Вече два месеца светът е задръстен от информации за здравето на папата, за неговите пребивавания в болницата, за появяванията му на прозореца на Ватикана. Няма вече човек, който да не познава епизодите на неговата болест или маската на страданието му. Лицето му е стриктно следено и разнищвано от телеобективите. Камери и микрофони не позволяват никакъв отдих. Всеки етап от битката, който той води с болестта, отзвучава като минутите в обратно броене.
Още по-лошо: всяка поява на Йоан Павел II в опит да разчупи този омагьосан кръг и да успокои своите вярващи, за да покаже, че страдащият човек е в едно тяло с един болен и жесток свят (а това бе останалият незабелязан смисъл на последното пасхално послание), се обръща срещу него. Папата, чието извършено дело и чиято патетична решителност признават всички, се оказва жертва на една безумна комуникационна политика. Политика, датираща от повече от четвърт век, която иска да превърне този безкрайно харизматичен човек, роден актьор, в универсален "пастор" на планетата, в съвестта на един неморален свят.
Нека не вярваме на легендите - тази доведена до крайност медиатизация не е измислена от няколко мегаловманиачени прелати. Но Ватиканът не направи нищо пред изключителната популярност на този човек, неудържимо изплъзващ се от смъртта (атентат, болести, седем хоспитализации), за да спре безумния стремеж към "глобализация" на образа на папата.
Още от началото на понтификата му не липсваха възражения към театралността и към цената на пътешествията на Йоан Павел II. Оспорвано беше тяхното реално влияние, обръщано бе внимание на рисковете от компрометиране заради местните политически власти (стиснатата ръка на Пиночет в Сантяго през 1987). Обръщано бе внимание и на "объркванията" по функциите на един папа, който за протестантите и православните, а дори и в добрата католическа теология, е само епископ на Рим, пръв сред епископите, а не Господ на земята. Тези възражения едно след друго бяха подиграни от една йерархия, изненадана от интереса на света и пледираща срещу скептичните и намусени духове. Днес ефектът на бумеранга е явен. Наистина, образът на папата и спокойната му увереност допринесоха за оценностяването на католическата идентичност, за разпространението на посланието на Църквата в мащаб, какъвто никой преди четвърт век не би могъл да си представи. Особено след клатушкането, което последва Втория ватикански събор (1962-1965) и смути понтификата на Павел IV (1963-1978), един добросъвестен и неспокоен папа.
Успехите на Църквата не могат да се сведат до цифри, като отчет на едно предприятие, но германският седмичник Der Spiegel писа в своето великденско издание, че при Йоан Павел II числото на католиците е нараснало от 750 милиона на един милиард.
Ясно е също, че Карол Войтила, осъден на немощ и немота, приемайки да покаже своето страдание и предела на физическите си сили, придаде друг смисъл на своята мисия, смисъл явен за всички, с изключение на тези, които го караха да си подаде оставката: близост с болните, сакатите, агонизиращите. Като цяло - символическо преобръщане на йерархията на един свят, който отчита само известните, спортистите, манекените, деловите хора, само критериите на естетическото, на печалбата, на властта.
Но "доминацията" на картината и в тази последна фаза на едно изключително властване си има неприятни последици. Както дървото скрива гората, медиатичността на Йоан Павел II - и в цветущите му години, и в периода на физическа немощ - засенчва основната природа на Църквата. Ролята на местните църкви, виталността на католическите общности, по-малка или по-голяма, в зависимост от страната и континента, минава на заден план. Камерите, вперени към Рим, скриха честванията и поклоничествата по време на Страстната седмица навсякъде по света.
Тази диагноза се споделя широко по върховете на Църквата. Пред дългата телевизионна агония на Йоан Павел II много наблюзатели и кардинали си задават въпроса за границите на комуникативната стратегия, замислена от антуража на папата, но с негово съгласие. Медии, които обикновено не обръщат никакво внимание на институциоаналния живот на Църквата и не отразяват нейните послания, сега гледат под лупа живота във Ватикана, надават ухо за слухове и спекулират върху това, което се крои зад кулисите.
И тъй като официалните информационни канали на Ватикана вече са неми като папата, медиите разсъждават надълго и нашироко върху "празното място във властта", интригите между кардиналите, предполагаемата война за наследството. И правят това настървено - в продължение на десетилетия те не обръщаха внимание на католицизма, дори иронизираха изчезването му. Залогът на следващия конклав, чрез друг белязан от съдбата човек, ще бъде или отново търсене на световното внимание, или връщане към едно по-скромно папстване.

Le Monde, 30 март

Анри Тенк