Русе - глад за звуци
Светът на музикалните разкази се променя неудържимо и - мисля си, фестивалът "Мартенски музикални дни" напълно си дава сметка за това. Последните му издания, заедно със сегашното, 45-то, свидетелстват за широта на вкусовете и желание да бъде обхванат колкото може повече от невероятния потенциал на изпълнители, идеи, провокации и... дори сантименти.
Опитвах се да не проявявам излишна сантименталност след няколкогодишно физическо отсъствие от познатата и заобичана зала в Дома на културата. Уви, не успях, въпреки че си въобразявах колко извънредно добре съм информирана от слушане на записи и четене на отзиви от колеги. Надявам се и читателите на тези редове да не се уповават прекалено на нечие лично мнение, колкото и красиво-грозновато да е изречено то.


Още самото начало ме върна към някакво полу-детско възторжено усещане. Нещо става (съзнателно избягвам производните на думата "случване"), нещо, което ни уверява, че сме!... и съществуваме!, независими от екзистенциалната обърканост или потискащото нашествие на плътски звукообрази. Не казвам, че нямаше и такова, приемливо като намек или почти "концепция". Каквато поне за мен липсваше в привлекателно обявената световна премиера на Втората симфония от Красимир Кюркчийски. Нека ми бъде позволено да оставя този казус за по-нататък, защото е притеснителен в известен смисъл. А по-скоро, защото по-важното, по-значителното, по-интересното, по-възбуждащото (ако не броим русенската банална фестивална публика), оказа се, предстоеше. И сякаш съм го предчувствала. Вътре в себе си предсказах истинската премиера на фестивала, макар и не "световна", когато видях притесненото и деликатно лице на Симеон Пиронков-син. Който впрочем не заявяваше никакъв извънреден напън да бъде велик редом с толкова велики имена. Тук не говоря за имената-атракции на фестивала, като цигуларя-диригент Гидон Кремер, виолиста-диригент Юри Башмет или - примери само за удобство - нищо повече, освен диригентите Георги Димитров, Росен Миланов, Драгомир Йосифов.
Симеон Пиронков-син, иначе казано (между приятели) Момо - за да го различаваме от баща му, композитора. Та Момо направи това, което малцина от искрено желаещите да го направят успяха. Беше вечер "... в памет на Симеон Пиронков" и, както проучих в разговор с Шефа на ОФД-Русе Георги Димитров - негова инициация поради известни собствени носталгии, за които пак отлагам говоренето, щото ме влече да се върна към Пиронков-син. Момо! Той просто и безхитростно, сякаш верен на привидно безхитростната театралност на баща си, успя да маскира част от Русенското оперно-филхармонично дружество в ... какво говоря, всъщност успя да ги въвлече и в атмосферата на "Движения", писани отдавна за Софийските солисти на Васил Казанджиев, и - което е особено важно - в драматургията с неслучайни сценични прибавки на едно от откровенията на Симеон Пиронков - "Истинската апология на Сократ". Текстът на това Пиронково откровение е от комунистическия гръцки писател Костас Варналис, който никак не се свени да пренася древногръцките социално-философски постановки в неговото - и както се оказа, в съвсем нашето време. Режисурата и сценографията на Иван Савов тежеше на място. Струва ми се, този човек добре осъзнава доколко български граждани не само в София гледат и слушат MEZZO, програмата, която не допуска полубалканският ареал да властва по нашите сцени. Никак не ме притесни плакатността на видеостената зад баса Петър Петров (кадри от Парламента и пресконференции, да си спомним колко Пиронков-бащата обичаше тия неща), който пък от своя страна беше принуден не случайно да "се изказва" със словото на Костас Варналис върху едно бунище (на Историята?!). Но, слава Богу, имаше и титри, обясняващи думите му, така че никой от VIP-персоните да не остане неосведомен относно смисъла на текста.
