Австралия:
държавата, пространството, животът...
Всеки, който е пътувал извън България, знае парадокса на сравнението. Завръщаш се и в първия момент изпитваш ужас: толкова ли бяха изровени улиците? Такива олющени сгради? Нима боклуците са навсякъде? А докато си бил "там някъде", все ти се е струвало "ами, нищо особено", все ти се е искало да кажеш с думите на бай Ганьо: "хора, къщи, салтанати...", т.е. какво пък толкова... А после забравяш за разликата. Ден, два, седмица... И улиците престават да бъдат "ужасно" изровени, боклуците потъват в дълбочината на периферното зрение. Връщала съм се много пъти и всеки път съм изпитвала ефекта на свикването. Този път още не мога, а минаха седмици. И все се питам: Австралия ли ми е виновна, или у нас става все по-(незабравимо) грозно?

1. Държавата

За европееца изглежда трудно да разбере начина, по който в Австралия се мисли държавата. Онези безкрайни, по-често необясними раздори, конфликти, войни - все заради "суверенитета на нацията", "великото минало", "кръвта на дедите", които изграждат историята и гордостта на един европейски народ - просто не съществуват. Няма дори съседи, които да мразиш в пристъп на колективна отчаяност. Последният референдум с въпроса: "Искаме ли да се отделим от Английската корона?" преди седем години протекъл тихо и кротко, а отговорът казал: не искаме, защо ни трябва?
Австралия е трийсет пъти по-голяма от Велика Британия, но национализмът очевидно не се измерва по площ. Както и интересът към чуждия свят. Новините по телевизията показват предимно домашни събития, по някое цунами в района, отровения кандидат-президент на Украйна... Няма я дори държавата-майка. За сметка на Опра Уинфри, с която можеш да бъдеш всеки ден. Единствения път, когато опитах, предаването беше посветено на жени, отслабнали с по стотина килограма. Гледката беше зашеметяваща, изгубих апетит за няколко дни. Жалко, че няма повече такива предавания...
Австралия е открита от европейците към края на XVII век. Сто години по-късно вездесъщият Капитан Кук я заявява като британска колония. През 1787 е създадена първата Харта на справедливостта, затова през 1987 Австралия чества своята 200-годишнина. Движението за държавна самостоятелност се появява в края на XIX век (дали случайно заедно с появата на австралийските суфражетки?). Написана е петиция, делегация заминава при кралица Виктория и всичко се разрешава като в хубава приказка: добрата кралица постановява Австралийската федерация и в знак на голямо благоволение й изпраща генерал-губернатор. Едва ли би могло да има по-подходяща дата: 01.01.1901. Отначало Мелбърн и Сидни приютяват последователно новоизбрания парламент, но през 1913 се избира съвсем различна столица. Канбера била малко селище, скрито във вътрешността на щата Нов Южен Уелс, заселено главно с аборигени. Наистина, никак не изглеждало като столица, а по-скоро като овчарско поселище, каквото впрочем си и била. Точно недостатъците й се превърнали в предимства, защото новата столица се издигнала почти ex nihilo и в стриктно спазване на най-модерния градоустройствен план. Сега наброява 300 000 жители, но все пак вечер, след десет часа, животът изглежда умрял даже из центъра. Напразно опитвахме да намерим нещо за ядене, заведенията затваряха едно по едно пред очите ни. Накрая късметът ни се усмихна във вид на двайсетгодишно българско девойче, което беше напуснало страната преди три-четири години, но вече успяваше да говори български с невъобразим акцент. То ни намери порция пържени картофи, изостанали в заведението, където работеше; сънародничка все пак...
Парламентарната система на Австралийската общност е двукамерна, изцяло по британски модел. Самата сграда на Парламента е нова, бяла, модерна, удобна - всичко това, което европейските сгради не са. В архитектурата и във вътрешния дизайн всичко е обмислено до най-малки подробности: например цветовете на залите (благородна пепел от рози за Горната камера; демократична природност в синьо-сиво-зелено за Долната камара), малките отворчета в куполообразния покрив на залите (напомнят за турска баня), които символизират зорките очи на суверена-народ, гледащ делата на своите избраници долу... Над меките столове в залите има галерии за всички, които биха искали да присъстват на заседания, а още по-горе, като втори балкон, има друг ред от столове - специално за ученици. За да се насърчи тяхното идване от всички краища на страната, раздават им се държавни стипендии - само и само да погледат властта, а тя, както знаем, има ексхибиционистични наклонности. Не забелязах навалица от любознателни ученици. Сигурно си седяха по компютрите вкъщи...

