Дигиталната революция
и затворничеството в езика

Питър Грийнауей бе поканен на София Филм Фест, за да си получи наградата за цялостен принос към киноизкуството. Получи я тържествено и тържествено изнесе лекция, в която обяви смъртта на киното. Причини за смъртта - дигитално генерираният образ и новите медии. Към българските кинематографисти Грийнауей се обърна поучително - ако искат да са адекватни на епохата, да се откажат от разказването на истории и да тръгнат към новото разбиране за изкуство, което дигиталните технологии налагали. Патосът на лекцията му издаваше съмнение, че българската публика изобщо е наясно с качествата на дигиталния образ и възможностите на новите медии.

Зашеметена от такова предизвикателство, отворих една от новите книги, които чакаха на бюрото ми да бъдат прочетени - "Еволюция на екранното изображение" от Божидар Манов. Зачетох се и не съжалих, че навлизайки в този български текст за дигиталната революция, пропуснах няколко фестивални прожекции. Когато свърших да чета, бях убедена в две неща: първо, че ако естетиката на дигиталния образ се постави в исторически контекст, ще е по-уместно да говорим за "дигитална еволюция", вместо за "дигитална революция". И второ, че "декларациите и манифестите, "догмите" и възторзите винаги са само екстатичния жест преди същинското продуктивно действие" (с.126). Аз бих добавила - и преди същинското продуктивно осмисляне на процесите.
Еволюционисткият подход на Божидар Манов поставя дигиталните иновации в адекватния им контекст - тенденцията за намаляване на фотографичността, която според автора "съпътства цялото развитие на аудио-визуалния образ от самото му зараждане." Не, това не е поредният спор с Базен за природата на екрана! Манов базира анализа си върху "материалната естетика" на Бахтин и Лотмановата семиотика на киното. Той проследява оптическите намеси в кадъра, за да докаже, че и преди изобретяването на дигиталните технологии екранът съществува преди всичко като субективно пространство, "подчинено на отправните координати на автора." (с. 81) Затова в две трети от книгата си нищи аналоговия образ. Аналоговото видеоизображение заема специално място в неговата теория на екранния образ.
Предлагайки единствения опит на български език за подробно изкуствоведско осмисляне на видео-картината, Манов подчертава, че естетиката на клипа, днес приписвана на дигиталната технология, всъщност е рожба на видеото. (с. 14) Същия подход прилага и към полиекрана, един от основните аргументи на Грийнауей за гибелта на киното. Българският изследовател се абстрахира от технологичната хипноза и доказва, че многослойната структура, основен аргумент в полза на специфично дигиталната естетика, е всъщност с хилядолетна давност. "Тя може да се изведе от пространствената организация на някои египетски папируси и на руската слоиста икона, при които общото пространство на картината се разпада на "съвкупност от отделни минипространства, организирани всяко само за себе си със свои планове, перспектива, осветление и т. н." (с. 43)
Специфично филмовите му доводи са още по-убедителни. Манов привежда примери от 195 филма, покриващи цялата история на екрана от "Пристигането на влак на гара Сиота" (1895) до "Матрицата: Революции" и "Догвил" (2003). Специално място сред тях заема именно "цифровото кино" на Грийнауей. Разглеждайки "Книгите на Просперо" (1991) и "Записки под възглавката" (1996), Манов определя Грийнауей като "един от предтечите на дигиталното кино", но не пропуска да отбележи, че прословутите "цифрови" филми на Грийнауей, наречени така заради знаковото изразяване, всъщност са осъществени с класическа оптична технология на 35 мм лента. Изключение прави последният опус на ексцентричния британец "Куфарите на Тълс Лупър" (2003), синтез от пет медии, в който приоритет имат не трите пълнометражни филма, а интернет сайтът на проекта. Всъщност, въоръжени с необходимата и подробна информация за уеб-киното, която получаваме от книгата на Божидар Манов, можем да отдадем нужното и на автори като Нора Бари и Крейг Джонсън, които правят кино само в мрежата и за мрежата. Историческото проследяване на "технологичната логика" на процеса в американското независимо кино представлява и единственият известен ми текст на български език върху американския киноавангард от последните години. Също толкова важна информация се съдържа и в подробния списък на използваната литература, която наброява над 120 източника и представя Божидар Манов като един от най-ерудираните и добре информирани български кинотеоретици. Това важи с особена сила за теоретичните разработки, публикувани на английски език през последните години, които всъщност определят световния дискурс по темата. Авторът обаче не позволява на внушителната емпирика да наложи стила си върху книгата му, а търси философските аспекти на еволюцията на екранното изображение. В тази посока го отвеждат двете му най-съществени концепции - за създаването на виртуалната реалност от "нищото" (с. 163) и за екранното време-пространство, подробно разработена в главата "Дигиталният хронотроп".
Балансът между богатата фактология и задълбочения анализ позволяват на Манов елегантно да затвори параболата на текста си с парадоксален афоризъм: "Няма нищо по-практично от добрата теория". И да настоява за осмисляне на проблемите на съвременното кино "без излишни увлечения и апологии, без ненужното в случая въодушевление на новопокръстени ентусиасти, а тъкмо обратното - с обективен анализ, с прецизно оценяване на плюсовете и минусите, с две думи - с необходимото отделяне на зърното от плявата и естественото му вписване в цялата досегашна линия на развитие като част от общия технико-естетически процес." (с. 126) Естествено, Грийнауей изнесе своята лекция, без дори да подозира, че българската публика разполага с такъв текст. Едва ли знае и за двете предишни книги на Божидар Манов: "Дигитална аудиовизия" (2000) и "Дигиталната стихия. Киното и новите медии в цифровия 21-и век" (2003).
Основната причина за непопулярността на тези трудове извън домашните ни предели е езикът, на който са публикувани. Тъжно е, че теория, ориентирана към най-съвременните проблеми на изкуството, напълно адекватна на глобалните процеси, остава извън световната дискусия за движещия се образ. Причината е една - създава се на език, който се говори от по-малко хора, отколкото живеят в някой от световните мегаполиси. И този проблем няма да се реши нито с превода на уводните думи, съдържанието и заключението на английски език, както това е направено в конкретното издание, нито с упоменаването на кирилицата в Европейската конституция. Последният жест ни изпълва с патриотична гордост, но едва ли можем да очакваме, че като последствие от него светът ще започне да изучава български. Може би учредяването един национален фонд за превод на английски език на избрана българска хуманитаристика би свършил повече работа. А докато го няма - ще има да слушаме назидателни английски слова по въпроси, по които отдавна пишем...

Ингеборг Братоева





Божидар Манов. Еволюция на екранното изображение. АСКОНИ-ИЗДАТ, София, 2004.