Като написах VIP-персони, тутакси се отправям към откриването на "Международния фестивал Мартенски музикални дни", като в никакъв случай няма да пропусна продължението на вечерта, посветена на Симеон Пиронков. Обаче нали трябва да има и някаква загадка, ако не интрига във всеки един разказ за подобни фестивали. Интригата за мен е елементарна, дори плоска. Световна премиера на Кюркчийски - и всички изпадат в транс, защото този композитор с Омировия епитет "талантлив" се оказва всесилният в Русе владетел на умове и души. Доколкото схванах чрез репортеския си касетофон в паузата на откриващия концерт, така си беше. Обаче не мисля да избягам от риска на съвестната критика, колкото и да ме съветваха умни хора да си трая, дочули някои слагачески реплики. Бил разпознаваем!, това ми е познато от неотдавна проведения "конкурс" за рапсодия в 7/8, когато назначено неизвестно от кого жури естествено "разпозна" неговия почерк и му отреди съответната хилядодоларова компенсация. Наистина трябва да спра дотук. Защото надали е нужно да отделям толкова време и редове за нископоставени страсти с претенция за традиция, каквито само въвлечени в създаването им съумяват да представят по адекватен начин. (В случая - диригентът Георги Димитров.)
Не мисля, че е излишно адептите на композитора да чуят/прочетат нещо по-различно. Не защото за тях е важно. Няма да е почтено, ако не бъде изречено. Така наречената Симфония от Кюркчийски може да се оповести евентуално като три оркестрови части без никаква връзка между тях. Едната - поклон в памет на рано починалия брат. Останалите - неизвестно защо. Впрочем биха могли да се тълкуват като вторична употреба на некадърно разработен преди време материал, тук цитирам отново диригента. Който с цялото съучастничество в тази българофилска акция постигна не повече от "разчувстване" на съответната добре подготвена за това аудитория. Както и на автора!
Не бях сред разчувстваните, вероятно защото познавам Кюркчийски отдавна; и сред очакванията ми не присъстваше нищо повече от желанието да чуя малко по-споен и пречистен прословутият му стил. Вместо това - видях недобре навързани кадри от стари ленти.
Което съвсем не се повтори при балетната постановка на СимеонПиронковата "Балетна музика" в памет на Стравински. Петър Луканов беше съумял да избегне клопките на трафаретната мъжко-женска интерпретация, каквато сме виждали при всякакъв музикално-театрален повод. Отделни незавършени линии, мимолетни образи, светлини (които неочакван токов удар по време на представлението не успя да унищожи) и едно напълно съвременно тълкуване на телоизраза, възкресяващ намеренията на българин от ХХ век.
Заради малкото ми отредени редове, до края на това сказание продължавам телеграфно. В първата седмица на фестивала имаше едни добри цигулари, по-добрият от тях Коля Блахер, син на композитора Борис Блахер и владеещ цигулката си Страдивариус от 1730 г. така, както подобава за Сибелиус - първия концерт, безотказно съпровождан от Русенската филхармония с Георги Димитров. По-малко добрият беше Юри Жислин, чиято фамилия естествено насочва познавачите към Григорий, неговия баща. Щеше да е свръх-чудесно неговото участие в концерта на Младежкия симфоничен оркестър, създаден специално от Драгомир Йосифов за фестивала, ако не бяха някои пречки. Идеята на Йосифов за автентичен Бах в ла-минорния цигулков концерт, където съпровождащият струнен квартет + чембало нито подкрепи, нито уталожи проблемите на солиста. Още по-малко това се случи при премиерното за България изпълнение на "Табула раза", концерт за две цигулки и подготвено пиано от естонеца Арво Пярт, със също толкова безличното участие на Яна Дуканова, концертмайстор на създадения от Йосифов оркестър. Паралелното чуване на реалността не винаги е добър коректив за участие във фестивалната практика, освен когато се изработват такива попадения като българската премиера на "Берлинска меса" от същия този Пярт. За Йосифов - една диригентска мечта, осъществена благодарение на организационния екип на фестивала. За слушателите в залата - докосване до интенцията на този дълбоко религиозен композитор. За познавачите на титулярните записи - защо да го няма и това след тримесечни репетиции с хор "Проф. Васил Арнаудов". Та нали самият той, Васил Арнаудов, никога не бягаше от новостта и - да бъда модерна - другостта. Само че "другостта" някак не бе на почит по време на първата фестивална седмица. Настояването, че щом е "българско", то е хубаво (тоест добре познатите полуфолклорни прекъснати каденци на Кюркчийски, които трябва да затворят устите на всякакви критици), до голяма степен прекъсваше комуникацията. Надявам се, че всичко това се променя в продължението на фестивала, на което за жалост не можах да присъствам. И не заради големите чуждестранни имена съжалявам, ами заминах точно когато българският глас Красимира Стоянова имаше своята песенна вечер. Оставям това за следващия наблюдател на "Култура".
