Скъпа Маня,
На рецензия по принцип не се отговаря, особено когато по някакъв начин включваш себе си към потърпевшите. След известно колебание все пак реших, че има няколко неща, които е необходимо да бъдат казани с оглед изясняване на ситуацията.
Това, което ме засегна най-много, е изразът "баналната фестивална русенска публика". Какво да кажем тогава за абонаментните софийски стада, които търчат към залите в желанието си да не изпуснат всячески обещавания им creme de la creme. Аз много ценя русенската публика и ще ти обясня защо. Истина е, че сред коментарите в паузата можеш да дочуеш баналности от отделни хора - ако, разбира се, си дошъл на концерт, за да слушаш музиката на мненията. Само че всички тези хора, събрани заедно в залата, реагират не просто адекватно, но и нюансирано на ставащото на сцената. Като си мисля за тях, все си представям пчели - събрани в рояк, те стават друг социален организъм (като си мисля за други публики, се сещам за мухи, те пък привлечени от друго). Често реакцията им е в разрез с очакваното от обикновената публика. (А какво изобщо е "обикновена публика"? А "необикновена"? Може би щатни меломани или незадоволими консуматори на "титулярни записи"?) Пример: аплодисментите към Башмет след Тринайсетия квартет на Шостакович на миналогодишния фестивал бяха коренно различни, много по-продължителни и някак по-дълбоки, отколкото след "хубавата" му програма от предишната вечер. И доста по-особени от всички концерти преди и след тези две. Само че това не можеш да го усетиш от радиоколата, трябва вечер след вечер да си вътре в публиката, да си публика. И ако го усетиш, едва ли в една критика би се хванала да го обясняваш и описваш, но във всички случаи не би ти хрумнал горният израз.
Не бива да съдиш за вкусовете от факта, че след изпълнението на Кюркчийски е имало няколко вика "браво" - русенската публика е възпитана публика и знае, че премиерата на ново българско произведение е рядкост и трябва да бъде поощрена, дори и като благодарност към положения труд от страна на изпълнителите (което в случая не може да се отрече). Не можеш да съдиш и от това, че няколко души от нея са се изразили възторжено-банално за, с извинение, творбата, когато ти - визуално непознатата им, вероятно "поради няколкогодишно физическо отсъствие" - след шока от прозвучалото си вдигнала внезапно микрофона към тях с въпроса: "Какво мислите за Втората симфония на Кюркчийски?". Не изключвай възможността русенци да усещат, че за повечето от тези с микрофоните няма съществена разлика между симфония на Кюркчийски и, да речем, симфония от Лазар Николов (между другото, не и без заслугата на дебели слоеве от българското музикознание, които упорито изтъкваха Кюркчийски като един от мащабните, истински български симфоници. A propos, Кюркчийски - какво е по-различното сега? Все същата вулгарност и, както Шнитке я нарича, "трагедия для масс"). И че при тях - с микрофоните - в търсене на "някаква загадка, ако не интрига", много лесно може да протече мисловната верига: "Ами ето, български симфонии, глупости, кому изобщо е необходимо всичко това; и този фестивал за какво ли ни е, нали е пазарна икономика...".
Има едни учени хора, които от повече от столетие обясняват, че за да разбереш поне донякъде какво мисли една група от хора и как подрежда ценностите си, трябва да се слееш с тази група, да станеш част от нея така, че да я заобичаш. Много от тези учени хора са посветили десетилетия от живота си на проникването в такива групи - независимо дали ескимоси, турлаци или русенска публика - и не са се чувствали унизени и омърсени от баналността на другостта им.
Между другото, пак по повод на Кюркчийски. Поради обилното двусмислие и трескавия стил на текста ти се затрудних да открия рационално точно какво си искала да кажеш по повод на избора на Кюркчийското сътворение за откриването на фестивала. Но долових упрек към организаторите за този избор. Чувствам се длъжна да те осведомя за следното: по традиция "Мартенски музикални дни" се откриват от Русенска филхармония (днес част от ОФД - Русе) с програма, избрана от нейния диригент. Така че, ако има упрек, той не трябва да се отправя към правещите фестивала или към закопнялата за "българско месо" общественост. (Извинявам се, ако съм те разбрала погрешно, но пък има една друга група учени хора, които си позволяват да твърдят, че текстовете се пишат с идея да бъдат разбрани и че ако авторът не се е погрижил достатъчно за това, общо взето се налага всеки да ги разбира както може, при определени правила.) Пак между другото, заслуга, идея, попадение на маестро Георги Димитров е и концертът с творби от Симеон Пиронков. И негова инициатива. Но не и негова инициация, защото това означава друго. Освен ако не казваш, че Георги Димитров извършва посвещаване на баналната фестивална публика в музиката на Пиронков. Или някакво "огнено кръщение" чрез изпитание на оркестрантите ли..?
Знаеш ли защо не пиша критика? Отговорът не е просто "защото не мога" и "няма къде". Не е и защото битието ми се стече така, че няма как редовно да бъда в концертните зали и живея основно със записи. Не, това е свързано с един мой голям срам.
