Европейското кино е здравата загазило
- Сърджан, изненадващо вашето жури и това на ФИПРЕССИ наградиха черната ирландска комедия "Адам и Пол" на Лени Ейбръхамсън.
- И за мен това беше неочаквано. Наистина светът е станал по-добро място, след като критиците и филмовите автори се консолидираха в оценката си.
- Вярно ли е, че комедиите не са добре приети по фестивалите?
- Общо взето е така, защото критиката класифицира комедията като второразрядно кино. Според мен това е нечестна позиция спрямо жанра. Да накараш хората да се засмеят е трудна задача, която изисква сериозни умения. Мисля, че е много по-лесно да режисираш артистично, потънал в абстракцията "чисто изкуство" - често работата ти просто не подлежи на обективна дискусия. Много съм горд, че притежавам чувство за хумор, особено предвид глобалната ожесточеност. Наистина обичам комедията и очевидно публиката споделя хубавото усещане с мен. Първият ми филм "Не сме ангели" е комедия, "Хубаво село, хубаво гори" и "Рани" бих определил като трагикомедии, а "Не сме ангели 2" отново е много смешна комедия.
- Чух, че настоящият ви проект не е в този жанр...
- Работя върху сценарий за политически трилър по романа на Джулиън Барнс "Тhe Porcupine" (издаден у нас под заглавието "Бодливо свинче"). Авторът на книгата е живял една година в България, следейки процеса срещу Тодор Живков. Това ще е френско-българо-сръбска копродукция - един тежък филм за комунизма, демокрацията и капитализма; за двама души в опасност; за президент и държавен прокурор. Снимките ще бъдат в София и в Белград.
- Как се роди идеята за първия ви филм "Не сме ангели"?
- Написах сценария, докато бях във Филмовата академия. Беше предвиден за телевизионен сериал. Ангелът и дяволът не съществуваха тогава. Ситуациите бяха реалистични и директни - един човек научава, че ще има дете, приема да се ожени, намира си работа и т.н. Всеки от нас познава тази история - момента, в който преставаш да бъдеш тинейджър и идват въпросите и разочарованието от тежкия живот на възрастния човек. По онова време Югославия се разпадаше, бяха времена на тотална криза. От телевизията отказаха сериала, защото това беше първият ми проект изобщо. Спомням си, че изхвърлих всички готови серии. Използвах материал само от първата и започнах нов сценарий. Добавих ангел и дявол и го превърнах в игрален филм, с който да се дипломирам. Първи го гледаха преподавателите от Академията, трябваше да го обсъждам с тях и да го защитя - не беше лесна работа. После "Не сме ангели" беше прожектиран на националния филмов фестивал, влезе в разпространителската мрежа на страната и спечели награда за най-добър филм още същата година. Постигна рекорден боксофис. Сега е култов филм.
- Като сравнявате процеса около заснемането на трагикомедията "Рани", както сам го определихте, и на чистата комедия "Не сме ангели 2", кой ви се стори по-изтощителен?
- Всеки филм изтощава. Ако някой режисьор каже: "О, работата беше фантастично преживяване, всички много се забавлявахме!", сигурно ще се окаже, че филмът не е толкова добър, защото добрият филм винаги изисква много работа. Тежко е, независимо от факта, че наистина се забавлявам, докато работя. Филмът изсмуква цялата ти енергия. Обикновено снимам дълго - между 11 и 12 седмици. За "Не сме ангели 2", който продуцирах сам, бях предвидил 8 седмици снимачен период. Не можах да се справя със срока и се наложи да вложа още 200 000 евро за допълнителните три седмици до завършването на филма.
- Имах предвид по-скоро емоционалното изтощение...
- Не знам. Особено е - уж си адски щастлив, а през цялото време ти е тежко и трудно. В това е проблемът на всеки режисьор. Мисля, че правенето на кино до голяма степен е проява на мазохизъм, това е най-лошата професия, която можеш да избереш. Ако сега бяхме в комунистическо време, бих предпочел да работя за тайните служби, да стана шпионин (смях). Но киното, наред с трудностите, носи голямо удовлетворение. Просто не можеш да снимаш в "стерилни" обстоятелства, без никакви пречки. Да вземем повечето западноевропейски филми днес - милионни субсидии от всевъзможни фондове и все по-рядко добри резултати.
