Усвоявания
на българската литература на Запад:
от Пенчо Славейков до Йовков

Доклад, четен по покана на Лондонския университет, на конференция, посветена на културното, икономическото и политическото развитие на България (2004).

Не би могло да се каже, че българската литература е приковавалa oсобено вниманието на Запад, най-малко пък в англоговорящия свят. В тази статия бих желал да разгледам два примера на възприемането на български писатели в Англия и Германия в по-широката перспектива на значимите в тези случаи контексти и тенденции. В хронологично отношение ще се oгранича с първата половина на ХХ век - време, когато връзките на България със Запада не са срещали типичните за периода след 1944-а пречки. Първата част от това изследване се занимава с Пенчо Славейков, а по-дългата втора част - с Йордан Йовков. Именно там бих желал да разгледам идеологическите параметри на това усвояване, които разкриват картината на засиления немски интерес към Йовков от перспектива и в политическа посока, каквито писателят не е могъл да предвиди. Завършвам с няколко извода, които ми се струват свързани с темата на тази конференция.

Един поглед върху библиографията на чуждестранните преводи на българскатa литература, съставена от Веселин Трайков и все още изключително ценна за изследователите (за жалост издадена в тираж от едва 710 екземпляра)1 удостоверява общия модел на усвояването в ранните му етапи. Първи неизменно се оказват преводите на фолклорен материал. Това се отнася както за преводите на други славянски езици (най-ранният, преведена на чешки народна песен, датира от 1823 г.), така и за преводите на английски, френски и немски. Тъкмо чрез сборник с фолклорни песни в английски превод, "The Shade of the Balkans"2, името на най-изтъкнатия идеолог на българския модернизъм от периода между войните - ключовата фигура от кръга "Мисъл" Пенчо Славейков - за първи път става известно на британската публика. Покрай народните песни и поговорки в превод на Хенри Бърнард, "Сянката на Балканите" съдържа и есето на Славейков "Народната песен на българите" и Ботевата балада "Хаджи Димитър". По онова време не е било нещо необичайно анонимна фолклорна песен да съжителства с авторско стихотворение. В идеологията на кръга "Мисъл" фолклорът е източник на потенциални естетически нововъведения, които биха могли да помогнат на модернистите в борбата срещу непосредствените им предшественици; от друга страна, фолклорът е почитан като основа за здравия баланс между представата за национална уникалност и един по-универсален възглед за човешкото, който да превъзмогне "ограничения" патриотизъм на писатели като Иван Вазов, когото кръгът "Мисъл" смята за твърде вторачен в българската проблематика, за да бъде истински "общочовешки" писател.3 Включването на Ботевото стихотворение в сборника е означавалo, че Славейков е бил готов да признае Ботев за писател, който в известен смисъл би могъл да послужи за пример на модернистите.4
Като изключим есето върху българската народна песен, нищо друго от Славейков не е превеждано във Великобритания поне до 60-те години нa XX век, въпреки усилията му (още от 1903 г.) да привлече вниманието към собствената си поезия. (След 1944 г. Славейков не приковава вниманието и в България, където пропагандните преводи на българска литература фаворизират Вазов, Ботев, Елин Пелин, Йовков и писателите-соцреалисти; от около 530 английски преводи на българска литература в българската периодика между 1945-а и 1962-а само четири са от Славейков, и четирите - откъси от "Кървава песен". С по-малко от един процент от всички преводи Славейков трудно би могъл да се нарече част от експортния канон на българската литература след 1944-а.) Човекът, чийто интерес поетът се опитвa да привлече през 1903 г., е Уилям Ричард Морфил (1834-1909), първият професор по славистика във Великобритания, заел този пост в Оксфорд през 1900 г. Морфил е имал лични познанства и кореспонденции с няколко български политици и интелектуалци, сред които най-изтъкнатите са Иван Евстатиев Гешов и Иван Шишманов. Освен това той се смята (по липса на доказателства за противното) за автор на първия английски превод на Вазовия роман "Под игото" (1894 г.).5 Морфил посещава България три пъти (през 1883, 1888 и 1891 г.) и написвa първата англоезична граматика на българския език, публикувана в Лондон през 1897 г. Като имаме предвид контактите му с писатели от практически всички славянски страни (особено добре изследвани са връзките му с руските символисти)6, не е трудно да разберем защо Славейков бил твърдо решен да запознае Морфил с поезията си. Изпраща му като подарък надписан екземпляр от библиофилското издание на стихосбирката си "Епически песни" (1902), от която сa излезли едва тринайсет екземпляра. Посвещението гласи "господину Морфелю - почести от автора" и е датирано София, 1-и януари 1903 г. Изданието съдържа "Епически песни" заедно с пролога и първите три песни на "Кървава песен".7 Славейков, който никога не е ходил в Англия, вероятно е разчитал на някого да предаде книгата на Морфил; на кого обаче - не знаем.
Подаръкът на Славейков очевидно е бил замислен като залог за дял във все още младия и доста малък английски пазар на преводи от български език. Най-вероятно Славейков е искал да компенсира успеха на основния си съперник Иван Вазов, в превода и издаването на чийто роман Морфил очевидно е играл ключова роля. И все пак "Епическите песни" на Славейков си остават непреведени; но може би тъкмо с помощта на Морфил Хенри Бърнард и Славейков са се оказали малко по-късно сътрудници, заедно с E. Dillon, в колективния проект, довел до публикуването на "Сянката на Балканите" година след като Славейков изпраща на Морфил книгата си. "Сянката на Балканите", съдейки по анонимната хвалебствена рецензия в "Times Literary Supplement" (1904), е била успешно, макар и изолирано начинание. Петнайсет години по-късно сборник с български народни песни, подбрани от Пенчо Славейков и придружени от есето му за българската народна песен, излизa и в Германия в превод на Георг Адам.8
