Покана за екзекуция
"Защо чак сега?" - това е въпросът, с който неминуемо ще се сблъска всяка новопоявила се рецензия за "Екзекуторът". Романът на Стефан Кисьов излезе през 2003, остана сравнително незабелязан от критиката, като изключим един доста отрицателен отзив на Бойко Пенчев в "Литературен вестник", и в края на 2004 неочаквано за всички взе, че спечели първото издание на наградата за български роман на годината "Вик". Наградата не се оказа повод за нови рецензии. По някакви неясни, а може би не толкова неясни причини, никой не пожела да пише за този роман. Има нещо парадоксално в това: никой не иска да говори за романа, спечелил наградата, за която говореха всички. Тук навярно се намесва и едно разбираемо опасение: след като наградата е вече факт, всякакви рецензии, както положителни, така и отрицателни, могат да бъдат изтълкувани като конюнктурни. В единия случай: гледай, спечели конкурса и веднага го нахвалиха, а преди си мълчаха. В другия: ето я нашата българска завист, човека го наградиха и веднага се намери кой да му наклепа книгата. Е, оказа се, че никакво "веднага" нямаше.

Награждаването на романа - а покрай него и самият роман - известно време беше популярна тема за разговор на маса в литературните среди, разни хора споделяха разни идеали и подхвърляха разни съображения относно избора на журито и на заведението, по-рядко относно качествата на романа и на менюто; но по-цялостен текст, посветен на "Екзекуторът", а пък и на наградата "Вик" въобще, комай не се появи. А роман, спечелил първото издание на такъв амбициозен конкурс, заслужава повече внимание, каквото и да представлява.
Какво всъщност представлява? Като за начало - семпла, прилично оформена тънка книжка, на чиято корица се вижда залезно небе пред буря и под него: мрачно черно здание (както ще се разбере от самия текст, Централният софийски затвор). Стефан Кисьов, "Екзекуторът". В накъсано, фрагментарно повествование, неудачникът Стефан Гащев скача от тема на тема: за своето детство като син на циркови артисти, за мечтата си да стане космонавт, за това как попада в затвора, за това как там вместо да го екзекутират, го правят екзекутор, за това как впоследствие все пак успява да излети в космоса и как накрая се заселва на Великденския остров, но не преди да е убил Георги Марков в Лондон и да е посетил извънземните, от чиято планета идва собственият му баща. Цялата тази история трябвало да послужи за сюжет на световно известния писател Стивън-Лари Кинг, но за съжаление Стивън-Лари загинал при самолетна катастрофа и на Стефан Гащев му се наложило сам да разкаже своите патила.
От това кратко резюме личи, струва ми се, че романът на Стефан Кисьов се опитва да побере повече истории, отколкото е възможно да издържи. Текстът започва силно и се развива добре в началото: там, където се разказва за мизерния бит и мизерното битие на цирковите артисти - хора професионално маргинализирани, при това в условията на общество, което изключва маргиналността. Забележителни моменти има и по-нататък, когато разказвачът попада в затвора. Екзекуциите се извършват чрез устройство, което имитира фотоапарат: на жертвите казват, че ще им правят нова снимка за досието, те сядат спокойно пред "обектива" - щрак... Когато трябва да направи първата си "снимка", Стефан Гащев е толкова нервен, че не посмява да натисне копчето - прави го вместо него самият "модел". Това е навярно и най-силният момент в книгата.
"Екзекуторът" като цяло е книга от моменти. Историите следват бързо, разказани са сбито, стегнато, почти небрежно и всяка от тях като че ли прилича някак на моментална снимка. Някои от кадрите са сполучени, други не са. Но проблемът е не толкова в качеството на снимките, колкото в подредбата им. Методът на Стефан Кисьов, добре познат от "Не будете сомнамбула", е колажът. Само че "Екзекуторът" се опитва да балансира между колажа и класическото повествование; и в крайна сметка свършва като безинтересна колода снимки, разхвърляни без вътрешна логика, без динамика, без развитие. Това е основният недостатък на романа, недостатък в самата конструкция - а ако конструкцията успяваше да носи текста, все някак щяхме да преглътнем кичозни епизоди като онези в Байконур.
