Насам-натам
- Арт група Via Pontica се развива динамично през последните няколко години, но малко хора познават нейната история. Би ли разкрил повече подробности?
- Историята на Via Pontica като група води началото си от историята на Via Pontica като симпозиум. Това е определящо за формирането на специфичния ни изразен език, тъй като симпозиумът беше свързан с работа на открито, сред природната среда, с естествени материали и подръчни средства.
Международният симпозиум за пластични и изпълнителски изкуства Via Pontica се организираше ежегодно в село Ясна поляна на различни теми и събираше автори, които се изразяваха по различен начин. Това имаше директна връзка със същността на групата: фактът, че участниците имат разнородно художествено образование, боравят с различен тип изразни средства, преминаващи от живопис, графика, керамика, дърворезба до различни изпълнителски изкуства и дори теория.

- Кога за първи път организирахте симпозиума?
- Неговото начало беше поставено през 1998 от моята сестра Надежда Шурелова. Тогава аз по-скоро й помагах да изпълни замисъла си. Този род проява има традиция в Ясна поляна още от 80-те. Там се е провеждал Националният симпозиум за скулптура от дърво, един от най-сериозните форуми за експерименти на млади автори. Някои от тях по-късно станаха важна част от българското изкуство: Маргарита Пуева, Спартак Дерменджиев, Крум Дамянов...
1998 започна с желанието да възродим традицията на симпозиума на това място. Искахме срещите на изкуството да се случват отново, но вече под различна форма. Новото беше това, че работеха хора от различни области на изкуството с естествени материали, които бяха откривани по време на провеждането на симпозиума.

