Дами и господа, драги приятели,
Добре дошли и честита пролет! Нека настроението ни да бъде наистина пролетно.
Необходимо ми е в началото да създам контекст на цялата инициатива. Тя се роди от един мой рожден ден, от ситуация на маса, в която група приятели се наддумвахме. Имаше момент на духовно изхвърляне, на разточителство - и тогава решихме, че ако някой трябва да помогне на в. "Култура", който очевидно има проблеми, това трябва да бъдем самите ние. Разбрахме се, че аз ще бъда говорител на групата, нейно публично лице. Написах два текста - единият в "Култура", другият - във в."Сега", в тях се обръщах с апел към всички, които се чувстват приятели на вестника, да му помогнат финансово. След това дойде реакцията на публиката. Нормално е - има приятели на в. "Култура", има и неприятели. Може неприятелите да бъдат дори повече - и това да сплоти приятелите. И аз, като съвестен човек, се зачетох във форумите, които коментираха собствената ми инициатива.
Дами и господа, препоръчвам ви четенето на форуми. То учи на скромност и мъдрост. Имаше много неща в колективната реакция на няколко форума, които ме накараха да се замисля. Първо, жанрът на моите текстове беше възприет двойствено. От една страна, хората бяха съгласни, че това е обръщение частно, приятелско, може би гражданско; от друга страна то биваше наричано хленч, плач, смешна жалба и какво ли не още. Оценката на в. "Култура" също се колебаеше в двата полюса (това е традиционно за този вестник). От една страна биваше наричан с имена, които няма да повторя. От друга, в диаспората, която е основният читател на вестника on-line, оценките варираха от умерени до много добри. Тази амбивалентност не ме учуди. Но основното възражение на почти всички беше, че вестникът не трябва да оцелее с "дайте да дадем" и с разни граждански напъни, а по естествен пазарен начин. Пазарът за колективния субект ("форума") се привиждаше като единственият и нормален начин на съществуване, а културната "консумация" - като единствен възможен критерий за оцеляване. Казано с израза на един от форумджиите: "След като никой не го чете, защо трябва да съществува?". Това положение се нуждае от внимателно вглеждане и от отговор. Защото е сериозно възражение и упражнява натиск върху нас.
Едно от нещата, които ме занимават днес, е как фактическото положение, наречено пазар, се превърна в норма. И то в норма от морален тип, от типа на категоричния императив. Във форумите пазарните апели биваха съпроводени с изрази като "нефелното умира" и с нео-дарвинистка реторика: "това е загиване по силата на дарвиновата революция", "всичко е проблем на оцеляване и зависи от качеството на оцеляващото". Т.е. форумът като цяло се обявяваше против изкуственото поддържане на каквото и да е. А пазарът не му изглеждаше "изкуствен" (макар че е свързан със свръхсложни "изкуства", като микро- и макро-икономика, политически доктрини, намеси или ненамеси на държавата със закони, охраняващи конкуренцията и пр.); пазарът му изглеждаше нормален, естествен. При това става дума за особена естественост, която се мисли не само дескриптивно, а и нормативно, в морални категории. Като че ли вакантното място на една стара идеология (знаем каква) беше междувременно заето от една нова, пазарна, която прибавя и нюанса на особена морална очевидност към онова, което се случва на пазара; и казва не просто "нещата на пазара са такива и такива", а добавя - "така и трябва да бъде". Тази идеология прави даването на пари за непазарни цели безсмислено, кара ни да се чувствуваме глупаци, ако го правим.
На този фон възнамерявам да говоря за смисъла от безсмисленото даване на пари. За пилеенето на пари. И по-конкретно, за безсмисленото даване на пари на в. "Култура".
