" Когато е съгласувал инженерните чертежи, които имат друг автор, е написал: "Това става". А то не става! Падна навреме - по-късно щеше да е по-лошо, ако проектът беше изпълнен докрай. От километър се вижда, проектът е сбъркан, та дрънка. Инженерът, да кажем, е завършил "Любен Каравелов", има диплома на инженер, архитектът е завършил ВИАС. И двамата неграмотни. След като висшите училища допускат да се дипломират, а обществото - да се ползват с успех неграмотни хора, значи образованието и обществото не са наред. Именно този факт никой не ще да признае.
- Извинявайте, но звучи абсурдно: една образователна институция, вместо да ограмотява, онеграмотява.
- Образованието е от малкото области, в която отначало докрай сами сме си виновни. Няма как да прехвърлим вината на строя, на лошите чужденци, на историята, на турското наследство... В края на ХIХ век млади българчета отиват да учат в чужбина. Завършват най-различни важни и ценни специалности, връщат се тук и едва в края на Втората световна война създават техническо висше училище. Те внасят европейските представи какво значи професор, какво значи преподаване, какво е същност, цел и средства... Поставят основите на нещо, което трябва да прилича на техните университети. То обаче се скапва все повече и повече, защото надделява древното българско чувство за справедливост и ред, което гласи "или всички, или никой". От европейската образователна система, която те внесли, не остава нищо. Сега нашите деца отново учат в чужбина. Дали ще се върнат и дали ще се завърти след 100 години колелото - Господ знае.
- Защо е тази уравниловка?
- Можем да прехвърлим проблема в другия двор и да кажем: "Държавата целенасочено си унищожи науката"; и ще бъде вярно. За наука и преподаване българската държава плаща около средната заплата. Преподавателските пари винаги са били по-малко от полицейските и винаги еднакви за чиновете, независимо от индивидуалните качества. Да се очаква, че в образованието ще дойде свестен човек, който не може с наука да се издържа, камо ли да създаде семейство, е престъпление. Навсякъде по света преподавателските заплати не са най-високите. Но когато целта е качество и възвръщаемост на вложенията, влизат в сила парите и селекцията. В България - нито едното, нито другото.
- Да преподаваш обаче има друг престиж - не е единствено заплатата...
- Вярно е. Но това чувство, това добро настроение, което идва от преподаването, може да се поддържа само когато виждаш резултатите от своя труд. Само ако имаш правото и задължението да отстраниш некадърния и да се посветиш на кадърния, да му дадеш максимума и да видиш в него наследник на своите умения, тогава има удовлетворение. Когато по начало нямаш отношение към човека, когото учиш, когато той не е твой възпитаник, а ничий - ти дори не си отговорен пред себе си. Докато мине периодът на взаимна адаптация - от четири до шест седмици - семестърът се преполовил. Ти в повечето случаи повече не виждаш студентите от тази група в свои часове. Отиват си точно когато си научил кой кой е. Следващия семестър попадат на други преподaватели, догодина - на трети...
Да допуснем, че архитектурата е изкуство. Във всички висши училища по изкуствата има нечии класове. За дълъг период от време един човек е твой учител. Ние ценим, обичаме и уважаваме артистите и музикантите, а те уважават и обичат много повече своите учители, отколкото архитектите го правят. В моята практика два пъти успях с полулегални средства да формирам клас (или "кръжок") за цели пет години. Група студенти, започнали в I курс при мен (без да ги избирам специално, по стечение на обстоятелствата), продължих да водя по други проектантски предмети, в часовете на други катедри през годините на обучение. Това беше възможно, ако не го афишираш. Тези петнадесетина души до ден днешен са мои добри познати, аз следя техните успехи, те се обаждат, аз се гордея с тях и има някаква общност между нас. Разбира се, има други, с които навреме се разделихме. На които казах или те ми казаха: "Аз не съм за теб и ти не си за мен, довиждане." Нищо лошо. Лошото е друго - системата всячески се мъчи да няма класове по архитектура. Защото преподавателското ателие, или клас, значи лична отговорност и е индикатор за качество. Този клас като цяло е добър, онзи среден, а класът на г-н Петров е отличен... Преподавателите могат да преподават различно и да заслужават или не различни пари, уважение, влияние. Архитектурният факултет съзнателно е бил против класното обучение. Когато официално за трети път поисках клас, Факултетният съвет отказа без никакви доводи. Повечето студенти от моите два класа днес са известни архитекти - едни съсипват Черноморието, други - Общия план на София, трети направиха кариера в чужбина. Моите класове вързаха плод, по-добър от средното ниво. Не бях само аз. Единственият професор, който, след като се пенсионира, не получи хонорувани часове в УАСГ, беше водилият класове дълги години и естествено - радетел на класното обучение. За остракизма сигурно има и лични причини, но фактът е показателен.