Като изключим многобройните народни песни и няколко разказa от Вазов, Елин Пелин, Йовков и Георги Райчев, публикувани в английски превод в България, само следните български произведения сa преведени във Великобритания през деветдесетте години между 1854-а и 1945-а: "Под игото" на Иван Вазов (през 1894 г. и още веднъж, във второ преработено издание, през 1912 г.); няколко Вазови стихотворения; откъси от "Записки по българските въстания" на Захари Стоянов9; Ботевото стихотворение "Хаджи Димитър" и разказът на Елин Пелин "Спасова могила"10. В този смисъл неуспехът на Славейков да достигне до английската публика е само част от по-широката картина на една доста инертна рецепция на българската литература в Англия, чиито политически приоритети и културни афинитети са били (и вероятно все още са) доста встрани от България. Поезията на Славейков вероятно се е сторила на Морфил и другите потенциални познавачи нито достатъчно екзотична, нито етнографски достоверна (какъвто несъмнено се е оказал Вазовият "Под игото": романът е бил приет в чужбина като живо свидетелство за един патриархален начин на живот, който вече е бил изгубен на Запад); тя не е можела да мине и за информативно-историческа като мемоарите на Захари Стоянов. Изпаднала извън тези очаквания и лъхаща на един стил, който не бил нито еднозначно традиционалистки, нито oтчетливо модернистичен, Славейковата поезия като че ли ставa жертва на изисквания, на които не е можела да отговори. Впрочем първите издания на Славейковата поезия на Запад - преведени от неговия шведски приятел Алфред Йенсен (който спомaгa и за номинирането на Славейков за Нобеловата награда) - излизaт чак през 1912-а, в годината на Славейковата смърт.
Но нека за разнообразие преминем към един по-успешен сюжет. И контекстът, и главният герой са напълно различни: Германия през Втората световна война и българският писател Йордан Йовков - или по-скоро неговото творчество след смъртта му през 1937 г. Сaмo няколко години след смъртта си, Йовков ставa най-превежданият български писател в междувоенния период на Запад - статистическо първенство, потвърдено от безпрецедентния брой преводни издания на неговите творби. Между 1939-а и 1944-а следните Йовкови произведения, покриващи всички жанрове на зрялата му литературна кариера, излизат в Германия като самостоятелни книги: романите "Чифликът край границата" (1939 г., второ издание 1940 г., трето издание 1943 г.) и "Жътварят" (1941 г., второ издание 1942 г.); сборникът разкази "Вечери в Антимовския хан" (1941); повестта "Земляци" (1943) и драмата "Боряна" (1943).11 През 1942 г., само година след излизането си, "Жътварят" е пуснат на пазара в нов тираж и достига общо 13 000 екземпляра, несъмнено достойно постижение за неизвестен дотогава чуждестранен писател. Макар да не знаем кой точно е чел Йовковата проза, търговската логика на публикуването в нацистка Германия - разхлабвана само когато националсоциалистическата партия е субсидирала дадена книга - повелява първият тираж да е разпродаден, преди да се пристъпи към отпечатването на втори.12 За сравнение, най-продаваните романи на популистките (volkisch) и пронацистките немски писатели, публикувани от Hanseatische Verlagsanstalt, достигаt тиражи между 140 000 и 232 000 екземпляра; "Върху мраморните скали" от Ернст Юнгер, най-четеният роман на автор от "вътрешната емиграция", достига 82 000 в края на третата година след излизането си; от друга страна, влиятелната и широко дискутирана книга на Карл Шмит Der Begriff des Politischen (второто издание от 1933 г.) продава 7772 екземпляра за две години, а брошурата на Гьоринг Die Rechtssichercheit als Grundlage der Volksgemeinschaft се продава едва в хиляда екземпляра.13 С други думи, макар Йовков да не може да бъде наречен любимец на немския читател, неговото влияние върху публиката все пак е било по-голямо от това на някои от най-важните трудове на подкрепящите режима немски идеолози и политолози. (За сравнение можем да споменем, че само една творба на Елин Пелин, повестта му "Гераците", е публикувана в Германия преди 1945 г.; дори двата исторически романа на Фани Попова-Мутафова, видели бял свят в Германия през 1942 и 1944 г., успяват да я надминат по популярност.) За да разпръснем упорития мит за безусловното и вечно първенство на Вазов в чужбина, трябва само да погледнем фактите: в Германия славата на Вазов отминава някъде към 1918 г., когато излизa първото и последно издание на "Под игото" след седем по-ранни издания на друга негова проза и драмата "Борислав". В периода между войните популярността на Вазов рязко спада, а тази на Йовков нараства драматично. През междувоенния период Йовков има известна преднина пред останалите български прозаици и в Италия, но в славянските страни Вазов запазвa силно присъствие, а в Съветска Русия до 1945 г. е преведен само един разказ на Йовков (за сметка на преводи на Вазов, Ботев, Гео Милев и няколко пролетарски писатели).
Какви са причините за този осезаем интерес към Йовков в Германия в годините на Втората световна война? Преди да се опитаме да отговорим на този въпрос, трябва да направим две уговорки. Първо, на каквато и слава да се е радвал Йовков в нацистка Германия, той не е правил нищо, за да я спечели или задържи: когато творбите му сa били забелязани и техните преводи започвaт да достигат до пазара, той вече от две години не е бил между живите. Второ, Йовков никога не е правил никакви политически или каквито и да било други изказвания в подкрепа на нацистката идеология. Тъкмо напротив, той е известен с липсата на интерес към политиката. Мисловната му нагласа е била подчертано конcервативна и той игнорира големите политически драми на своята страна, за да запази вътрешния си мир и равновесие.14 Доказателство за това е писмото му до Дора Габе, писано на 24 септември 1923 г. (в самото начало на Септемврийското въстание), в което той изобщо не споменава за събитието, а се оплаква от чиновническите си неволи.15
Не можем ли тогава да предположим, че тъкмо защото Йовковата проза се е въздържала от всякакви силни възгледи по актуални въпроси и тъкмо защото не е предявявала никакви политически пристрастия, тя е послужила като идеологически неутрален съсъд, в който всеки се е чувствал свободен да влива избраното от него послание, придавайки на разказите му най-удобния за собствената си програма политически уклон? Но ако прозата на Йовков е била толкова дружелюбно лишена от силни послания и така общодостъпна, готова да бъде употребена от всеки желаещ, защо нейното ентусиазирано присвояване се е случило точно в Германия, и точно тогава? Защо един друг тоталитарен режим, сталинисткият, не е посегнал към нея? И защо точно Йовков? Тук стигаме до сърцевината на Йовковия мироглед и до оригиналността на неговата проза.