А сега - следващият цигулар във фестивалната програма. Когото с чиста съвест и без предубеждения ще нарека най-добрият в първата седмица. Слава Богу, другите двама щрайхисти са виолончелист и виолист: Давид Герингас и Юри Башмет. Веско Пантелеев-Ешкенази безспорно направи истинското острие в диаграмата на фестивала до 23 март, като показа колко значимо е познанието, интелектът и префиното долавяне на глада за нестандартен звук - не само тук, но най-вече в България, Русе. Неговото участие с Първия концерт за цигулка и оркестър, създаден от поляка Карол Шимановски - случайно! - на почти същата възраст, на която е Веско в момента, открои релефно колко е важно да бъдеш сериозен в своите амбиции, в своите интереси, в своите лични открития, в своето аз. Каквото Веско Пантелеев-Ешкенази притежава в максимална степен, непотиснат от концертмайсторския пост в Кралския Концертгебау оркестър - Амстердам. Едно чудо на звука, подплатено с истинско познание, което се оказа съществен стълб за очевидно поразклатените звукови устои на Симфоничния оркестър на Българското национално радио, който заедно с полугастролиращия си главен диригент Росен Миланов и съвсем девствения нов концертмайстор има още много какво да разбира за музиката на Шимановски. Всъщност това се отнася до голяма степен и към Вагнеровата "Любовна смърт на Изолда" от началото, но пък "Морето" на Дебюси беше твърдо и решително изсвирено в стил "патетико" от начало докрай.
И какво се получи? - най-важните чуждоземски имена останаха в края на моя преглед. Вероятно защото Юри Башмет е приет като "русенец" от години насам, а Давид Герингас - един световен виолончелист - "прелетя" като комета в една вечер, колкото да засвидетелства уважението си ако не към друго, то поне към отскоро създадения Фестивален оркестър - Вилнюс. "Възрастта" на този оркестър е младенческа. Те свирят в много случаи без диригент. Което минава, ако става дума за Стравински или Пендерецки, но никак - за Моцарт или дори Ейтор Вилла-Лобос. Няма да коментирам повече, Давид Герингас се появи наистина като звезда, който с "летящ старт" захапваше първия тон от Хайдновия концерт, а Башмет... Юри Башмет, според мен, е приел да бъде главен художествен ръководител на този камерен оркестър от 19 изпълнители (които иначе си работят в най-известни литовски оркестри) само за да им даде имегто си, а останалото въобще не е мълчание... Защото Башмет, въпреки прекалено кратката солистична програма на участието си в "Мартенските музикални дни" (не повече от 20 минути, за да бъда точна!), съумя за пореден път да покаже колко важен и необходим е за русенската публика ("добре, че накрая любовта на публиката накара политиците да ми обърнат внимание" - думи на Башмет при официалното му обявяване за "почетен гражданин на Русе"). Не заради по-малко от 20-минутното си солистично участие: три пиеси - едната литовска, другите две репертоарни: Бритън - портрет, Чайковски - "Анданте кантабиле". Ами точно това "Анданте кантабиле" ми казва: той винаги е нов. Него винаги да го има на този фестивал в Русе - гладен за звуци, отворен към света.

Маня Попова



Мартенски музикални дни -
I част