2. Пространството

Това също е нещо, което европеецът трудно разбира. Австралия е по-голяма от Стария континент: без островите, само материкът е 7,7 млн. кв. км. Населението върви към 20 млн., разположени главно по крайбрежията на Тихия океан. Във вътрешността на материка има огромни пустинни пространства без никакви градове. Казват, че в началото на ХХ век все още раздавали земя според разстоянието, което успееш да изминеш за един ден на кон. Самото усещане за пространството и особено за начините на неговото цивилизоване е различно. Градската площ е разхвърляна със замах, какъвто трудно можем да си представим. Мелбърн например е разделен на три пояса. Най-вътрешният, City Square, е типичен модерен център с небостъргачи. Вторият пояс е съставен от жилищни квартали; в някои от тях къщите са толкова надалече една от друга, разделени с огромни поляни, че самата идея за град изглежда неудържима. Да не говорим за третия пояс: докато караш по магистралата, отвреме-навреме виждаш оградата на някое имение, което се губи в далечината. Отидох и в една от Зоологическите градини - обикаляхме с автобуси из безкрайни поля и горички, където живеят стада от диви животни (а помните ли Зоологическата градина в самия център на София?). Седемстотин до хиляда километра е най-малкото разстояние между два по-големи града. Наистина, магистралите са чудесни, но по тях не можеш да караш със скорост над 110 км в час. Пътуването става дълго и монотонно, само така можем да разберем натрапливата упоритост на един особен вид пътни знаци. На всеки двайсетина километра водачите са предупредени Да не заспят! - при това с ужасяващи фрази като "Уморените водачи умират" или "Почини, за да не почиваш в мир"; освен това можеш и почти буквално да се сблъскаш със смъртта - нейните образи-скелети надничат към сънливите водачи с нескрита симпатия. (Както се вижда, тези знаци биха били неуместни в България; представяте ли си някой шофьор да заспи в кривините и дупките на нашите пътища?) Австралийските магистрали имат и друга опасност - дивите животни, които според втора категория знаци би трябвало непрекъснато да изскачат от редките евкалиптови горички край пътя. Честно казано, никога не видях коали да маршируват в редица, но пък труповете на кенгура, лежащи по двете странични платна, са често явление. Чух и много случки с коли, които са катастрофирали от сблъсък с някое едро животно от същия вид, заслепено от светлината на фаровете. Отпърво не вярвах - докато една нощ, в дълбоката пустош на пътя от Мелбърн към Брисбан (само 2 000 км в едната посока), видях с очите си как едно истинско кенгуру подскача на педя разстояние от колата. Добре, че излезе дребно и пъргаво, със запазен инстинкт за самосъхранение; трябва да е била някоя кенгурка...
С големите разстояния е свързано и съвършенството на австралийските пощи. Няма начин да не получиш нещо, което ти е изпратено, ако ще да живееш в средата на пуста пустиня. Всъщност именно пощенските кутии из пустошта са изключителна гледка. Самите имения са скрити далече от погледа, а по пътя виждаш необяснимо самотни кутии, най-често във вид на бъчвички - очевидно английска традиция, която е съблазнявала вниманието на жадно-разсеяните пощенски раздавачи.