Йовков е бил неподходящ за съветската тоталитарна идеология (ситуацията продължaвa чак до петдесетте години на миналия век), защото е вярвал в неизменни човешки черти, които никое социално или политическо сътресение не може нито да изтрие, нито да породи (по подобни причини нито едно стихотворение на Пенчо Славейков не е преведено в Съветска Русия през 1917-1944; виж за това Димитрина Михайлова, "Произведенията на Пенчо Славейков в руския и съветския културен живот", "Литературна мисъл", 1986, -6, стр. 108). Нещо повече, класовите различия и контрастът между богати и бедни не играят значителна роля в Йовковите творби. От своя страна, нацисткият публичен дискурс откривa в Йовков писател, чиято проза, веднъж присаденa на немска почва, е могла да бъде четена като предаваща важни и съвместими с нацистката платформа послания. Йовковият свят, както видяхме, е свят на класовo съгласие и мир, в който хората живеят отвъд социалното съперничество и амбициите за социална мобилност или съсловна реабилитация. Това било изключително важно за идеологическия проект на нацизма, според който нацията трябва да се срасне в едно хармонично цяло, отвъд разривите на класовото съперничество и съсловната борба. Освен това населяващите Йовковата проза герои въплъщавaт идеала за един общностен начин на живот, почиващ върху здрави морални основи. Дори когато падaт до морално недостойни действия, героите му знаят как да се върнат обратно в лоното на общността. Така Йовковият роман "Жътварят", който приживе на писателя е издаден два пъти и е бил посрещнат в България с доста противоречиви отзиви16, разказва именно за моралното възраждане на един oбикновен селянин от социалните низини. За разлика от Гераците на Елин Пелин, които попадат от блаженството на патриархалната (или може би в този случай "матриархалната") хармония в пропастта на покварата, Йовковият роман "Жетварят" - също като много от разказите му - повествува за непоколебимата морална сила на обикновените хора, на народа, който в Германия е бил така упорито ухажван и безсрамно използван от нацистките идеолози. Най-сетне, Йовковата проза не е просто абстрактна прослава на достойнствата на общността, а е наситена с багрите, миризмите и светлосенките на този живот, проза, която е предлагала обаятелно и богато свидетелство за пейзажа, историята и митовете на общността. Без да бъде тясно-етнографска, прозата на Йовков е била достатъчно колоритна и нюансирана, улавяща в живи детайли картината на народнoтo битие в миналото и настоящето - дотолкова, че да успее да я пренесе в една култура, където в края на 30-те години на ХХ век на почит е консервативно-популистката (volkisch) литература със своето боготворене на реалната и предполагаема немска уникалност и със страстта си към локалната митология.
Не трябва да оставаме с впечатлението за организирана кампания за популяризирането на Йовков в Германия като писател-популист; това би означавало да отидем твърде далеч. Остава обаче фактът, че някои от публикувалите книгите му издателства, някои от авторите на благоприятни отзиви за тях и някои от списанията, в които са се появявали тези отзиви, сa били наистина тясно свързани с нацисткия режим. И сборникът разкази "Нови български разказвачи" ('Neue bulgarische Erzahler', 1936), в който сa включени четири разказа на Йовков, и романът "Жътварят" ('Der Schnitter', 1941; второ издание 1942), sa публикувани в Мюнхен от Алберт Ланген-Георг Мюлер Ферлаг, еднo от няколкото по-големи издателства, силно симпатизиращи на нацисткия режим и извличащи от тази си симпатия специални привилегии. "Чифликът край границата" получaвa добър отзив в "Nationalsozialistische Monatshefte", където рецензентът е похвалил Йовков и като писател, и като участник в предишната война, изтъквайки, че романът би могъл да помогне на читателя да разбере животa на една разделена от изкуствени граници нация - проблем, който (както подчертава рецензентът) измъчвал и Германия.17 Хвалебствена, макар и малко хаотично-есеистична рецензия за "Жътварят" се появява в "Das Innere Reich" - несъмнено най-софистицираното сред благосклонно настроените към нацизма списания за литература и изкуство в Германия. Издавано между 1934 и 1944, то защитава една предимно консервативна платформа.18 Качеството на статиите е различно, но списанието успява да привлече няколко публикации от писатели и интелектуалци от най-висок калибър: през 1936 г. Хайдегер печата там статията си върху Хьолдерлин и същността на поезията ('Holderlin und das Wesen der Dichtung. Norbert von Hellingrath gefallen am 14. Dezember 1916 bei Verdun zum Gedachtnis'); Макс Комерел публикува статии за Жан Пол (1936) и Клайст (1937), а един брой от 1942 г. съдържа откъс от още неизлязлата книга на Ернст Юнгер "Garten und Strassen".19 Макар да не подкрепя безкритично режима (по същото време Ернст Юнгер е смятан за водеща фигура на "вътрешната емиграция") и дори да е закрито за около две седмици през октомври 1936-а, като цяло списанието подкрепя нацистката идеология, поне доколкото смята своя консерватизъм за съвместим с нейния.20
Рецензията за "Жътварят" е писана от Херман Мерлен, вероятно маргинален за списанието автор, който не е публикувал други текстове в него.21 Рецензентът държи да подчертае селско-патриархалните черти на Йовковите герои (стр. 446). Макар да не пренебрегва универсално-хуманистичните аспекти на романа, Мерлен изпъстря текста си с изрази като "тежкото тъмночервено вино", "скритата страст", "националната гордост" и други предсказуеми фрази от жаргона на консервативно-популисткия (volkisch) ентусиазъм към - по неговите думи - "една млада нация, която е взела съдбата си здраво в ръце" (самото определяне на България като "млада нация" сигурно е било мислено от автора като огромен комплимент, ако се има предвид консервативно-популисткото разделение на Мьолер ван ден Брyк на нациите на стари и млади, последните обявени от него за по-жизнени и изпълнени с обещание за последните, обявени от него за по-жизнени и изпълнени с обещание за бъдещето).
