Пишат ни

Джазът е свобода, а не агресия
Джазът е свобода... Ето тази дефиниция ни е внушена в съзнанието през златните и по-следващите години на този прекрасен и вдъхновяващ музикален стил, при изпълненията на който нищо не се повтаря, импровизацията е виртуозна и напомня разговор или изповед; музиката извира направо от сърцето на изпълнителите и се влива непосредствено в душите ни, предизвиквайки чувство на лекота и радост от живота.
С огромно нетърпение аз и приятелите ми очаквахме този знаменит концерт на 18 март т.г. в зала 1 на НДК на легендата Найджъл Кенеди. Познавам и се възхищавам на удивително виртуозните му изпълнения. Прощавам му странностите в поведението и в облеклото, защото зная, че преследват определена цел - популяризиране на класическата музика сред масовата публика и най-вече - сред по-младите. Тези странности и необичайната динамика на изпълненията му с нищо не намаляват удоволствието и възторга у слушателите. Найджъл е знаков феномен! Благодаря на организаторите на фестивала SOFIA JAZZ PEAK, че ми дадоха възможност да го чуя.
... Чух го, но само в първата част на концерта. Публиката и в частност аз преживяхме нещо велико и непознато досега, което наистина би могло да се нарече "Преживяването Кенеди"; така впрочем е наречен и самият концерт. Повечето от нас за пръв път слушахме "на живо" прекрасните "Годишни времена" и други пиеси в изпълнение на Найджъл в добрия съпровод на оркестъра на Радио СLASSIC FM.
Втората част на концерта обаче беше илюстрация на ужаса, който може да се сравни само с чувствата, които изпитвам, гледайки филмови кадри от последните войни. Джаз-бендът на Ярек Шмиетана от Полша, който трябваше да музицира съвместно с Найджъл, ни погреба в ритмичен грохот и тътен, от който просто не можех да дишам.
Първото им парче носеше название от рода на "Ритъм и вдъхновение". Гръмовният страховит ритъм на Бенда все пак не успя да заглуши вдъхновението на цигулката на Найджъл, която за щастие вече беше електронна, а не акустичната Гуарнери от първата част на концерта.
По време на второто парче, чието название така и не чух, вече не можеше да се различи нито някаква музикална тема, нито отделен тон. Опитах се да кажа нещо на приятелката си, крещейки, но дори собствения си крясък не чух. Не се чуваше обаче и електронната цигулка на Найджъл от сцената. Виждахме го да движи енергично лъка по струните й, но нищо! Всичко потъваше и се давеше в агресивната звукова истерия, която се сливаше в един общ тежък гърмящ и пищящ грохот. Почувствах, че вече се задушавам от спазмите в стомаха си и след второто парче се наложи да напусна залата... Не бях първата. Преди и след мен много от присъстващите напускаха. Едва при изходните врати, след златната статуя във фоайето, можеше да се различи тон и да се разбере, че някъде там отзад има концерт, а не дъскорезница.
Една от организаторките - хубава блондинка - се удиви на нашето възмутено недоволство и каза, че озвучаването и в първата, и във втората част, представете си, било еднакво. Питам: не се ли намери някой професионално мислещ мозък да съобрази, че музикалните инструменти в първата част са акустични, а във втората - електронно-истерични?


Инж. Румяна Ангелова