- Значи сред архитектите няма школи, всички са еднакво ученици на всички, на системата?
- Да. Когато някой претендира да направи ателие, поемайки рисковете и отговорностите на своята претенция, му се пречи от чисто сърце. Защото ако класът или ателието преуспее, ще лъсне маймунският задник на системата. Ще има база за сравнение. При това аз не говоря за привилегията, когато сам избираш хората; говоря за клас от вече приети по стандартната схема студенти. Това е представителна извадка. И ако можеш от представителната извадка да извадиш качество при същата учебна програма и заплащане, влагайки повече от себе си в преподаването, значи системата е зле.
- Казано честно, странен ми се струва този отказ. Все пак архитектурата е изкуство и, мисля си, че трябва да се преподава именно като изкуство?
- Представете си, че се намираме на село и само един от нас си струва да бъде селски дърводелец. Заслужава го, може го и т.н. Обаче всеки друг в това село иска да има неговите права. Да получава доход извън земеделието и скотовъдството. Всички сме "майстори". Понеже правата са свързани със задължения, задълженията се редуцират, остават правата, но те олекват. Процесът е дълбинен и народностен. Не може да допуснеш някой друг да ти издяла кочината или да претендира, че учи децата по-добре от тебе. Какъв мъж си ти тогава? Това е мнението на нормалния, средностатистическия българин. Бедата на образованието е, че е поверено на средностатистически българи.
Никой не очакваше строителния бум на последните години. Това не е извинение, че българските кадри се показаха от лошата си страна при тази неочаквана възможност. Новото строителство е безобразно - като градоустройство, като архитектура и като качество. На места е просто тъпо, на други - опасно. Във всички случаи прахосническо.

- Сигурно е така. Но защо УАСГ като най-авторитетна образователна институция не вземе отношение към строителните безобразия? Да каже: "Строи се некачествено, строят се боклуци, моля, уважаеми държавни контролиращи и всякакви там органи, намесете се!".
- Защото тогава администрацията няма да покани преподавателите да участват в Общия план, да журират, да седят в президиумите. А дори да каже, какво от това? Може би ВИАС ще обяви със задна дата седем хиляди архитектурни дипломи за невалидни, ще изгони старите си кадри, ще си смени учебната програма и правилника за вътрешния ред и ще започне начисто?
- Ами за това иде реч. Защо не става?
- Няма ги младите хора, които да го поискат. Баба България никога не е имала поколенчески проблем, защото никога не е имала поколения. Старостта е заразителна болест. Хората, които ВИАС възпита за половин век (първите вече са в пенсия), бяха научени да се примиряват с всичко, да мислят как да бягат от отговорност, а не как да случват нещата. Тези навици се превърнаха в инстинкт, те са необратими. В момента има още два архитектурни факултета - във Варна и в Суходол. Там обаче не отидоха нови хора да направят конкурентна програма и да развият друга система. Там отидоха уморените коне от УАСГ. Пенсионерите, които, макар гениални, все пак са на края на силите си, направиха "алтернативата". Във Варна, а може би и в Суходол системата на приемане, изпити, оценки, предмети, хорариум, заплащане са същите като в УАСГ. Или почти. Което е абсурд! Имаше смисъл УАСГ да стимулира конкуренцията, ако тя можеше да изведе него самия на нови хоризонти. Да сглобяваш със своите износени части конкурентен мотор, е нонсенс.