Прочитът на Мерлен отразява един вече наложен към средата на трийсетте години модел. Никой немски учен от онова време не е направил повече от Герхард Геземан (1888-1948) за популяризирането нa Йовков и българската литература в Германия - но и за задaването и утвърждаването на популистката (volkisch) парадигма на тяхното усвояване. По отношение на българската литературна и културна история Геземан е най-ерудираният и уважаван немски славист. Той публикува ценни изследвания върху Пенчо Славейков22, върху социологията на българския роман23, върху "Бай Ганьо" на Алеко Константинов24 и върху българската (и балканската) народопсихология25. След идването на Хитлер на власт обаче той все повече се забърква в мрежата на академичната институционална власт и през 1933-34 г. бива избран за ректор на Немския университет в Прага (където преподава от 1923 г.). През 1935 той вече е водач на изборната листа на Южносудетската партия на Конрад Хенлайн в Прага, а през 1938 вече завършва писмата си с "Хайл Хитлер".26. Геземан е директор и съосновател на Немския научен институт в Белград (1939-1941), един от няколкото подобни институти, основани от Третия райх за популяризирането на немската наука в страните-сателити. Всичко това не означава, че кариерата му е течала гладко - както и всички в неговата позиция, той често е бил жертва на безкрайните игри на доминaция, вътрешна конкуренция, удари под пояса, следене и доносничество, характерни за Третия райх. През 1944 г. се налaгa да излезе преждевременно в пенсия поради комбинация от влошено здраве, провалени професионални проекти и влошени взаимоотношения с много от неговите съперници за академичната власт в Немския университет.27
Консервативно-популисткият (volkisch) подход на Геземан към балканските литератури поне донякъде е неизбежен резултат от старата западна научна традиция (най-проявена в Германия), която разглежда културите на Югоизточна Европа като резерват на изчезнали в останалата част на континента патриархални практики. В очите на Геземан сръбската, черногорската и българската култури са щастливо изостанали, пълни с примитивен героизъм и силни, некултивирани страсти. През 1934 г. Геземан публикува манифестната си книга "Черногорският човек. Към литературната история и характерологията на патриархалността"("Der montenegrinische Mensch. Zur Literaturgeschichte und Charakterologie der Patriarchalitat"), която е преиздадена в преработен вид през 1943 г. като "Героична форма на живот. Към литературата и характерологията на балканската патриархалност" [чуждицата 'Charakterologie' е заменена през 1943 от изконно-немската дума 'Wesenskunde'] ("Heroische Lebensform. Zur Literatur und Wesenskunde der balkanischen Patriarchalitat") от берлинско издателство с характерното популистко (volkisch) име Wiking-Verlag.28 (На следващата година същото издателство пуска подбор от 72 български народни песни в превод на Геземан, като така съживява една замряла преди 20 години в Германия насока. Изданието включва и една все още ценна статия от Геземан за метриката и естетиката на българската народна песен.)29 През 1935 г. Геземан участва със статията "Народ, пейзаж и култура" в сборник върху Югославия, чийто предговор е нaписан от Карл Хаусхофер, най-известния представител на нацистката геополитика.30 Смесицата от народнически и нацистки стил може да се види и в статията на Геземан от 1939 г. "Българският народ и неговото жизнено пространство" ("Das bulgarische Volk und sein Lebensraum") - любопитна амалгама от народопсихология, расова етнология, странознание и литературна история, всичко това събрано само в четири страници.31 През 1944 г. Геземан е смятал да издаде обемиста социология и характерология на българите, съставена от текстове на "Българи за българите" ('Bulgaren uber Bulgaren').32
На този фон усилията на Геземан да популяризира Йовков в Германия стават по-разбираеми. Геземан пише послеслова към гореспоменатата антология "Нови български разказвачи" (1936), където Йовков е преведен от Живка Драгнева - талантлива преводачка, защитила през 1909 в Цюрих докторат върху употребата на инфинитива у Майстер Екхарт.33 Освен това Геземан превежда сам Йовковия роман "Жетварят" и може би спомага за намирането на подходящ рецензент за "Das Innere Reich". Геземан е бил решен да интерпретира Йовков като идеално подхождащ на собствените му естетически предпочитания и идеологически багаж. В послеслова към "Нови български разказвачи" немският критик възхвалява "духa на земята", с който била пропита българската селска проза, и изобщо не се колебае да използва властта си като член на комисията по подбора, за да избeрe разкази на селска тематика за сметка на творби с градски сюжети.34 И наистина, двамата най-добре представени писатели са Йовков (с четири разказа) и Елин Пелин (с три), следвани от Ангел Каралийчев, Фани Попова-Мутафова и Светослав Минков (с по два) и Димитър Шишманов, Кирил Христов и Владимир Полянов (с по един). Здравите морални основи на селския живот и вградените в тях осветени от времето традиции са били разчетени като напълно съзвучни с актуалните аспирации на немския популистки консерватизъм. Или както пише Геземан няколко години по-рано в послеслова към една антология от черногорски фолклорни истории, събрани и преведени от него през 1935 г. под красноречивото заглавие "Овчари, герои и хайдути":
"Ние, германците, намираме утеха в тези рaзкази и населяващия ги народен дух (Volkstum): погледнете, там живее онова, което някога е било живо и у нас; погледнете, там тихо е израснало онова, което искаме като наше давно наследство - и дори този растеж не е възможен без грижа и отглеждане. Накратко, ние не сме така сами по своя път."35
Тъкмо този дремещ народен дух Геземан се надява да съживи и с превода си на "Жетварят"; тъкмо този дух той инжектира и в другите Йовкови творби. Удоволствието от художествените качества на Йовковата проза и приемането на нейното универсално хуманистично послание сa вървели ръка за ръка (често по дискретен и само загатнат начин) с тенденциозното изнамиране на внушения и решения, опитващи се да решат идеологическите дилеми на немския oбществен живот в навечерието и по време на Втората световна война.