Първо, как да се освободим от горния пазарен императив? Отговорът на този въпрос мога да дам само от гледна точна на културната история, която единствена е в състояние да покаже, че пилеенето на пари не е от вчера. То има своя история, своята славна история. И ви приканвам да се усетим съпричастни на славната традиция на пилеене на пари без цел, без нужда - и привидно без солиден смисъл. Ще започна с нещо, което е отдавна известно на антрополозите и на хората, които се занимават с неевропейски култури - онова, което Марсел Мот, Кора дьо Боа и Йохан Хьойсинха наричат "потлач". Един особен ритуал, който е регистриран почти във всички точки на земното кълбо и чиято същност се състои в разхищението.
Йохан Хьойсинха в "Хомо луденс" дава много примери, в които две племена се събират и извършват своеобразно състезание по разхищение. Единият вожд казва на своите съплеменници да счупят 15 грънци, а другият счупва 25. Тогава вторият унищожава 10 канута, а първият унищожава 25. След което първият изколва 13 роби, а другият изколва всичките роби на племето. Тази особена агоналност в разхищението на блага антрополозите тълкуват като знак на духовно дистанциране на племето от материалното. Вождът демонстрира, че неговите хора не са фатално привързани към тези блага, че по някакъв начин ги надскачат. Племето владее благата, не те него. В това има рискован жест, както и някакво високомерно и аристократично пренебрежение към материалното, трупано толкова време с толкова големи усилия. Зад разхищението обаче има още един момент. Едното племе демонстрира на другото, че е по-важно, по-изтънчено и духовно. Че е по-велико, по-аристократично и т.н. Тази скрита зад оргиастичното разхищение демонстрация на престиж и на превъзходство в последна сметка бива дирижирана от вожда на племето. В нея има нещо държавническо.
Скачайки от пример на пример в историята, ще видим, че този двоен момент, странно свързващ разхищението и държавническото мислене, присъства често. Казано изпреварващо и обобощено, има странна връзка между явленията "разхищение", "даруване", "аскеза" и държавническия момент на мислене (разбирано като мислене не в икономически, а в политически и идентичностни категории). Заплетени в сложен възел, тези явления по различен начин демонстрират, че човек е над материалното и не живее само за хляба; те се появяват по разни начини на разни места в културната история на човечеството.
През 39 г. пр. н. е. Хораций бил представен на прочутия Гай Меценат. Гай Меценат е събрал около себе си кръг от литератори и, имаме основание да мислим, го е направил по внушение на император Октавиан Август. Самият Меценат е бил твърде странна персона. За него се казва, че е бил един от най-важните съветници на императора; човек с изключително държавнически нюх за ситуациите. Заедно с това (както разказват свидетели), когато Меценат се е веселял, той е бил способен да стигне до крайност, до изтънчени разточителства, някакъв римски вариант на потлача. Та, от една страна, той безспорно е манипулирал поетите и им е внушавал държавническата кауза. Но не е бил само манипулатор и проводник на имперски интереси. Защото, от друга, е успял, благодарение на способността си да бъде щедър, да се весели и да си създава приятели, да създаде кръг от близки, искрени хора, общност, която просъществувала дълго и се помни и днес.
Впрочем, и ние сме приятели - на в."Култура".
Примери могат да се дават още много и много. В Средновековието историците описват модела на т.нар. каритас стопанство. Стопанство, базирано на милосърдието, в което трите основни прослойки на Средновековния свят - духовенството, рицарството и селячеството, отговарят за три различни функции на човешкото съществуване.
Духовенството се застъпва за всички пред Бога, рицарството пази всички от външни врагове, а селячеството е онова, което осигурява материалното благосъстояние на феода. И тези три прослойки се намират в странно равновесие, при което чисто духовните и чисто материалните дейности не се различават толкова много. Производството и създаването на материални блага и онова, което днес ни изглежда интелектуална дейност и разхищение, са били свързани в кръга на особена размяна, материалните блага са били "разхищавени", т.е. обменяни за нематериални.