- А самите студенти усещат ли нонсенса?
- Да, но защо да натискат да променят баба си, като може да отидат да учат в Европа? Следя отблизо няколко програми в европейските университети. Прекрасни неща правят! Работят, чак ставите им пукат! Всяка седмица се дава нова задача и кратки срокове. Там обаче пишат двойки. Там няма "задочници". Там са в сградата на института от ранна сутрин до дълбока нощ. Не кръшкат, не работят навън. Там завършват 1/4 от тези, които са приети, не завършват всички.
- Това ли е разликата? В отсяването?
- Това е много сериозна разлика.
- Но по програми, по конкретика на изпълнението няма ли различия?
- Има огромна разлика. Нещата, които в разстояние на 30 години съм правил като експерименти, там са практика. Да рискуваш и да пробваш е абсолютно неприсъщо на нашата система. Нашата система загина като производство на можещи кадри главно поради мухъла. Колкото по-мухлясал е даден преподавател, толкова академичната му кариера е по-успешна, толково по-добре се вписва в системата. Не казвам учен, учени при нас няма, дано другаде са повече. Не само сега, говоря за преди години, когато да не знаеш езици и да не си видял чужбина беше преимущество. И сега, колкото повече знаеш и можеш, толкова по-зле.
- Но нали големите архитекти са нетрадиционалисти. Направи ми изключително впечатление казаното от вас за швейцареца Марио Бота, че е голям, защото предлага смели решения.
- Искам да кажа нещо много важно: вече няма личност, която да знае повече от Интернет. За да бъде слушан и уважаван преподавателят, не е нужно да знае повече от масива знания, достъпни за всеки, защото е невъзможно да знае толкова много. Знанията се трупат в геометрична прогресия. Но този човек трябва да научи студентите как се съчетават знанията с практиката, да имат житейска позиция, трудов морал, дълг, достойнство и пр. Сега се сещам, че не съм чувал и чел думата дълг от много години. Именно това го няма. Ясно е, знанието е толкова много, че никой не може да претендира, че го "владее и преподава". Преподавателят, за да бъде гуру по житейските пътища, трябва да дава примери за справяне с живота и занаята. Трябва да има позиция, практика, трябва да показва как от белия лист излиза мотивирана идея, как тя се усъвършенства в отреденото за това време и как после се отстоява. Всичко това в УАСГ студентът всъщност не вижда.
Голяма част от преподавателите проектират. Но те не проектират пред или заедно със студентите си. Това, че някои са практици, няма отношение към преподаването. Те допълнително, в извънработно време наемат студент като чертожник или като момче/момиче за всичко, но не движат заедно с него/нея проект, който в някакъв смисъл да е общ. Програмата пречи, традицията е против. Затова българският преподавател, който има практика, се мъчи да я скрие, не я афишира в училище. Вместо тя да е най-сериозният му довод за преподавателското място.

- Това не е ли късогледо - един ден сегашните студенти няма да са конкурентни на онези, които идват отвън?
- В дългосрочен план - да, но за момента е възможното поведение за оцеляване. Иначе колегите ще го изядат. "Той не само че работи и печели, прави проекти, ами увлича със себе си студентите, показва им как прави архитектура!". Вместо да правят заедно курсови уж-проекти, проекти под всякаква критика, които оценяваме за отличен? Във ВИАС имаше десетилетия, през които завършваш спокойно, без въобще да си видял отблизо работен проект. Студентските проекти в УАСГ никога не са били оценявани от гледна точка на осъществимост - дали могат и дали си струва да бъдат изпълнени. Нито дали са евтини, здрави и красиви... Самият факт, че са представени, особено пък ако е вложен много труд, е достатъчен за минаване с аплаузи. Труда българинът винаги цени: когато някой много копае и стигне центъра на земята, се оценява високо, дори да не намери нищо там. Това се вижда при националните конкурси. Програмите им изискват много повече, отколкото е достатъчно да се прецени идеята.