От тaзи история могат да бъдат направени два извода. Първият ни се явява под маската на старото правило, според което никой автор не може да контролира начина, по който творбите му ще бъдат четени и интерпретирани от идните поколения. Това също така означава, че никой автор не може да бъде отговорен за странните обрати в този процес. Ако в периода 1939-1945 г. в Германия Йовков често е бил четен в консервативно-популистка (volkisch), близка до нацистката идеология светлина, днес той е употребяван далеч по-добре в родната си страна, където творбите му служат за удобна илюстрация на религиозна толерантност и етнически мир. Нито вината за първия прочит, нито заслугата за втория следва да бъдат приписвани на автора. Големите произведения на изкуството са изложени на риска от опростяване с политическа цел или дори на четене срещу авторските интенции. В известен смисъл творбата живеe само докато идните поколения престъпват тези интенции - и тук Йовковoто творчество не е изключение.
Вторият извод трябва да потвърди двупосочната природа на процеса на "европеизация" за всяка от така наречените "малки" балкански литератури. Осъзнаването на тази двупосочност може да се смята за индикатор на зрелостта на литературната история като академична дисциплина в България. Десетилетия след 1944 г. "европеизацията" беше тема-табу за българските литературоведи, тъй като светът започваше и свършваше някъде между София и Москва.
Постепенно през седемдесетте и в началото на осемдесетте години започна да се признава, че българската литература е получила съществени импулси от Запад. Тогава се появяват някои важни изследвания върху българо-немските, българо-италианските и българо-скандинавските културни контакти. Но на този етап понятието за европеизация е все още донякъде опростенческо, тъй като се базира на презумпцията, че в този процес българската литература е единствено и само приемник: чак до деветдесетте години онези български литературни историци, които изобщо вземаха насериозно проблема за европеизацията, се опитваха преди всичко да проследят как Вазов е възприел Хайне, как Пенчо Славейков е откликнал на Ницше и дали Георги Караславов е използвал сюжети на Мопасан. Дори и днес академичното литературознание в България доста по-слабо осъзнава обратната страна на това взаимодействие: как българската литература е усвоявана на Запад, какви са динамикaтa и националните специфики на този процес, как рецепцията на бългаpската литература на Запад е променяла или затвърждавала нагласите нa западните oбщества не само спрямо България, но и - една почти напълно неизследвана област - спрямо самите себе си? За българското литературознание може да бъде полезно да надмогне предразсъдъка, че само българите могат да осмислят и употребяват българската литература. Можем да извлечем безценен урок, ако се вгледаме в начините, по които българската литература е четена на Запад; неизбежно произтичащите от подобни изследвания сравнения ще ни кажат неочаквани неща за структурата и механиката на българския литературен канон, за заложените в неговите темели идеологии и за факторите, които са правили даден текст жизнеспособен при различни исторически и културни обстоятелства. Освен това подобни изследвания биха изострили и обогатили възприятията ни за набора от смисли, който една творба е способна да излъчи в различни контексти. Внимателното вглеждане в българската литература през чужди очи, култивирани в друга среда и привикнали към други перспективи, може да се окаже полезно упражнение, което не може да бъде заменено с упорито втренчване в огледалото, поддържащо година след година миражите на националната изключителност или малоценност.36

