Орфей в руския бардак

В предишния игрален филм на Мика Каурисмаки "Ел Ей без карта" (1998) главният герой е европейски кандидат-писател (Давид Тенант) и прескача между Англия и Америка (общувайки с Джони Деп, Винсент Гало, Жюли Делпи и др.). В "Сладка моя" - американски поп-музикант (Хенри Томас) на злополучно турне в Германия, заради което е запратен в Прибалтика (а сам продължава за Санкт Петербург и Мурманск, омагьосан от руска проститутка).
Та днешните Орфей и Евридика се сблъскват в Хале, когато тя избягва към родината си от венчило с разплут немец (не е истина, че това е красавецът Хелмут Бергер от "Семеен портрет в интериор" на Висконти или "Романтичната англичанка" на Лоузи), но истински се срещат в Калининград и заедно поемат накъдето ги отвее оскъдният късмет. Крайпътният пейзаж е тягостен, но още по-тягостен е автопаркът: синя таратайка от 60-те, лада, волга, мотор с кош, каруца... Героите обаче хладнокръвно преминават през пчели, шосета, змии, вода, цирк, мутри, сняг, булки, огън, а немецът, незнайно защо, продължава да гони и гони проститутката (каква да е професията на рускиня на Запад?!)...
Енигматична е и обсесията към Наташа (как да се казва рускиня в европейска копродукция?!) на симпатичния американец - заради нея той така и не успява да излезе на сцена. Утехата, ако изобщо му е нужна, е, че талантът му е оценен от прибалтийски граничар (принуждава го, също непонятно защо, да му пее руско парче), а по-късно - от самата Наташа (пуска си негово CD, когато му свива бричката), той й пее с китара на морския бряг "Тя е като песен", а по-късно двамата са улични музиканти в Рига...
Неведнъж Мика Каурисмаки е показвал във филмите си Ленинград като смешно-тъжно пространство. И в "Сладка моя" не пренебрегва стратегическия топос. Но въпреки екшън-пародията, задъханите епизоди в Санкт Петербург са самата баналност: от лозунга "Подвигу твоему Ленинград", през балетна школа, сняг, грандиозна архитектура, мутри, корабче по Нева... Преследвани от немеца, естествено, героите търчат. След като загубва своята Евридика из дворовете на Достоевски, американският Орфей попада в ориенталски бар, а оттам - в комуналка на ужаса (някакъв свири и пее "Я коней напою..." на Висоцки, друг чака чинно за WC, момче в дъното играе на компютър)... Следва мръзнене по безнадеждните улици, на чиито фон по-късната катастрофа на Орфей с мотора в безбрежния сняг изглежда спасение. Но не е. Асансьорът към Ада (Мурманск) го зове. Там на свой ред той зове Евридика. И когато се срещат, немецът погазва руското (проститутско) право на свободен избор.
Синьото като цвят на надеждата (и Европа) доминира в извънградските пейзажи, но се явява и в една диско-нощ. Червеното плющи като чаршаф на страстта. Но тази страст е доста вяла. А иначе цялата разпищоленост на руския абсурд от екрана нахалничко се протяга към киното на Кустурица. Стига обаче до емоционалната му кастрация. Ако гробищното остроумие в "Ел Ей без карта" (героят има погребален бизнес) е оригинален принос в поредното европейско обругаване на Холивудската митология, полагането на древногръцкия мит за Орфей и Евридика като сюжетна дантела в "Сладка моя" е не особено оригинален принос в конструирането на външната (финско/немско/американска) рецепция на днешна Русия като бардак на съветските рецидиви. От друга страна, новият филм на Мика Каурисмаки препраща към атрактивността на документалния му "Музиката на Бразилия" и двуканалността на информацията за неговата "втора родина": вглъбен антропологизъм в подхода и мощна виталност на персонажите. Тоест "Сладка моя" е коктейл от мелодрама и документ, форматиран като музикално road movie (ала този път ни е спестена бандата "Ленинградски каубои" - запазена марка в киното на Мика Каурисмаки).
Той е по-красивият от братята Каурисмаки. И по-амбициозният. И дори по-артистичният. Но Аки Каурисмаки е по-големият майстор. Достатъчно е да си спомним простичките му несретнишки бисери "Плаващи облаци" или "Мъжът без минало".

Геновева Димитрова



От пръв
поглед


Сладка моя, 2004, Германия/
Финландия/
Латвия/Русия, режисьор - Мика Каурисмаки; сценарий: Улрих Мейсис, Мика Каурисмаки, Айке Горецка; продуценти: Улрих Мейсис, Мика Каурисмаки; оператор - Тимо Салминен; музика: Ники Садън, Мика Каурисмаки; в ролите: Хенри Томас, Ирина Бьорклунд, Хелмут Бергер, Кари Ваананен и др. Представен на 9-ия Международен София Филм Фест.