- Когато правехте "Хубаво село, хубаво гори" и "Рани", вярвахте ли, че филмите ще бъдат успешно разпространявани в различни страни по света, или мислехте преди всичко за публиката от региона?
- Никога не със се замислял. "Хубаво село, хубаво гори" имаше най-голям боксофис за чуждестранен филм в Австралия - 250 хиляди продадени билета. Но как можеш да предположиш, че някой в Австралия ще гледа филма ти?! С "Не сме ангели 2" съм си поставил за цел да реализирам за компанията си печалба от 1 милион евро. Така ще мога да си позволя работа върху арт проекти в бъдеще. Може би няма да спечеля милион наистина, но 500-600 хиляди също ще бъдат добър резултат.
Що се отнася до "Хубаво село, хубаво гори", обяснявам си по-големия му успех с факта, че в края е заложено усещането за катарзис - то провокира доста сълзи в очите на зрителите и те в крайна сметка се чувстват по-добре. Докато при "Рани" не исках никакъв катарзис, а камък в гърлото след края на филма. Трябваше да излея гнева си - вече осем години живеех в собствената си страна в ситуация на повсеместен глад, малодушие, мизерия, криминалност и загуба на каквато и да е било надежда за промяна. "Рани", както неведнъж съм казвал, се появи доста рано, липсваше му времева дистанция. Днес хората изобщо не искат да си спомнят онзи период и това е ужасно...

- Колегата ви Радивое Андрич преди време разпалено разказваше за един доста интересен ваш проект - "Свети Георги убива змея". Какво се случи с него?
- Според мен "Свети Георги убива змея" е най-добрата пиеса, писана на сръбски език през целия ХХ век. Все още се надявам да я екранизираме. Бюджетът възлиза на 4 милиона евро - да създадеш драма за Първата световна война си е скъпо начинание. В случая просто не можем да започнем да снимаме без държавни субсидии, а такива в момента, за съжаление, няма. Може би ще се наложи да направя още 2-3 комерсиални филма и да финансирам сам този проект.
- Като говорим за кино и пари, авантюрата с "Miramax" помогна ли ви по някакъв начин?
- Това е отегчителна история. Отначало бях за кратко в Ню Йорк, който много ми хареса - нещо като "високобюджетен" Белград. Хората са същите - луди, атмосферата по улиците - и тя в този дух. После обаче прекарах две години в Лос Анджелис, разработвайки проекти за "Мiramax". От една страна, градът е доста удобен за живеене - например много приятно е да отидеш на плажа през декември. Но от друга страна е скапващ за европеец - трябва да се качиш на колата, за да стигнеш място, където можеш да се поразходиш. Напомня ми малко на един роман на Айзък Азимов, където хората можеха да си общуват само чрез видеофон. Реалните факти са следните - общо съм предложил около 22 сценария. Нито един не бе одобрен. Съответно шефовете от "Miramax" се опитваха да ми пробутват по четири боклука на година, които пък аз на свой ред отказвах. Цената на целия този абсурд беше тлъстият чек с ушите на Мики Маус, отпечатани отгоре, който получавах редовно всеки месец - по този нелеп начин изглеждаха чековете на компанията. Имах голяма къща с басейн и джакузи, а останалото беше пълна скука.
- Американски пари и нищо друго, така ли?
- Да.
- И все пак е странно - сръбски режисьор отива да работи в Америка. Защо изобщо се съгласихте?
- Мотивите бяха два. Основният беше мисълта, че в родината си няма да мога да работя, докато режимът на Милошевич не падне, а тогава никой все пак нямаше точна представа кога това най-сетне ще се случи. Другото беше примамливата покана от "Miramax" като възможност за правене на кино. Подписах нещо, което се нарича "first look deal", тоест не бях обвързан тотално с тях и това ме привлече. Имах уговорката, че ако измисля нещо, което не им допада, съм свободен да го предложа където поискам. В същото време те се задължаваха да ми предоставят материал - истории, книги, сценарии и най-вече интересни филми, на които може да се направи римейк. Почувствах се изключителен - един от малцината сърби, успели да измамят нашия "малък фюрер". В крайна сметка получих поредния житейски урок. Холивуд, в който аз се озовах, нямаше много общи черти с онзи Холивуд, в който работят Форман, Пасер или Кончаловски. Просто попаднах в период, когато на мода е борбата срещу насилието, "оцветена", разбира се, с многобройните звезди, мотаещи се на екрана. Все пак филми като "Да бъдеш Джон Малкович" и "Американски прелести", разчупили по някакъв начин холивудския стереотип, ми вдъхваха смътна надежда, че границите между авторско и комерсиално кино постепенно ще изтъняват. Така или иначе, авторът винаги е хванат за гушата - я от продуцента, я от "комисията за морала", я от застрахователното дружество и т.н.