Самата рамка на историята с убежището на Великденския остров и внезапния интерес на Стивън-Лари Кинг към Стефан Гащев също е кич. Но този рамкиращ кич би могъл донякъде да спаси романа. Той успява да представи самото повествование като ерзац, като импровизация, като поредната неосъществена възможност в живота на главния герой. Стефан Гащев сякаш ни казва от самото начало: вижте сега, историята щеше да е съвсем друга, ако беше разказана от този майстор на бестселъри, ама какво да правя, той взе, че загина в катастрофа, така че ще си я разкажа аз, както мога, няма да е толкова добре, но пък поне ще си е моята история. Лошото е, че тази заявена в самата структура непретенциозност не е удържана през цялото време. Против нея работи множеството от заснети случки, против нея работи появата на извънземните, а още повече - убийството на Георги Марков. Твърде много неща му се случват на този Стефан Гащев, твърде важен се опитва да се изкара. В този смисъл не бих се съгласил с коментарите, че на "Екзекуторът" нещо не му достига. По-скоро нещо му е в повече. Това си личи особено в езиковите средства.
Разказвачът уж трябва да говори нехайно и пренебрежително, но тази нехайност хипертрофира до степен, в която реално се възприема като експеримент - при това неуспешен. Имам предвид преди всичко упоритата употреба на думата "лазарник" всеки път, когато става дума за "година". Аз лично нямам спомен каквато и да било езикова особеност на който и да било текст някога да ме е дразнила повече. Да се направи от една толкова силно маркирана дума обикновена, ежедневна лексикална единица, е абсурдно. Разказвачът Стефан Гащев не попада нито във възрастовата, нито в регионалната, нито в социалната група на хората, които биха употребили "лазарник" вместо "година". Но дори и да попадаше, убеден съм, че не съществува сред носителите на българския език човек, който изцяло ще елиминира от идиолекта си "година" за сметка на "лазарник". Просто никой не говори така. "Лазарник" в този роман е пронизителен фалшив тон, който можеше и да остане незабелязан, ако се бе появил един или два пъти, но той звучи на всяка пета страница. И това е камъче, което заплашва да обърне колата. Защото заради едни "лазарници" романът на Стефан Кисьов е принуден постоянно да се бори за търпението на читателя си.
Впрочем, синдромът на лазарниците, обобщен като липса на стилистична мяра, е обща черта на твърде много от днешните български белетристи. Един ще ти напише цял роман с прости изречения, друг ще те засипва с вулгаризми, докато ги банализира и обезсмисли.
В "Екзекуторът" има грешки не само на стилистично, но и на сюжетно ниво. Когато Стефан Гащев отива в Лондон да убие Георги Марков, изведнъж се оказва, че неукото хлапе от "Сухата река", прекарало последните не знам колко си години в затвора, няма никакъв проблем с английския. Успява не само да разбере, когато го псуват в автобуса, но и да си води светски разговор с проститутка. Още по-фрапантна грешка се пръква, когато разказвачът отива в Байконур. Първо ни казва, че вследствие на затвора, угризенията и прочее, сексуалното му влечение към другия пол съвсем се било стопило. След пет страници обаче ненадейно ни уведомява, че престоят в затвора изострил нагона му "като бръснарско ножче". Иди че разбери кое е вярното.
Струва ми се, че от всичко казано дотук следва един логичен извод: "Екзекуторът" може да не е слаб роман, но е зле написан роман. Двойно повече труд и един компетентен редактор можеха да го направят съвсем приличен роман, който на моменти си става направо силен. Тук навярно мнозина биха пожелали да направят и втори извод: че "Екзекуторът" не заслужава наградата "Вик". От подобен извод вече смятам да се въздържа. За разлика от четиримата членове на журито, не съм изчел 68-те или колкото там бяха номинирани романа, за да давам такава оценка. Да не говорим, че тук се намесват и други съображения: например, тъй като наградата включва и превод на английски, логично е журито да си зададе въпроса кои от номинираните романи са изобщо преводими на английски - не просто като език, а като художествено произведение, което може да бъде прочетено и разбрано. За мен "Екзекуторът" е относително преводим като за български роман - нали българската литературна традиция е дотолкова вторачена в собствените си етнографски увлечения, та трудно може да заинтригува чуждия читател. Тази българска литературна болест е пощадила "Екзекуторът". Бих казал дори, че на моменти романът звучи, сякаш имплицитният му читател е чужденец и разказвачът си е поставил за цел да му обясни що за чудо е била това България от времето на соца, като при това даже проиграва стандартни асоциации: бедност, потисничество, военщина, смъртоносни чадъри (добре, че го няма папата, лека му пръст). Та нищо чудно романът на Стефан Кисьов поне в някои отношения да е бил най-добрият избор. Но все пак този избор не променя самия текст.
