Театърът като картина на движението
Първа сцена: Дълга маса с бяла покривка е в центъра на композицията, зад нея е "опъната" "Тайната вечеря" на Леонардо, първият зрителски ред е зает от "монахини" в бяло. Между рамкираната картина и масата стои лакей с потир в ръце. Пространството е свито, решено по хоризонтала и семпло в изящната си простота. Нищо не подсказва предстоящото пиршество за сетивата.
Пиесата на Алфред дьо Мюсе отправя послание, чието заглавие звучи почти императивно. Писан през XIX век, и днес текстът звучи също толкова актуално. Режисьорската интерпретация на Мариус Куркински залага на игра, сведена до знак. Всички движения са разчетени до последната капка вино, пролята във финала. Чистотата на изпълнението въздейства опияняващо.
Актьорската игра, с ярката си разкадрованост и маниера на жестовете, е близка до гротеската. Имаме усещането за невротичност, за преекспониране на състоянията. Актьорите са стегнати от безмилостната хватка на режисьора. Неговата собствена индивидуалност като актьор е насложена върху всеки един от образите. В този смисъл наблюдаваме Мариус, неговите движения и мимики, "размножен" в осем лица. Неравноделният ритъм на действието накъсва фабулата на отделни фрагменти като в музикален видеоклип. Всичко изглежда сякаш движено от дистанция. В един момент зрителят започва да се пита дали актьорите са живи или са кукли на конци. (Може би всички ние сме просто марионетки в ръцете на любовта.)
"С любовта шега не бива" на Мариус Куркински е спектакъл на жеста, удивителна хармония между режисура, сценография и музика. Основният музикален мотив - режисьорски избор на фрагмент от Хендел - се врязва дълбоко в подсъзнанието. Сценографската работа на Никола Тороманов е пореден негов успех (той е носител на тазгодишния "Икар" за "Пухеният" на Явор Гърдев). Тук сценографът залага на аскетичната визия, като успява да "облече" пиесата по различен начин, да й придаде ново измерение.
Главните действащи лица са решени в няколко основни цвята - черно и бяло, червено, синьо, златно. Находчивата режисьорска "манипулация" на движенията, понякога изведени до поза, редуваща се с накъсаната неистова ритмика на жестикулацията, създава илюзия за раздвижване в замрялата статика на живописна картина (с колорита на Вермеер). Разтеглена бяла маса чертае хоризонта в композицията, но едновременно с това поставя и неговия център. Масата всъщност е реплика на картината на Леонардо. Изнесена пред нея, празна и мълчалива в искрящата си белота, тя понася и изстрадва всички терзания на героите. Около нея, под нея, пред нея, върху нея и над нея се развива цялото действие. Тя става свидетел на бащиното желание на Барона (Юлиан Вергов) да свърже сина си Пердикан (Владимир Карамазов) с неговата братовчедка и приятелка от детство Камий (Александра Василева). Пред масата се редят монолози и диалози, кроят се планове, сипят се чувства и струи омерзение. Пленителна е наивната хубост на Розет (Ана Пападопулу) в пъстра рокля и кокетна шапчица в началото, сменила се от невинно бяло на цветчета в края.
Строгата студенина на госпожа Плюш в кармелитско черно-бяло (Рени Врангова) очертава параметрите на благоприличието. Господата свещеници Блазиус и Бриден (Йосиф Шамли и Захари Бахаров) печелят симпатиите с алчната си храносмилателна драма и ръстовата амплитуда, облечени в червено и виолетово-бяло. Лакеят Хор (Валери Йорданов) в златна ливрея уравновесява действието с постоянното си спокойно присъствие. Баронът в бяло с черна препаска се терзае за бъдещето на сина си. Пердикан е ту небрежен в тъмни дрехи с дълъг ланец, ту изящно яркочервен в елегантния си спортен костюм. Камий е свита в монашеските си синьо-бели одежди в началото, а по-късно става ярка в ревнивата си пламенност, облечена в пурпурна кринолинена рокля. Апогеят (в пиесата и сценографията) идва, когато бедната Розет решава да се прости с живота заради измамните чувства на Пердикан. Стоящата като стена дотогава "Тайна вечеря" се "разтапя", за да разкрие пред нас призрачно видение. Зад станалата прозрачна повърхност на картината се провиждат очертанията на параклис, в дъното на който светят два прозореца и врата. В тях виждаме отлитащата душа на Розет. Христос и апостолите са изчезнали, оставяйки празнота. Пред картината се стапя последната надежда на Камий и Пердикан да бъдат заедно. Играта на светлини и сенки изгражда усещането за холограмна магичност. Плоскостта се превръща в "тунел", а перспективата - в безизходица.

Светла Петкова