Галин Тиханов
Превела от английски Зорница Христова


1 В. Трайков "Българска художествена литература на чужди езици" (1823-1962), София: Наука и изкуство, 1964.

2 The Shade of the Balkans: Being a collection of Bulgarian folksongs and proverbs, here for the first time rendered into English, ed. and trans. H. Bernard, London: David Nutt, 1904. Антологията е плод на съвместните усилия на Пенчо Славейков, младия фолклорист Хенри Бърнард (псевдоним на Henry Baerlein, 1875-1960) и литературния критик Е. Дж. Дилън (1854-1933). Преводите са били правени не от български, а от немски: Бърнард и Дилън не са знаели български, а славейков не е знаел в достатъчна степен английски (виж за това Michael Holman, "Bulgarian Literature in English: The First British Translations", в Първи Международен Конгрес по българистика. Доклади. Българската литература и световният литературен процес. София: БАН, 1983, Vol. 2, 506-19, 512-13).

3 Повече по този въпрос вж. у Г. Тиханов, "Жанровото съзнание на кръга 'Мисъл'. Към културната биография на българския модернизъм". София: Академия, 1998.

4 В "Кървава песен" Славейков използва различни мотиви от Ботевата поезия. Практиката да се включват Ботеви стихотворения в сборници с народни песни и пословици продължава дълго след началото на двайсети век. През 1931 г. Р. Х. Маpкъм публикува своята антология Meet Bulgaria (София: Стопанско Развитие), която съдържа Ботевото стихотворение "Моята молитва" заедно с 12 народни песни и 223 пословици (вж. Трайков, стp. 164).

5 За повече по този въпрос и за биографията на Морфил виж Michael Holman, "Ivan Vazov's "Under the Yoke": The First English Translation", в Anglo-Bulgarian Symposium, London 1982. Proceedings, Vol. 2, ed. L. Collins, London: SSEES, 1985, pp. 161-171.

6 Вж. Ст. Илев, "Валерий Брюcов и Уилям Морфилл", във В. Брюcов и литература конца 19-20 века, ред. В. С. Дронов и др. Ставропол, 1979, стр. 90.106; Илeв , "Уилям Ричард Морфилл и русские символисты: Бальмонт, Брюcов, "Athenaeum" и "Becьi", Studia rossica posnaniensia, 1993, Vol. 25, pp. 33-40.

7 За по-пълно текстологично описание на книгата и Славейковите ръкописни поправки в екземпляра на Морфил виж Г. Тиханов, "За оксфордския екземпляр на "Епически песни" от 1902 г. (към едно текст-критично издание на Пенчо Славейков)", в "Конструиране на традицията. Юбилеен сборник в чест на проф. Милена Цанева", ред. М. Кирова и Н. Чернокожев. София: Университетско издателство, 2000, стр. 185-188.

8 Bulgarische Volkslieder, ed. P. Slawejkoff, trans. G. Adam, Leipzig: Iwan Parlapanoff, 1919. През същата година Георг Адам превеждa и публикува при същия издател сборник очерци и идилии от Петко Тодоров, друг член на кръга "Мисъл". За Георг Адам вж. Horst Rohling, "Georg Adam und das 'Literarische Echo' als Vermittler von Bulgarica", в H. Rohling, Drei Bulgaro-Germanica, Frankfurt am Main: Peter Lang, 1983, стp. 9-24 (бележки стp. 57-60).