- Пак опираме до това: студентът не е научен...
- ... Започваш още в първи курс да рисуваш, чертаеш, макетираш - сега вече на компютър - неща, които не знаеш как ще станат на практика. Естествено, млад си, не знаеш почти нищо, за простите неща имаш смътна представа, какво да говорим за сложните. Въпреки това проектираш бомбастични идеи - изцяло на уж, без разбиране, под нулата на занаятчийската скала, получаваш отлични бележки и потупване по рамото от различни хора в различни катедри по щафетната система. Но не от своя учител, ти нямаш учител. Учителят е длъжен да те предпази, иначе не е учител... Никой не носи отговорност какво ще излезе накрая от тебе.
Когато вече в практиката направиш 9-етажна сграда, от които първите 5 етажа са пробити и отгоре имаш още 4 етажа, за които не знаеш как ще стъпят и как ще се носят, ти можеш да я начертаеш, можеш да я направиш в 3D-студио, дори да я завъртиш, за да видиш как изглежда от всички страни. Можеш дори да я макетираш здраво с картон и лепило, но нямаш абсолютно никаква представа как трябва да стане в действителност. Тогава сградата пада. Тя обаче е паднала още в I, II, III курс. Ти си направил не една дупка през фасади и през покриви в курсовите си проекти, никой никога не те е питал как може да стане на практика. В чужбина първо това питат. И показват как може да стане. Когато това го няма, архитектите и инженерите нямат право на претенции. Да, те имат дипломи, може би дори са работили 15-20 години, членове са на съответната камара, обаче не знаят занаята.

- Но ето, вие сте пример, че всички тези пропуски се осъзнават. Предполагам, не сте единствен. Сигурно сред вашите колеги и в ръководството го има това съзнание. Защо не се прави нищо?
- Защото машината ще спре. Не само в нашия частен случай. Не само българското архитектурно образование - и българската икономика ще спре, ако не продължат на празен ход, произвеждайки безполезни, вредни, опасни и лоши неща. Световната система ще спре с катаклизъм. Ние влизаме в този кръг. Вижте сега: може да ви се види смешно, може да ви се види популистко, но аз смятам, че човечеството (поне белият милиард) потребява много повече "блага", отколкото е нужно и достатъчно, за да живее, да се възпроизвежда и да е щастливо. Цялата икономика е построена върху този факт. Не можеш да искаш от архитекта или строителя, или предприемача да прави само необходимото и достатъчното, защото така никой няма да получи стандарта, към който се стреми или е свикнал. Винаги ще има стремеж да се прави повече, макар и лошо. Не може да кажеш: "Стоп машина! Сега оттук ще излизат само най-качествените петима инженери и трима архитекти годишно, те са достатъчни за реалните нужди и възможности на тази страна..."
- Колко, между другото, излизат всяка година?
- Между 140 и 150 архитекти с чужденците.
- Къде намират реализация?
- В най-различни начинания, най-вече в симулативни практики. В най-добрия случай - проектират ужасни сгради или безжалостно градоустройство. Или работят на празни обороти, или влизат в администрацията, или казват: "Знам толкова много за конструкциите, за естетиката, за живота и за финансите, че мога да стана всякакъв - издател на порнография или търговец на икони, или предприемач..." В България от предпримачество се печели повече, отколкото другаде по света. А точно където има високи печалби, се очакват престъпни тенденции. Неслучайно камората и мафията, казват, имали били пряка връзка най-вече със строителството... Но дори престъпниците по света плащат само на обучени хора и плащат по-добре от държавата. Поне това.
- Не довежда ли това до депрофесионализиране?