3. Животът

Някогашните местни жители на Австралия са били множество малочислени племена, всяко със свой език и традиции, неконтактуващи помежду си. Според антропологията те са класически аборигени (ab origine, "от началото"), но не трябва да бъдат наричани така, а със синонимната версия indigenous people или местни хора (както нашите цигани не са цигани, ами роми). В Мелбърн и Сидни е трудно да видиш "местни хора", особено в центъра и в по-добрите квартали, но затова пък в Дарвин се нагледах на тях. Дарвин е град в средата на северното крайбрежие, климатът е типично тропически и попаднах там в разгара на влажния сезон - 100% влажност на въздуха при температура 32 С. Още първия ден най-наивно изпрах бельото си, та успя да изсъхне чак на другата седмица, като се върнах в Мелбърн.
Центърът на Дарвин беше изпъстрен с групички "местни хора", всички пъстро облечени, средно високи, почти черни, с къдрави коси, широки, сплескани носове и големи кореми. Не изглеждаха като хора, които имат да вършат някаква работа. По-късно научих, че съществуват два вида аборигени: едните живеят като американски бездомни от Калифорния, за тях се използва изразът live in long grass (буквално преведено - живеят в дълга трева); другите просто имат къщи, някаква работа и многобройни социални предимства: като се започне от безплатен градски транспорт и се стигне до категорично предимство при всякакъв вид назначаване. Не, не искам да съм негър в Алабама, искам да съм австралийски абориген - както и да ми казват...
Ходих и в друго местно селище - град Баларат, процъфтявал в средата на XIX век, по време на златната треска. Ако Австралия имаше своя Джек Лондон, сега със сигурност щяхме да знаем, че тук златотърсачеството е било по-активно, в по-големи размери, отколкото в Американските щати. Но тъй като няма, останал е Баларат - с миниатюрните палатки на тези, които нямат късмет, с "горния" квартал на богатите, с подземната мина, където деца и китайци са тикали вагонетки по половин тон, със старата водоноска, която продавала питейна вода по-скъпо от алкохола... По улиците се разхождаха хора, облечени в старовремски костюми, и разиграваха битови сцени. По-ентусиазираните туристи тършуваха със сито из дъното на малка рекичка. Аз пък си поръчах в баларатския вестник афиш, който съобщава, че местният шерифът ме издирва - срещу 500 лири награда - заради въоръжен грабеж на банка. Всеки мечтае по различен начин, нали?
Що се отнася до модерните австралийци, не забелязах да мечтаят чак много-много. Животът им е подреден, спокоен, цивилизацията е по-скоро американски тип, имат много деца - три-четири в семейство е обикновено явление. Пътуват, но по-скоро на почивка, в Бали, Индонезия, Нова Зеландия; рядко стигат Европа - и разстоянията, и цените са трудни. Един млад военен ми разказа за майка си - интелигентна жена, която дълго спестявала, събрала 30 000 долара и с тях заминала в Европа за няколко месеца - това било най-голямото събитие на живота й. Яде се много - и това си личи по хората, струва ми се, че австралийците май задминават американците в размерите на телесното си тегло.
И аз бях там, ядох, пих - в морето не се окъпах, защото Тихият океан не е като Черно море - там даже акулите бягат от студ ... към Европа.

Милена Кирова

Проф. дфн Милена Кирова е преподавател по Нова българска литература и психоаналитична критика в СУ "Св. Климент Охридски".
Сред значимите й публикации са книгите "Сънят на Медуза" и "Изпитание на символите", както и съавторската студия "Тялото, разковаване" в книгата "Lа Velata" на Емилия Дворянова и Милена Кирова.
Последните й книги са монографията "Йордан Йовков. Митове и митология" (2001), както и "Критика на прелома" и "Проблематичният реализъм" (2002).
Милена Кирова е литературен наблюдател на в. "Култура".