Талант и вдъхновение
Младост, талант, вдъхновение, инструментализъм от висока класа, дълбочина и бляскав артистизъм - това са първите, спонтанни и най-кратки характеристики за изявата на пианиста Александър Райчев-син (15 март, Камерна зала "България"). Но вглъбеният поглед към нея открива още много достойнства.
"Животът и смъртта" бе мотото, избрано от изпълнителя, за да обедини опуси на Шопен, Лист, Шуберт и Рахманинов. Изначален екзистенциален въпрос, чиито отговори Райчев търсеше и намираше в развитието на музиката и с помощта на словото. Но концертът не се превърна в музикално-поетичен рецитал, нямаше маниерност, нито претенция или несъответстващи аналогии. Беше спонтанно изразен възглед на младия музикант (още едно доказателство за привлекателната му освободеност!). А подборът на текстове (Рилке, Байрон и ... Дончо Цончев), лишен от исторически или времеви паралели с изпълняваните композиции, разкри философско-естетическите пристрастия на младия Райчев. А самото музициране? Още Соната в b mоll на Фредерик Шопен открои мащаба на пианиста, впечатляващата му способност да увлича в красотата или драматичността на преживяването чрез тембъра и контраста, да проследява грижливо детайла, но и да го проектира в непоклатимата стройност на цялата форма. Той фокусира цикъла около "Погребалния марш" (III част), отсенявайки всеки ракурс от трагическата концепция на Сонатата, и я увенча с шеметния, призрачен вихър на финала. Байрон и Сенанкур въведоха (и според епиграфа на партитурата) в "Долината на Оберман" от Ференц Лист. В тази емблематична пиеса от цикъла "Първа година на странствуване" (ред. 1855 г.), Александър Райчев-син бе на своя романтичен "остров". Той бе в стихията си - и в елегичната образност на съмнения и колебания, и в огнените пориви на страст, екстаз.
Двете емпромтюта на Франц Шуберт, оп. 90 - - 1, с moll, и - 2, Еs dur, бяха нов щрих във възходящата линия на концерта. Отчетливото съпоставяне на песенно-маршовия характер на първата пиеса и полетността, скерцозността на втората бе сценично откровение на изпълнителя, който заедно с това ни потопи в присъщата за тези опуси изменчивост на образите и чувствата. А на финала ни грабна забележителна, грандиозна интерпретация на Соната - 2, Ь mоll, оп. 36 от Сергей Рахманинов (предхождана от миниатюра на Дончо Цончев) - апотеоз на истинските чувства, добродетели, премълчаното и неосъщественото в сянката между живота и смъртта. Сонатата прозвуча в целия й блясък и многообразие: романтичен екстаз, монументалност, монологичност, лирика и "гневен" драматизъм, огнена рефлексия. Райчев си "играеше" с релефа на фразата, той ни показа неизчерпаем ресурс на динамическо изграждане и темброво нюансиране, релефно гласоводене в една тъй сложна фактура. Неговото пиано придобиваше в кулминациите сякаш оркестрова звучност (тя се усети още при Шопен и Лист).
Изпълнителят, изтръгнал възторга на залата, завърши концерта си с два великолепни биса - "Престо" от Пуленк и "Мечтание" от Шуман, водейки ни с думи и съвършени звуци към мечтата. Тази мечта, която е постижима само от надарените, белязаните от съдбата със знака на изкуството - Александър Райчев-младши за мен е такъв музикант. Един посветен на музиката талант, който винаги е увличал публиката, а този път, на своя 30-ти рожден ден, я покори! С великолепието на цялостната и изградена личност на артист.

Нели Кулаксъзова