- Отказът от професионализма дойде много по-рано от строителната мафия. Колкото и да са скъпи архитектурните книги, а някога руските не бяха скъпи, все пак се предполага, че професионалистът трябва да чете. Особено ако преподава. Иначе излиза от обращение. Има хора, които за 30 г. не са прочели три книги. Казвам книги, не албуми. Какво значи учен човек? Не който знае много, а който проблематизира емпирията. От огромните си, пък дори от минималните си знания вади зърното, което съдържа проблем, и го разчепква, и го изследва, и предлага решение. Няма такова нещо в българското образование по архитектура! Извеждането на проблема, неговата дисекция и неговото повторно сглобяване всъщност е работата на учения. Независимо че архитектурата е изкуство, тя е наука. Научни и педагогически способности никой не изисква от българския преподавател по архитектура. Огромното мнозинство "кандидати на науките", след като се "кандидатираха", не пишат дори писма. Няма за какво, а и не ги влече. Те така или иначе ще преподават до пенсия и дори след това ще отидат да преподават още някъде, ще пръскат светлина.
- Защо няма критерии? Защо лошият преподавател е равен по заплащане на добрия? Защо общество, държава, някой друг не желае да направи тази разлика, отказва да я направи?
- Защото способният човек е независим. Ако пуснеш един човек, който има способности, да има и думата - става страшно! Никоя власт не обича способните хора. Специално в България, както и другаде по света, голяма част от енергията на талантливите хора отива в борба със системата, вместо да отива в науката и преподаването, в проектирането.
- Тази борба например е важна част от проектите на Кристо... Да се бори с обществените институци. Борбата част ли е от творчеството на архитекта?
- С институциите, с общественото мнение, с началника, с академичния съвет... Добрата идея има по-малък шанс от лошата. Посредствената идея безболезнено се вписва в системата или в кръга от оценяващи. Натрупването на съдържателно преподаване, новаторско проектиране и научно творчество на фона на мизерното заплащане би трябвало да бъде основание за забележителни кариери. Точно обратното. Като редовни професори в Архитектурния факултет останаха само двама и то в предпенсионна възраст. По-млади няма. В сянката на баобабите трева не никне.
- Всъщност, не сте ли стар за асистент? Защо нямате хабилитация?
- Стар съм. Пенсиониран асистент е смешно нещо. Отдавна трябва да е напуснал, уволнен или станал професор. Дърти асистенти има само в България. В конкретния случай не ми се обяснява. Бях три пъти хабилитиран на университетско ниво и три пъти върнат от ВАК. Предпочитам да кажа, че не съм стигнал полагаемото ниво на некомпетентност. Има време.
- Все пак не се ли преборихте за някой ваш проект?
- В смисъл - построен? Това, че много малко мои проекти бяха построени, от една страна, е утешително, защото те щяха да бъдат съсипани - както мнозина имаме такива построени и съсипани; от друга е голям минус, защото проектите все пак остаряват. Колкото и да са напредничави, добре измислени. Виждаш в чужбина - 5-10-20 години, след като твоят проект е легнал на хартията, виждаш построено същото и си казваш: "Ами да, не съм бил глупак, измислил съм нещо читаво. За това, че не съм го построил, мога да се сърдя само на себе си."
- Как воювахте, разкажете ми за процеса?
- Има конкурс. Ти си наясно, че няма да се журира справедливо. Няма да спечелиш, но твоят проект ще бъде видян, показан, дискутиран, преди да бъде сложен в архива. Ще ти създаде име, ще упражни влияние. Докато участвах в архитектурни конкурси с удоволствие, се е случвало да изчезна от протокола на журито. Проектът е налице, много хора са казали хубави неща за него, но в заключителния протокол го няма. Не е регистриран, не е получил рецензия - няма го! Това вече е процедурно нарушение. Даваш журито под съд, правил съм го. Шеф на журито беше Крум Илиев, много известен български администратор и архитект, с голяма тежест в миналото. Съдът на първа инстанция казва: "Имате основания да протестирате", а на втора инстанция го прекратява с мотива: "Не е работа за съд". Но Крум Илиев междувременно трябваше да се моли и да се унижава, да търси връзки... Пирова победа. Значи, съдът е най-глупавата и безсмислена посока. Другата възможност е да се погрижиш проектът ти да мине през всички инстанции, каквото и да ти поискат. Но за това се искат способности, каквито не можах да развия.
