Чудото от площад Роза Люксембург
В берлинския "Фолксбюне", този навъсен, гениален, свадлив и впиянчен театър, изби красотата. Никой не предвиждаше такова нещо. Когато започва постановката на Димитър Гочев на страхотната Чехова драма "Иванов", не се вижда, че представлението е започнало. Сцената е гола и празна и въздейства, както се полага на сцена на "Фолксбюне", навъсено, гениално, свадливо и впиянчено. Но ето, че се задействат машините за мъгла. И оттук нататък сценичната мъгла се стеле и вие насам-натам като някаквa бяла главна изпълнителка, открива героите на пиесата и после ги поема със закрилящи ръце, когато след някое от отчаяните им излизания на рампата те не искат повече да ги виждат. Отначало изглежда, че мъглата ще задуши всичко, после тя потегля, танцувайки нагоре към висините на сцената. Непрекъснато си играе със светлината - ту със златното на залеза, ту с божествени пръсти от светлина, които се протягат отгоре да я хванат (сценография Катрин Брак; осветление Хенинг Щрек).
Със затаен дъх се опитваш да си обясниш мъгливото чудо на "Фолксбюне". Трябва да има някакъв хореограф на мъгли, който стои зад лостовете на струваща милиони евро машина, нечувано сложна апаратура с хиляди дюзи, които с точност до секундата пускат мъглата на зададеното място. Но кой ще плати за такова нещо? Вероятно затова режисьорът Димитър Гочев е оставил трупата си на случайността. Поставил им е мъглата като някаква непредсказуема импровизираща колежка, създаваща красота и дъхът на всички спира от удивление.
Господин Николай Алексеевич Иванов (ударението е на "а") е постоянен член на съда по селските работи и дълбоко безхарактерен човек. Вече не обича жена си и я е оставил да мре от туберкулоза. Хвърля се в обятията на друга, като че ли утре не съществува. Затънал е сред хора, които са може би още по-безхарактерни и от него. Във втората, бързо написана от Чехов пиеса, ужасът му от неизличимия упадък и нелепост е вече голям.
От 15 години насам всяка немска постановка на "Иванов" е принудена да се съизмерва с чудото, което сътвори Петер Цадек на сцената на "Бургтеатер" с Герт Фос в главната роля. Това беше великото време на Чехов - скука и самосъжаление край самовара, шумолене на есенни листа. Цяло поколение големи режисьори пресъздаде собственото си остаряване в пиесите на младия руски писател. От всички с най-млада кръв беше Цадек; тогава не липсваха натуралистично разиграни натрапливи неврози във вишневи градини. Иванов на Герт Фос беше отчаян сутеньор, с големи планове и съблазнителен. Гочевият Иванов се казва Самуел Финци и е инатлив, напрегнат и невзрачен, заекващ дървен философ, който не може едно изречение да каже докрай. Той и не иска да говори със света. Крие се зад дългата си руска брада. Вътрешният му спазъм поглъща всичко, така както мъглата около него поглъща празната сцена. Сърца, сцена, глави - всичко е празно.

Мерилото на Чехов

От една страна, Финци играе клиничен случай. Депресиите, които демонстрира, вероятно могат да се облекчат с доза от 20 милиграма "Пароксетин" и 10 милиграма "Есциталопрам" дневно. Лекарят Чехов със сигурност би се удивил на възможностите ни по химически път да разкъсваме връзката между душевните състояния и морала. Но от друга страна, жестокостта в играта на Финци - жестокостта на Иванов към самия себе си, жестокостта, с която си затваря всички изходи, не допуска никаква мисъл за мозъчна химия. Той отчаяно се бори да остане пленник на отчаянието си. В последната караница със съпругата му Анна Петровна (Алмут Цилхер) от устните му беззвучно се изплъзва ругатнята "чифутка" и той се вслушва в думата, като че ли сам не разбира, откъде се е взела.
Този Иванов не е в състояние да прибегне дори до спасителния изстрел. Той бяга в картинността. Когато мъглата се отдръпва, рисува самоубийството си като графит от Харалд Наегели по стената. Както може да се очаква, Димитър Гочев, любителят на ефектите на отчуждението, е премахнал натурализма от немската рецепция на Чехов. Той се интересува от голия скелет на душата и текста и брутално съвместява препокриването с вживяването. В неговата панорама на Чехов и без това никой не се съобразява с никого. Картоиграческата и пиянска общност в имението на Лебедеви е гротескен цирк и е представена като хор, неотклонно вторачен в публиката. Всеки си прави, каквото си иска. Социалното поведение е досадно задължение. В чеховските имения живеят изпаднали до животинското хора и искат да се забавляват.
Развихрилият се Волфрам Кох докарва своя театрално шкембест Лебедев до лудост от нервност и остатъчни скрупули, преждевременно старческо нежелание и похотливост. Силвия Ригер обхваща потенциала на цялото си творчество в една сцена на лудост, изпълнена с виртуозността на звезда от първа величина. Нейната Зинаида Савична като някакъв пропукващ се паметник-символ на средата, към която принадлежи, свидетелства за упадъка на тази среда. Бабакина на Мари-Лу Зелем е едно цвърчащо и циврещо пиле, обхванато от паника, че е изпуснало влака. Милан Пешел представя Боркин като неочаквано важна фигура. При Гочев този човек има последната дума. Той говори за глупостта си, за неспособността си да прочете книга. После светлината угасва. Глупостта е последната заплаха на Боркин и липсата на култура може да доведе до гибелта ни, заплашва Гочев. Това наистина е чеховска тема, но за тази танцувална постановка е ужасно преекспониран морализаторски завършек.
През последните години Берлин вече не беше град, в който с туптящо сърце се ходеше на театър с надеждата, че ще видиш велико представление. Дали Касторф може или не може беше единственият интересен въпрос. А сега внезапно приемаме насериозно човек като Иванов. Приемаме насериозно пиесата. Уцелваме Чехов право в сърцето. Два часа и петнайсет минути прецизно да задържаш необходимия баланс между гротеска и трагедия. Да докараш актьор до такива висши постижения. Внезапно да поднесеш едно по толкова класически начин великолепно представление в свят, който всъщност вече изобщо не се интересува от такива театрални мащаби - направо е непонятно.
Ако сред всичките навъсени дебати за пестене и мероприятията за самореклама на режисьорите в ди-джейски стил, някой все още го е грижа: през следващите 15 години история на немския театър Самуел Финци ще бъде в правото си на първи изпълнител на Иванов, с който всички ще трябва да се съизмерват, всички, които смятат, че притежават мерило. Димитър Гочев му е помогнал да стигне до този подиум, режисьор, който очевидно късно, но щастливо е влязъл в гениалната фаза на своето творчество. Постановката му разказва за отчаяние, а е тържество на непосредствеността, играта, случайността и красотата.

в. Зюддойче цайтунг, 22. 3. 2005

Робин Детйе
От немски Ирина Илиева