- И какво последва от вашата инициатива?
- Скоро след началото с организацията на симпозиума се заех аз. Последното издание (от 2002) беше може би най-добре построено като организация и като осмисляне на темата, както и като начин на реализация. Имахме участници от Сърбия, Македония, Румъния, Чехия, Южна Африка. През последните две години започнахме да работим с няколко души от Сърбия, които ме поканиха да представя симпозиума от изминалите години в студентския културен център в Белград. Всъщност това беше поводът да събера група, с която, освен документална изложба от фотографии и филми, да представим и няколко акции. Бяхме подготвили мултимедиен диск, представящ в детайли визуалните и текстови материали за симпозиума. Освен това ежедневно имахме откривания на различни събития в продължение на десет дни.
- Значи там се формира арт група Via Pontica?
- Да, тогава участвахме в рамките на фестивала "Априлски срещи", който има големи традиции. В него са участвали автори като Йозеф Бойс, Марина Абрамович, Раша Тодосиевич и много други.
- Какво се случи между представянето ви в Белград и това в СГХГ през миналата година, когато предизвикахте силен зрителски интерес с участието си в проекта "Място за срещи"?
- За тези две години имахме много участия. Темите, които разработвахме, бяха обединени от специфичен творчески изказ, поставен в основата на изявите на групата. Водещият мотив беше свързан с изследването на човека като движещо се същество, на неговото прохождане. Общото във всичките ни работи е свързването на човека с особен тип конструкции за придвижване. Например, първата работа, която направихме заедно за "Априлски срещи" в Белград, беше посветена на различните начини и средства за ходене. Това бяха много особени конструкции с функцията на обувки, които обаче по-скоро възпрепятстваха ходенето, отколкото да го улесняват. Така се появиха музикални обувки, механични обувки, обувки-лули, а имаше и обувки за вода - с привързани към тях огромни камъни...
- Ти завърши сценография и сега продължаваш с докторантура в НХА, Ана Виленица е изкуствовед, завършила е в Белград, но се занимава и с театър... В какви области гравитираха останалите петима членове на Via Pontica?
- Христо Христов е завършил дърворезба, Златил Йотов също, но се занимава и с фотография и инсталации. Веселин Митев, който завърши арт-педагогика в СУ, е и музикант, и художник. Недко Жечев завърши куклена сценография, но работи също графика и живопис. Наскоро се представи в СГХГ със самостоятелна изложба в "Място за срещи". Рин Ямамура също се занимава с куклена сценография, в момента следва.
- Разнороден състав... Оказа ли се трудно да работите заедно?
- Не знам дали може да се каже нещо смислено по този въпрос. По-скоро причините да не работим в момента заедно са свързани с неудобството, умората и самотата, която усеща творецът в работата си. Някак си твърде трудно започнаха да се случват нещата и да ни костват много средства и усилия.
- Настоящият проект на Via Pontica е осъществен от теб, Ана Виленица и аниматора Димитър Димитров с псевдоним Анимитър Анимитров. Как възникна проектът "От тук до там"?
- Това е първият проект, който представяме с името Subhuman theatre - новата модификация на арт група Via Pontica. До голяма степен използваме натрупания опит от изследването на ходенето и движението като форма на изкуство. Но като че ли във фокуса на тази нова платформа стоим двамата с Ана. Тази работа носи белезите на личната ни история, въпреки че във филма, който е в основата на нашето представяне в "Червената къща", има нещо, което надминава личното.
- Името Subhuman theatre ваше "изобретение" ли е?
- Да, буквалният превод е "театър на не-човешкото". Всъщност съсредоточаваме вниманието си върху човешката чупливост. Носейки представката "суб-", този термин се асоциира за нас с всички неща, свързани с понятията "субкултура", "субстанция"... Това, което най-точно определя работата ни, е думата "субтилно" - нещо фино, трудно доловимо. Съществува известна опозиция между арт групата и Subhuman theatre. Via Pontica беше концентрирана около ходенето, начините на придвижване и това как те променят човешкото поведение и същност. Докато за Subhuman theatre ще бъде определяща по-скоро неподвижността. Неподвижността на тялото и подвижността на сетивата навътре в себе си, във вътрешния пейзаж. Всъщност, представлението в СГХГ "Сияйно, пусто, извън", беше, така да се каже, емблематично за тази промяна, която се осъществява в нашата работа сега. То беше преходното звено.
- Да се върнем към сюжета. Заглавието отсича някакви параметри, персонажите сякаш са в надпревара помежду си. Разказвате историята на едно пътуване навътре - към какво?
- Действително, идеята носи елементи от надпреварата, която е свързана с времето. Единият персонаж - този не-човек, движещ се на колело - пътува с постоянно темпо, не вижда и не реагира на това, което се случва около него. Безстрастното му механично и механизирано пътуване е един вид асоциация с часовниковия механизъм. Действието в "От тук до там" се развива в няколко пространства - в отделни стаи, изпълнени с различни обекти, през които зрителят преминава. А това можем да тълкуваме като предпоставка за пътуване в самото произведение на изкуството.
- Боравите много освободено с богати и разнообразни изразни средства. Как се отнасяте към етикетите, които биха ви поставили в по-тесни рамки?
- Всъщност това е хибридна форма на изразяване, станала нормална за нашето време. Търсенето й обаче не е самоцел. Определянето към кой вид изкуство принадлежи нашата работа би било трудно.
- Контактите ви с публиката са се осъществявали в различни ситуации - в улични представления, в изложбени зали... В момента сте поставили изрично условие за броя на посетителите. Какво е вашето отношение към аудиторията?
- Това, което ме накара да сведа публиката до този минимум, беше, че самата история е разказана от двама и за двама. Искахме посетителят да стане гост на едно събитие, да се почувства специален и по този начин да бъде лично ангажиран.
- Искам да използвам цитат от текста, поместен във вашата покана, като въпрос към теб: "Можем ли да кажем, че времето на неограничените възможности е времето на ограничените хора?"
- Този текст се роди от една много странна моя реакция срещу онова, което съм направил. Историята, която разказвам, е свързана с поетиката на живота и живеенето. Като че ли светът, който е представен в тази необикновена среща между едно момиче и един не-човек и възможността да се случи някакво чувство между тях, да нарушат гравитацията и всички нормални представи за случване, започна да изглежда твърде реалистично. Сякаш това, че в артефактите, които оставихме със серията снимки и със самия филм, показа, че е възможен и друг свят, друг начин на живот. Като че ли стана твърде лесно да се повярва в нещо, което е невъзможно да се случи. Много е тънка границата между това да си представиш и това да се намесиш, да манипулираш, да излъжеш...
- Отново в този текст се казва, че "поетичната истина не съществува, тя е фикция...". Каква е истината във вашия филм?
- Точно обратната - че поетичната истина съществува. Обърнах този текст срещу себе си, защото, опитвайки се да кажа какво се случва, открих, че всъщност очертанията между това, което е манипулация, и това, което е фантазия, са много неясни.
- Вие не сте от артистите, които се стремят агресивно да манипулират публиката - в смисъл, да ги подтиквате към конкретно, предварително запланувано канализиране на емоциите в определено внушение. Въпреки това вашите работи имат силно въздействие. Освен интереса към движението или неподвижността, целите ли някакво ваше послание да достигне до публиката?
- Нещата, които правим, са свързани с външни теми, като подвижността или неподвижността, човекът и конструкцията. Те са дълбоко преживени от нас. В тях са заложени много силни импулси, които всъщност са личните ни мотиви за живеене, за движение по определена траектория. Може би силата на представянето ни произтича от това, че сме верни на собствената си природа, че нещата, които представяме, преминават през цензурата на самите нас като личности. Търсейки в себе си това, което може да ни вдъхнови, да ни зареди и да ни събуди от рутината на ежедневното живеене, ние правим своите открития и може би предаваме техния заряд на публиката. Провокацията не би могла да бъде мотив - да манипулираш или да бъдеш откровен. Това е способност, която започва да се деформира, ако се превърне в самоцел.
- Ще разкажеш ли за следващия проект, който подготвяте в момента?
- Той ще се казва Subhuman и ще разкрие съществуването на този нов театър. Това е представление, което ще се случи през май в оберлихт-помещението на "Червената къща" с подкрепата на Швейцарската културна програма.
- Доколкото разбирам, вие не си поставяте някакви правила, а работата ви следва посока, неизменно белязана от специфичен естетски изказ. Как поддържате този курс? Какво е отношението ти към публикуването на манифести, практика, добила широка популярност в началото на века, в последно време като че ли отново набираща привърженици у нас?
- Ние не манифестираме. Като че ли притежаваме нещо по-сериозно като личности и творци, някакви жалони, които са ни достатъчни в работата ни. Нямаме нужда да конструираме някакви схеми и структури, които уж да ни обясняват и да ни водят. Самите ние имаме посока, която е много трудно да бъде изведена и изразена с думи, защото, според мен, това, което води артиста, е много сложен процес. Не може да се използва траекторията на 15 точки или тирета, които да те насочват.

Разговора води Яна Костова



Разговор с
Венелин Шурелов