- Малко по-подробно може ли?
- Общо взето, взимам без проблеми обекти там, където никой не се натиска да проектира, където печалбата е минимална или никаква, където една след друга компаниите започват и се отказват - поради трудните условия, труден терен, нисък бюджет, труден проект - а добрият проект обикновено е труден. Едва когато обектът стане проблематичен, архитект като мене получава шанс да направи това, което иска. Накрая хората, които са получили пари да реализират проекта, с моя помощ го завършват, като го претупват колкото могат. Не го изпълняват сто на сто и накрая става такова нещо, което отдалече прилича на проекта, но не е това, не е завършен, не е изпълнен изцяло. Това е другата възможност. И ти, естествено, с тази сграда не се гордееш кой знае колко, защото се вижда, че там е студено, тъй като не е инсталирано отоплението, сградата не е измазана, изглежда мизерно, детайлите са изпочупени. Но си казваш: "Все пак там използват моята сграда. Сушат тютюн на тавана, какъвто в проекта няма, инвеститорите вдигнаха специално още един етаж, без да питат..." И така.
- Черна картина...
- Вижте, тя е черна, защото няма надежда. Няма перспектива. Аз съм спокоен, защото съм на чисто. 30 години опитвах да променя системата и загубих. Поражението е вид освобождение. Имал си кауза и си я загубил. Щастливо разведените разбират за какво става дума. Моите години във висшето образование са пропилени години. По-лошо - съучаствах стотици невинни да пропилеят своя живот. Това не се прощава. Аз загубих житейската си битка. Не мога да не го призная, но мога да кажа: "Загубих достойно. Борих се без прошка и без компромиси". Повечето колеги не опитват и наполовина. Те не полагат и усилия колкото да си изстържат калта под ноктите. Има хора, и не малко, за които конюнктурата е свещена крава. Те бяха лоши преподаватели и лоши ръководители, и никакви учени не защото се корумпираха или спечелиха пари по нечестен начин, или се издигнаха в обществото. Не! Те бяха мухльовци само за да не си развалят спокойствието. Те бяха каквито са, само и само да си спестят душевното усилие да се противопоставят, да заявят позиция, да покажат характер, да се променят, да се учат.
- Но творчеството не предполага спокойствие...
- Кой говори за творчество? Аз говоря за хора, които не са проектирали нищо, което си струва да бъде построено, нито са написали ред, който си струва да бъде прочетен, нито имат постъпка, с която да се гордеят. Това е като цяло преподавателското тяло. Понеже знам, че образованието, армията и църквата са сходни по своето значение консервативни стълбове на обществото, съм склонен да мисля, че какъвто професоратът, такъв и генаралитетът, такъв ни е клирът.
- И какво излиза? Образованието по архитектура е кухо също като сградата, която падна на бул. "България"?
- По-кухо. Сградата други хора ще я вдигнат отново. Вероятно по нов проект, с нови изчисления, с нов технически ръководител, може би с нови собственици. Междувременно други сгради ще падат.
- Значи да чакаме и образователната сграда да падне?
- Няма да падне. Революция няма да има, защото няма млади. Природно бедствие може да има, но не дай, Боже! Трети шанс за промяна няма. Нацията остаря, вкисна се и сега виждаш главно тъжни физиономии. Това не е, защото хората са гладни, а защото нямат надежда, а не могат повече да се самозалъгват. Един гладен народ може да бъде въодушевен. Едно мухлясало общество не може.

Разговора води Митко Новков



Разговор с
арх. Павел Попов



С този разговор продължаваме обсъждането на качеството на висшето образование и науката в България. Очакваме и други мнения.