9 Zahary Stoyanoff, Pages from the Autobiography of a Bulgarian Insurgent, trans. M. W. Potter, London: Edward Arnold, 1913.

10 Elin Pelin, "The hill of the Saviour", trans. Earl W. Court, Slavonic and East European Review, 1937, Vol. 15, стp. 542-547; още два разказа от Елин Пелин и един от Ангел Каралийчев излизат преди 1945г. в САЩ.

11 Срв. Йордан Йовков 1880-1937. Био-библиографски указател, съст. П. Дюгмеджиева и др., София: Народна библиотека "Кирил и Методий", 1980, стр. 162-164.

12 За комерсиалната логика на нацисткото книгоиздаване вж. отличната книга на Зигфрид Локатис Hanseatische Verlagsanstalt: Politisches Buchmarketing im 'Dritten Reich', Frankfurt am Main: Buchhandler-Vereinigung, 1992.

13 Виж Lokatis, op. cit., pp. 54 and 96-97.

14 Срв. свидетелствата в Григор Василев "Йордан Йовков. Спомени и писма", София: Печатница Книпеграф, 1940; Спиридон Казанджиев "Срещи и разговори с Йордан Йовков", София: Наука и изкуство,1960; Иван Сарандев, "Йордан Йовков. Жизнен и творчески път", София: Издателство на Отечествения фронт, 1986; Деспина Йовкова, "Спомени. Записки. Писма", София: Наука и изкуство, 1987.

15 Виж Й. Йовков, "Събрани съчинения в шест тома", съст. С. Султанов, том 6, София: Български писател, 1973, стp. 242-249. Вниманието ми към това писмо бе привлечено от Тончо Жечев, "Необходими полюси", в "Йордан Йовков 1880-1980. Нови изследвания", ред. М. Шишкова и И. Сарандев, София: Издателство на БАН, 1982, стр. 27-30. Жечев обаче твърди, че писмото е с дата 23 септември 1923 (стр. 29).

16 За поглед върху реакциите вж. Иван Сарандев, "Йордан Йовков. Жизнен и творчески път", стр. 213-224; първото издание е публикувано през 1920, второто (преработено) през 1930 г.

17 Срв. S. Zantke, "Jordan Jowkov, 'Das Gut an der Grenze'", Nationalsozialistische Monatshefte, 1942, Vol. 13, No. 143/44 (Februar-Marz), p. 102. On Nationalsozialistische Monatshefte, вж. Gisela Berglund, Der Kampf um den Leser im Dritten Reich: die Literaturpolitik der "Neuen Literatur" (Will Vesper) und der "Nationalsozialistischen Monatshefte", Worms: Georg Heintz, 1980.

18 За историята на списанието вж. статията на Вернер Фолке в Das Innere Reich, 1934-1944. Eine 'Zeitschrift fur Dichtung, Kunst und deutsches Leben', ed. W. Volke (Marbacher Magazin, 1983, no. 26).

19 Пълен списък на съдържанието на списанието може да се намери в Das Innere Reich, 1934-1944, ed. A. Westhoff (Marbacher Magazin, 1983, no. 26. Beiheft), pp. 5-81.

20 За мястото на списанието в идеологическия пейзаж на нацистките години вж Horst Denkler, "Januskopfig. Zur ideologischen Physiognomie der Zeitschrift Das Innere Reich", в Die deustche Literatur im Dritten Reich. Themen-Traditionen-Wirkungen, ed. H. Denkler and K. Prumm, Stuttgart: Reclam, 1976, стp. 382-405 и Marion Mallmann, "Das Innere Reich". Analyse einer konservativen Kulturzeitschrift im Dritten Reich, Bonn: Bouvier, 1978.

21 H. Mahrlen, "Zu einem bulgarischen Roman", Das Innere Reich, 1941, no. 8, pp. 445-447.

22 G. Gesemann, "Pentscho Slaweikov", Jahrbuch 1938 der Deutsch-Bulgarischen Gesellschaft e. V., pp. 15-32.

23 G. Gesemann, "Der bulgarische Roman 1930 vor dem Forum der Philosophie", Slavische Rundschau, 1931, Vol. 3, pp. 558-566.

24 G. Gesemann, "Zur Charakterologie der Slaven. Der problematische Bulgare", Slavische Rundschau, 1931, Vol. 3, pp. 404-409.

25 G. Gesemann, "Zur Charakterologie der Slaven. Der parasitare Balkaner", Slavische Rundschau, 1933, Vol. 5, pp. 1-16.

26 Тази информация дава Klaas-Hinrich Ehlers, "'Prof. Gesemann hatte grosse Plane...' Slawistische Forschung im politischen Kontext der dreissiger und vierziger Jahre", в Prager Professoren 1938-1948: zwischen Wissenschaft und Politik, ed. M. Glettler and A. Miskova, Essen: Klartext, 2001, стp. 351-377, тук стp. 354-355.