Тоест, съществува устойчива линия на странно поведение в историята - в нея мъдрият владетел и разхитителят почти съвпадат. Ето какво пише, например, векове след Меценат и векове след каритас стопанството Шатобриан за папите-меценати по времето на Ренесанса: "Навсякъде се откриват университети, колежи, печатници на всички видове езици и науки. Непрестанно се обогатяват библиотеките с произведения, които наскоро са станали известни, или с ръкописи, новопристигнали от страни... [...] Колко много известни писатели, колко много отлични учени. Колко много прочути пътешественици, колко много математици, колко много природоизпитатели, химици, астрономи, изследователи на древността, колко много високо ценени оратори." Чуйте внимателно това възклицание - "колко много!". Това усещане за изобилие, за особено, извънмерно количество, за надмогване. В материално отношение Ренесансът не е бил от най-богатите епохи в Италия. Но усещането за духовно великолепие, за избликване от нищото сякаш, е характерно за същата линия на поведение в историята, за която говоря.
В съвсем друга епоха, в съвсем друг контекст Лудвиг Витгенщайн, завърнал се от плен в Първата световна война, син на едно от най-богатите австрийски семейства, започва да прави наброските за своя "Логико-философски трактат" и внезапно обявява, че се отказва от наследство. (А то е милиарди тогавашни немски марки.) Семейството прави опити да му "върне" парите, но той отказва да ги приеме, твърдейки, че са бреме. И че правят животът проблематичен. "Животът трябва да се отпусне в непроблематичното", казва Витгенщайн.
Вероятно най-известната концептуализация на това, за което говоря, прави Жорж Батай. Той тръгва от критика на основополагащото понятие за полезност и показва как то е само частен случай в една икономика на не-полезността, която той нарича "икономика на пълното разходване". Според Батай във всеки икономически процес има възвращаемост и част от възвърналото се е предназначено да възпроизведе процеса. Има обаче една част - и тя е съществената, която е предназначена за пълно и цялостно разходване. Тя, според него, представлява изблик на желанието да се унищожи направеното, да се разходва то докрай, до точката на унищожението, над материалността на оргиастичното разразяване. Онова, което искам да кажа, без да навлизам в детайли, е, че съществува цяла линия в културната история на Европа и на човечеството, в която отказът от блага, даруването, духовната аскеза са свързани с факта, че ти си в състояние да се откъснеш от материалното - да го пропилееш и попилееш символно. И това е естествено проява на особено високомерие на духа. Даруването и потлача са толкова по-високомерни, колкото повече лявата ръка не знае какво дава/пилее дясната. То е най-висша форма на духовен аристократизъм, защото човек не иска да бъде публичен, а иска да извърши това заради самия себе си, заради своето отношение към материалното и нематериалното.
Ние живеем в друга епоха. И аз не ви призовавам да правите същото. Просто искам да ви помогна да се почувствувате за момент свободни - от доминиращата идеология на т.нар. пазарна "естественост", от моралния натиск на тази нова идеология. Пазарът не е морален императив. Дарвинизмът на онези, които казват: "на пазара оцеляват най-приспособимите", е наистина глупав и наистина наивен. Аз не отричам пазара, нито го омаловажавам, не съм и реставратор на социализма. Просто показвам другата линия. Векове наред хората са инвестирали в тази друга "потлачна" линия огромна духовна и емоционална енергия. Това ни позволява да не обръщаме внимание на тези, които казват, че всичко се прави за пари. Те просто не знаят за какво става дума и трябва още доста да почетат.
Сега минавам към втория въпрос. Защо, ако решим, че можем да попилеем някакви пари, да го правим тъкмо и непременно за в."Култура"? Отговор е: съвсем не непременно за в."Култура".
