Смиреност спрямо истината

Академичното занимание крие в себе си една характерна опасност. С годините ние се превръщаме в "професионални читатели", в хора, които преброждат настървено страниците на книгите в търсене на нужната информация, но които все по-малко се наслаждават на самия акт на четенето. Някаква особена пресита вгорчава дните ни, някакво изчерпващо "печално знание" за възможните наративни стратегии, някаква унила увереност, че онова, което ни се представя с апломб като откритие, "е било вече през вековете, що са били преди нас". В модерните умопостроения разпознаваме ясните реминисценции от отдавна изречени твърдения, под новия изказ и новоизкованите термини провиждаме отчетливите контури на нещо отдавна познато. И боледуваме - тъкмо в битността си на читатели.
Разбира се, тази болест е болест на модерната епоха. Тя има и по-дълбоко, чисто екзистенциално значение. Тя е болестта на постоянно трансцендиращото, но трансцендиращото именно по хоризонталата човешко битие, внушаващо възможността за безкрайно отместване на границата, но изключващо достигането до предела.
Книгата на кардинал Валтер Каспер има заедно с всичко останало и достойнството да ни подскаже възможния лек за това ни страдание. Както в повечето случаи това става чрез простото напомняне на нещо, което иначе би трябвало и сами добре да знаем, но което - увлечени от "духа на епохата" или от собствената си суетност - сме забравили. А то е, че действителният продуктивен хоризонт на смисленото писане не е "нечуваността", а все пак истината. Когато в предговора към българското издание авторът декларира, че "не иска да прогласява някакво ново учение за Иисус Христос" и че "се опитва да представи старото и постоянно истинно учение за Иисус Христос", това кротко заявление ни стъписва само в първия миг, преди да сме овладели непосредствения импулс на споменатата по-горе наша жажда за новост. Но осъзнаем ли смисъла на казаното, няма как да не признаем неговата дълбока правдивост. Защото, разбира се, ученият е преди всичко служител на истината. Тя е мярата на неговото поведение и тя - собствено - трябва да бъде единствената му мяра. Истината е тази, която оправдава всички наши духовни усилия, и адекватният модус на нашето битие като учени в този смисъл може да бъде единствено смиреността спрямо нея. Книгата на кардинал Каспер в този смисъл деликатно внушава значимостта на тази добродетел за истинското научно изследване. Този е един от големите уроци, които тя ни преподава.
Но тя ни подсказва и още нещо. За нашето модерно, особено за постмодерното светоусещане обвързаността с традицията се привижда като рестрикция. Ние сме склонни да разпознаем контурите на свободата тъкмо в невкоренеността, в неограничаваната от никакви условности игра на въображението и мисълта. Сега ние с удивление забелязваме, че има една особена рестрикция, която не само подхранва, но и изобщо прави възможна свободата - рестрикцията на истината или, ако обърнем фразата, нетърпимостта към лъжата. Защото живата истина - а жива истина е Иисус Христос - сбира в себе си многобройни възможности за диалогично съотнасяне, тя се разгръща в различни посоки, тя позволява - именно в интензивността на смисловото си пространство - разнообразни мисловни и словесни ходове. Чудното свойство на живата истина, голямата нейна тайна е в способността й да бъде една, но не стерилна, не застинала в неизменни форми, а преливаща от възможности. Това обяснява, как една книга може да е съвършено традиционна и същевременно напълно модерна. Такава именно книга има щастието да придобие сега българската публика.

Цочо Бояджиев



Слово на проф. Цочо Бояджиев в Аулата на Софийския университет при представянето на преведената от проф. Георги Каприев книга на кардинал Валтер Каспер "Иисус Христос", издание на "Изток-Запад", София, 2005. То е произнесено от преводача на книгата поради заболяване на автора.