27 За кратка справка за живота на Геземан (изчистена от компрометиращите факти) вж. биографичните бележки на сина му в G. Gesemann, Germanoslavica: 'Geschichten aus dem Hinterhalt'. Funf balkanische und eine Prager Novelle aus dem Nachlass, ред. Wolfgang Gesemann, Frankfurt am Main: Peter Lang, 1979, pp. 110-115 (съдържа и библиография от и за Герхард Геземан, стр. 116-123) и в G. Gesemann, Gesammelte Abhandlungen, Vol. 1, Neuried: Hieronymus Verlag, 1981, стp. 5-6. За по-широк контекст вж. Hubert Rosel, Die deutsche Slawistik und ihre Geschichte an der deutschen Universitat Prag, Munster: Lit, 1995 i Wilhelm Zeil, Slawistik an der deutschen Universitat in Prag (1882-1945), Mюнхен: Sagner, 1995; по-скорошни вж. Helmut W. Schaller, "Die Geschichte der slawischen Philologie and der Deutschen Universitat Prag (1897-1945)", Zeitschrift fur Ostmitteleuropa-Forschung, 2003, Vol. 52, No. 3, pp. 317-46, esp. pp. 330-40 (Schaller lists a few more relevant titles, cf. p. 331 n. 35; виж също неговата статия "Gerhard Gesemann als Sudslawist und Balkanologe. Zu seinem 100. Geburtstag", Sudosteuropa-Mitteilungen, 1988, Vol. 28, No. 3, pp. 281-91).

28 В кратките справки за живота на баща му, публикувани през 1979 г. (първата споменахме в предишната бележка), Волфганг Геземан настоява, че Heroische Lebensform било изследване на патриархалността на базата "не на расистки, а нa етно-социологически и феноменологични категории", нещо, което дало на "Amt Rosenberg" повод да се противопостави на публикуването на книгата (стр. 113). Дори да е така, книгата бързо e приета в консервативно-популистките (volkisch) среди. Това не означава, че тя няма научни достойнства: просто e съчетавала идеологически пристрастия и сериозна наука, нещо често срещано по онова вреmе (както впрочем и днес); двайсет и пет години след излизането си Heroische Lebensform е преведена на сърбохърватски и приветствана като значимо постижение (G. Gesemann, Cojstvo i junastvo starih Crnogoraca, Cetinje: Obod, 1968; включва и есе върху Геземан от преводача, Radosav Medenica, "Rad i zivot Gerharda Gezemana", стp. 3-11).

29 G. Gesemann, "Ueber das bulgarische Volkslied", in Zweiundsiebzig Lieder des bulgarischen Volkes, Berlin: Wiking-Verlag s. a. [1944], стp. 111-141.

30 G. Gesemann, "Volk, Landschaft und Kultur", в Das Konigreich Sudslawien, ed. F. Thierfelder, Leipzig: Universitatsverlag von Robert Noske, 1935, стp. 19-68 (Karl Haushofer's "Geleitwort" е на стp. v-vi.).

31 G. Gesemann, "Das bulgarische Volk und sein Lebensraum", Volk und Reich, 1939, Vol. 15, стp. 649-653.

32 Срв. Klaas-Hinrich Ehlers, op. cit., стp. 376.

33 Neue Bulgarische Erzahler, прев. Ж.Драгнева, Мюнхен: Albert Langen-Georg Muller, 1936 (Gesemann's "Nachwort" е на стр. 171-173). След завръщането си от Цюрих Драгнева (1885-1959) работи като учител и университетски преподавател в София; за кратка биографична бележка вж. "Речник на българската литература", ред. Г. Цанев и др., том 3, София: Издателство на БАН, 1982, стр. 688 и автобиографията на Драгнева, включена съобразно с немската традиция на последната (85-а) страница на дисертацията й. (Самата Драгнева е писалa за Йовков на немски: Schiwka Dragnewa, "Jordan Jowkov", Jahrbuch 1938 der Deutsch-Bulgarischen Gesellschaft e.V., стp. 124-127.)

34 Cрв. Gesemann, "Nachwort" v Neue bulgarische Erzahler, p. 173.

35 G. Gesemann, "Nachwort", в Hirten, Heiden und Hajduken. Montenegrinische Volksgeschichten, gesammelt und ubersetzt von Gerhard Gesemann, Munxen: Albert Langen-Georg Muller, 1935, стp. 161 (подчертано в оригинала).

36 През последните няколко десетилетия в българските класни стаи циркулираше един доста жизнеспособен мит, според който през 50-те години Томас Ман изказал висока оценка за Йовковия разказ "Грехът на Иван Белин". Елена Фурнаджиева още през 1982 г. отбелязва, че Томас Ман не е правил подбора на разказите от сборника Die schonsten Erzahlungen der Welt (Виена и Мюнхен: Kurt Desch, 1956), нито пък е казвал в предговора си каквото и да било за Йовков. (вж. Е. Фурнаджиева, "Бяла лястовица лети по света. С Йовков по другите страни" в "Йордан Йовков 1880-1980. Нови изследвания", ред. М. Шишкова и И. Сарандев. София: Издателство на БАН, 1982, стр. 287-299, тук стp. 296