Дами и господа, аз съм приятел и дългогодишен сътрудник на в. "Култура", но ви казвам: вестник "Култура" не е единственото подобно издание. Ако присъствате на акция за него, причината е само една - така се случи, така се роди хрумването. Мога веднага да кажа, че подкрепа заслужават и други културни издания. Веднага бих споменал "Литературен вестник", "Демократически преглед", "Критика и хуманизъм", "Социологически проблеми" - 5-6 важни издания в страната. Тук става дума за акция, която не бива да възпроизвежда стари модели на потлач, на разхищение и на меценатство, на филантропия, защото те не действат в наше време. Ние трябва да намерим онзи вариант, в който едновременно да пазим връзката си с оргиастичното желание за разхищение (напук на онези, които ни обясняват, че единственото нещо е пазарната калкулация), да запазим връзката си с този духовен извор на културната история и заедно с това да действаме като съвременни хора. Как да стане това? И как да стане то по отношение на в."Култура"?
Аз, първо, си представям, че днес ще съберем някакви пари. Те сигурно няма да са много, но с това ще направим вестника видим. И ще го направим видим напук на онези, които не искат той да бъде видим. Вероятно това не само ще активизира разни финансови, политически и други субекти; не само ще ядоса хората, вкопчени в циничното идеализиране на пазара. То вероятно ще активизира и самия пазар, ще го оптимизира. Ние изчислихме, че за съществуването на този вестник са достатъчни между 1600 и 1800 абонамента. Мисля, че толкова хора, толкова читатели на "Култура" и на други подобни издание има. Те са лениви и е необходимо да бъдат събудени. Необходимо е да си дадат сметка, че ако не направят те самите нещо, този вестник - както и "Литературен вестник", както и други подобни - просто ще изчезне. По отношение на самите себе си тези издания се нуждаят от културни прозорци и вероятно не биха искали те да бъдат зазиждани един по един. Така че аз си представям една нова видимост и оптимизиране на специфичния пазар, който в."Култура" и други подобни вестници биха могли да имат.
Ще завърша с нещо, което вероятно не очаквате от мен. Ще завърша с апология на културния мениджмънт. Защото културният мениджмънт е по-съвременната форма на потлача. Това звучи вероятно странно. Но нека да вземем за пример такъв голям, световен спонсор, какъвто е Джордж Сорос. Какво прави г-н Сорос? Той решава да даде 500 млн. долара от ежегодните си доходи на своята мрежа от фондации. В това, разбира се, има някакво диво разхищение. Други мултимилиардери не го правят. Сорос обаче дава тези пари; но не ги дава директно, а по свърхсложни, тънки правила, чрез огромно и сложно менажиране на този капитал, така че актът на даване да е споходен и от акт на социално действие. Ако г-н Сорос беше държавник, бих казал, че той действа едновременно разхитително и държавнически. Но той не е държавник, той е частно лице, гражданин на света. Впрочем, в гражданското общество гражданинът е суверенът, той е държавникът, който не мисли само в икономически катогории, а и в ойкономически - грижи се за своя дом, за културата като за дом. Сорос упражнява частно социално действие, давайки своя капитал за култура и социални проекти - но създава огромна и сложна машина от правила, експерти, програми, състезания, проекти, конкурси, които контролират дарението и неговия социален ефект. И между неговата воля за разхищение, между избликващото оргиастично желание да изразходва 500 млн. долара, и сложната бюрократична машина на фондацията има непрекъснато сложно напрежение, непрекъснато опосредствуване, непрекъсната взаимопомощ.
Смятам, че това днес е единственият начин, по който бихме могли да бъдем разхитителни. Само ако едновременно с това добием усещането, че нашият жест на разхищение активизира един пазар и дава тласък на смислено социално действие. Вие знаете какъв беше моят апел: "с малко помощ от нашите приятели". Смятам обаче, че когато се съберат тези малко пари, следва нещо друго. Вестникът би трябвало да покани един граждански комитет, в който да влязат специалисти по културен мениджмънт, и те да създадат много по-ефективна машина за разпространяване, за търсене на абонати и т.н. Благодаря.

Александър Кьосев



Реч, произнесена
на 22 март 2005
в Червената къща, София