Нека дадем шанс на себе си и на в. Култура
В последния online брой на вестник "Култура" прочетох апел за помощ на редакцията към читателите. В уебсайта на вестника, слава Богу, няма форум, за да видим с досада как за пореден път ние, българите, се упражняваме в любимото си занимание - да плюем, да мразим, да се опитваме да стъпчем това, което ни се вижда над нас, да надскочим себе си чрез смачкването на ближния, да обругаваме всичко без значение за кого и за какво става дума. Само тема е нужна и обикновено желаещите да имат мнение, да имат тяга, да имат присъствие, да се чувстват съществени в собствените си очи, изскачат и захапват темата за глезена неистово и злобно като помиярите от софийските улици, за които все повече имам съмнения, че са зомбита. С тази разлика, че те може би са гладни, а българските участници във форуми, а и не само те, не са движени от глад. Или по-скоро са движени от незадоволимия глад на личните си или личните ни български комплекси. Тема дълга и неприятна като изказвания на форумци по адрес на Лили Иванова.
За съжаление обаче начинът, по който се обсъжда Лили Иванова или вестник "Култура", е абсолютно еднакъв. И с това не искам да кажа нищо добро или лошо нито за Лили, нито за "Култура". Просто това са два различни свята, които не би трябвало да имат нищо общо. Но се оказва, че имат. И това е подсъзнателното желание за рушене, което на млади години може да изглежда пънк и чаровно. На стари години то е чиста зелена течност, която горчи дори и в устата на произвеждащите я, но въпреки това те са впили зъби с онази елегантна обратна захапка, при която челюстите на питбулите блокират, те започват да тръскат големите си глави с набъбнал мозък и да късат парчета месо.
Чета как от страниците на вестник "Сега" някак наивно Александър Кьосев също отправя апел за спасение на вестника. Наивно, защото идва нощ и зомбитата изскачат от дупките си в България и извън нея и искат кръв. Независимо че на финала тя ще се окаже тяхната собствена. Това е о'кей, когато не го усещаш. Страшното е за тези, които не само виждат, но и разбират.
Нямам лични причини да искам да съществува "Култура" в смисъл, че като автор там не съм любима, но това няма никакво значение, защото "Култура" е вестник с позиция. Дали става дума за Милошевич, Слави Трифонов или моята недотам скромна персона, това е вестник, който казва какво мисли. Свободно. Без да е нафраскал страниците си с грозни банери, без да се е "навел" в нито една посока. Тиражът му е малък, но това е съдбата на истинските страници за култура. Не говорим за колонките, наречени "Култура", в българските ежедневници. Така е навсякъде по света. Независимо дали на различни групи хора "Литературен вестник" се харесва или не, той отдавна няма уебсайт, "Литературен форум" отдавна не съществува вероятно също поради липса на средства. Остават "Култура" и няколкото смислени и поддържани вероятно с як и гол ентусиазъм Литернет и Литературен клуб. И с това се приключва виртуалният контакт на културата на една страна с хората, които говорят езика й и не се намират в нея.
Това е само виртуалният проблем. Много по-голям проблем е, когато е застрашено съществуванието на един от 2-та смислени вестника за литература и изкуство в България. Не 100-те, а 2-та! Жалко. И не само жалко, а безобразно отвратително, защото безразличието към изчезването на подобни издания е проява на все по-лош вкус. На все по-голяма тъпота.
Вестник "Култура" и, да речем, страницата със секстелефони, която би могла да я издържа, са двете страни на монетата България. Но те не могат да стоят една до друга. Абсолютно невъзможно. Те са два недокосващи се свята от новата демокрация на България. Нека да не останат само вестници с безброй страници с обяви и пички с големи цици. Нека да не четем едни и същи новини навсякъде, а после да мразим американците за това, че промиват мозъка на света. Нека да даваме шанс на самите себе си да бъдем различни, допускайки съществуванието на вестник, защитаващ Милошевич, колкото и да не сме съгласни с него. Нека г-н Кьосев и редакцията на "Култура" да публикуват сметка, по която могат да се превеждат пари, и нека видим доколко и докъде се простира личната отговорност на тези, които все още четем вестник "Култура". Това е най-сигурният начин да разберем дали демокрацията е дума от страниците на реч на Буш, или наше лично разбиране за нея. И какво тук значи някакъв си министър на културата, смотан чиновник, набеден мениджър с нотички в ръка, а след него девойка, енергична и сочна като многотиражен ежедневник, напълнен с реклами...
И в този ред на мисли искам този текст да бъде публикуван едновременно във вестник "Новинар" и във вестник "Култура", защото това са два абсолютно различаващи се вестника. Искам и настоявам да бъде прочетен от максимален брой хора.

САЩ

Милена Фучеджиева

Бел. ред. Текста препечатваме с любезното съгласие на в. "Новинар", тъй като на нашия адрес той не пристигна.