- Добре, а как възприемате европейското независимо кино? Изобщо според вас има ли някакви закономерности?
- Мисля, че европейските филми са пълна глупост, но повечето от американските също са такива. Във всеки филм най-важен е комуникативният потенциал и затова ми се струва, че европейското кино здравата е загазило. Повечето от режисьорите на Стария континент отказват да общуват със зрителя. Авторите са станали изключително претенциозни. Ако сравним техните произведения с тези от 50-те или 70-те, например с тези на Трюфо, Фелини и т.н., няма как да не забележим, че едновремешните филми комуникират с публиката и съвсем естествено имат страхотни резултати в продажбата на билети за Европа. Сега си имаме Тео Ангелопулос, който продължава да получава награди по фестивалите, а никой не го гледа.
- Впечатленията ви от този фестивал?
- Организацията е на страхотно ниво, а хората наистина са много приятни и се държат изключително топло с всеки. Но трябва да призная, че не съм голям фен на фестивалите. В повечето от тях малко или много се е вселил духът на феодализма - киното е доста демократично изкуство, а ето, идва фестивалът, който го подчинява на царските особи и благородниците. Това е голяма грешка. Аз се опитвам да правя кино и за обикновените хора, и за царските особи. За всички. Затова филмите ми са комуникативни. "Не сме ангели 2" има 600 хиляди зрители за 6 седмици. "Хубаво село, хубаво гори" - 800 хиляди, "Рани" - 500 хиляди.
- Все пак, гледайки всички тези филми на млади режисьори, в голямата си част европейци, мислите ли, че нещо се променя в киното?
- Всъщност, не. Жалко е, че в европейското кино си остава тенденцията филмите да са некомуникативни. В отговор публиката губи интерес и не можем да я обвиняваме, защото вината е в нас. Това, което трябва да научим от американското кино, е умението, занаятчийската сръчност в правенето на филми. Това умение на американците можем да комбинираме с нашите идеи. Чудесно би било, ако съчетаем склоността си да избираме разнообразни тежки теми с призванието да ги направим привлекателни за хората. Дори и най-сериозните филми трябва да изкушават публиката, а не да я отблъскват.

13 март 2005 г.

Разговора води Олег Константинов
С любезното съдействие на Геника Григорова


Сърджан Драгоевич е сръбски режисьор и поет, роден в Белград през 1963 г. Завършил е психология (1987) и кино- и телевизионна режисура (1992). Дебютира в телевизията през 1991 г. с новела по Чарлз Буковски, а в киното - година по-късно с комедията "Не сме ангели" (награда на ФИПРЕССИ за най-добър югославски филм и Гран при от фестивала в Умбриа, Италия), придобила култов статус за тогавашното младо поколение. Следващият му проект "Хубаво село, хубаво гори" (1996) е първият филм, посветен на войната в Босна. Това е и първият пълнометражен филм в историята на киното, заснет в реална военна ситуация. Той обира големите награди на много фестивали (Сао Паоло, Д'Анже, Москва, Минеаполис, Солун и др.). Следва "Рани" (1998), критикуващ пряко режима на Слободан Милошевич и съответно чевръсто спрян за разпространение в страната. Последният му филм е съвсем пресен - излиза на екран в началото на тази година и се нарича "Не сме ангели 2". Автор е и на три поетични книги, донесли му най-голямата награда в тази област в бивша Югославия. Сърджан Драгоевич бе председател на журито на 9-ия Международен София Филм Фест.
Разговор със
Сърджан Драгоевич