Преди известен брой години трябваше да рецензирам първата седмица на "Мартенски музикални дни" пак за "Култура". Бях 26 - 27-годишна, без никакъв опит, ужасно нахална и разполагах за целта с 40 реда. Сложих в началото един абзац за това колко е прекрасен и важен този фестивал и след това в телеграфен стил с по две изречения изброих проблемите, които според мен съществуваха в отделните концерти (бях доволна от себе си, че съм успяла да ги уловя и формулирам; и Башмет беше попаднал и под моята секира - изобщо, ех!, критика във всички посоки). И какво се разбра от моята рецензия? Прекрасен фестивал с нехубави концерти. Имам обаче едно оправдание: не бях пропуснала нито един концерт от тази седмица. Ако аз трябваше да рецензирам тазгодишния фестивал, не бих подминала концерта на Георги Спасов - не просто защото той е фигура в музикалния ни живот, дори и само поради неуморния му стремеж винаги да показва талантливите си ученици и колеги, а такива като него у нас са много малко. И сега ни зарадва с присъствието на фаготистката Иванка Маринска (блестяща!) и обоиста Валентин Методиев. (Да, ама те духачи. Къде ти - да изцедиш концептуалност от духачи!) Не бих наказала с безразличие и концерта на хор "Дунавски звуци", който има смелостта да изнесе акапелна програма - годишнина на Добри Христов.
Моята история обаче има продължение: във втората седмица на фестивалното издание, за което говорех, преди да се отклоня, беше концертът на съпруга ми [Драгомир Йосифов - бел.ред]. И той не се получи. Просто не стана.
Този, който тогава рецензираше втората седмица, беше много по-мъдър от мен (даже не си спомням кой беше точно, срамът е голям манипулатор на паметта). Той (или тя) много добре знаеше, че всеки удар върху отделен концерт, без да се има предвид и да се покаже контекстът, линията на развитие (на фестивала, на самия изпълнител - и единият, и другият винаги има свои добри и лоши дни, също необходими като база за сравнение), е удар по клона, на който даже не седим, а висим всички. Този някой или някоя отлично си даваше сметка, че хористите три месеца (да, три месеца, тук иронията е недопустима, това са любители и за тях е дори кратък срок за подготовка на такава програма) са отделяли от личното си време с желание и очакване за един хубав концерт. Че нещата у нас са толкова крехки и понякога се крепят на косъм. Че оценката за подобно събитие се прави не от позицията на "познавач на титулярните записи" (и не е ли именно това "паралелното чуване на реалността", което пречи?), а в пространството между намерението и идеите на изпълнителите, в контакта между тях, в ситуацията и момента, които позволяват или не тези намерения да бъдат осъществени, в състоянието на музикалния ни живот като цяло...
Тук си мисля не съм ли все още наивна, след като давам този пример с критически младежки пъпки, опитвайки да подскажа нещо на много, много опитен критик? Но за да няма никакви двусмислици, ще кажа в прав текст: идеята ми не е колко е правилно и похвално да не се критикуват определени лица или ансамбли. Става дума за начина, по който съм пораснала, тоест развила чувствителността си. И не само за това.
В следващите години доста съм мислила за отговорността на музикалния критик. Това, което измислих тогава, е, че да помогнеш и да разбереш е по-важно, отколкото да покажеш на всички колко си умен и велик, страстен и тревожен. И че действащите музиканти някак си могат да се справят и без нас (те и сами си пишат и критики, и също както в прословутия "гамбургский счет" на Шкловски си имат своята вътрешна яснота за това кой кой е), но смислеността на музиковеда е съмнителна без тях. Към действащите музиканти включвам и музиковеда Ива Чавдарова, защото тя композира всяка година този толкова ценен за нас фестивал, към който отказвам да приема отношение като това в твоя текст (разбира се, във фестивала се случват и не добри концерти). По същата причина, поради която трудно преглъщам подобно отношение към вестник "Култура" (макар че ето - и в него се появяват текстове като твоя).
Музиковедът - или -логът, както искаш - отдавна не е на върха на пирамидата, той вече няма властови ресурс. Не е касационна, а в най-добрия случай апелативна инстанция. Поне в България. Този музиковед, който смята, че може и че има право да подреди фигурите, да каже как е правилното (да напишеш произведение, да го изпълниш, да направиш фестивал, да се "свържеш в кръг"), остана в миналото.
Какво да се прави, днешното минало не е като едновремешното, както казва... няма да кажа кой, защото не е от онези учени хора, които обикновено се цитират във вестник "Култура".

Горица Найденова-Йосифова

P.S. Написах всичко това, понеже гореспоменатият ми съпруг подготви друг отговор, чието публикуване исках да предотвратя на всяка цена.

P.P.S. Използвам случая дълбоко да се извиня на Ива Чавдарова за неприятностите, които съм й създала с гореописания случай.


Бел.ред. Горният текст е реплика към статията на Маня Попова "Русе - глад за звуци" (Мартенски музикални дни - I част), публикуван в бр. 12 от 1 април т.г. От него става видно, че стародавният конфликт критик - творец, или кой е "първичният" и кой "вторичният", продължава да е актуален. През годините вестник "Култура" по разни поводи е предоставял територия на различните мнения. Днес е готов отново да го направи. Всеки, който има да добави нещо по въпроса, е добре дошъл.