Чудя се дали да си задам следния въпрос: ако имаше един безусловно добър български роман, издаден през 2003, и той бе спечелил наградата "Вик", дали пак така щеше да потъне в блатото на медийното мълчание? Вероятно да. Доколкото медиите демонстрираха някакъв интерес към наградата "Вик", той беше насочен главно към това кой е самият Едуард Вик и какво го е накарало да основе своята фондация. Получи се парадоксът, за който споменах в самото начало: за наградата "Вик" приказваше мало и голямо, а за романа, който я спечели - никой. И макар че "Екзекуторът" наистина е по-скоро невзрачен продукт, в нормални условия самият интерес към наградата би му дал необходимата инерция.
И тук ми се иска да кажа нещичко за наградата "Вик" и начина, по който се организира тя. Когато за пръв път чух за нея, бях наистина обнадежден. Най-сетне, казах си, една сериозна награда като амбиция и като размер, най-сетне една институция, която ще ни позволи да мислим новия български роман в някакви по-тежки, по-устойчиви рамки. Дали "Вик" наистина ще стане такава институция, разбира се, предстои да видим. Нужни са поне няколко години, преди тя наистина да окаже сериозно въздействие върху българския литературен живот. Само че започвам да се питам какво точно въздействие ще окаже.
Искам тук да представя набързо собствените си идеи как би трябвало да изглежда журито на конкурса при положение, че се състои от четирима души. Изходната ми позиция е не да търся конкретни имена, а да помисля какви групи хора следва да са представени в журито, за да бъде то максимално компетентно. И така:
1. Поне трима от членовете трябва да се занимават активно с българската литература от последните 15 години - като преподаватели, изследователи, автори, а най-добре като критици. Четвъртият може да представя по-теоретичен поглед върху литературата, както и гледната точка на "класиците".
2. Критиците в журито трябва да са повече от писателите.
3. В журито трябва да има поне една жена.
4. Трябва да има поне един човек под 40 години.
5. Трябва да има най-много един човек над 65 години.
6. Членовете на журито е добре да имат различни литературни, естетически и идеологически предпочитания.
7. Не трябва да се допуска членовете на журито да принадлежат към един и същи кръг - бил той политически, икономически, академичен или медиен.
8. Поне трима от членовете на журито трябва да са добре запознати със съвременната чуждестранна литература.
9. Поне двама от членовете трябва да са добре запознати със съвременната англоезична литература (тъй като награденият роман се превежда на английски).
10. Като цяло, журито трябва да бъде разпознаваемо като авторитетно от максимално широка част от хората, занимаващи се по един или друг начин с литература.
Мога да защитя пространно всяка една от точките, но нито имам мястото и времето да го сторя сега, нито пък виждам голям смисъл в това: тези принципи ми се виждат напълно логични и навярно всеки безпристрастен литератор, ако седне да помисли сериозно, би стигнал до тях. Смея обаче да изразя известни опасения доколко комитетът, назначаващ журито, се води от подобни принципи. Даже бих се обзаложил, че поне по една от точките в сила е точно обратният принцип. Резултатът е, че второто жури от първо впечатление изглежда по-зле подбрано от първото. Без да претендирам да изричам "тежка дума", аз самият виждам вътре само едно име, което безусловно си е на мястото; но дори да греша, комбинацията от четиримата е неподходяща. Да не говорим, че няма нито една жена и нито един човек под 40 години.
Би било добре, ако и комитетът на наградата "Вик" излезе с някакви подредени и ясно формулирани принципи, по които подбира хората си (и тези принципи да не са от сорта на: "да има трайно присъствие сред радетелите за българщината и българския дух"). Още по-добре би било, ако в самия този комитет се извършат радикални промени. За да не се окаже, че третото жури ще се състои, примерно, от Петко Братинов, Димитър Шумналиев, Божидар Димитров и Васа Ганчева. И да не вземе наградата да отиде при някоя възвишена епопея за бляскавото средновековно минало, непреклонния български дух и мистичните измерения на чипровските черги. Защото това вече ще си е чиста проба покана за екзекуция.

Ангел Игов


Ангел Игов (1981, София) е автор на сборника с разкази "Срещи на пътя" (2002, изд. "Лодос"). Освен в "Култура", има публикации в "Литературен вестник", в. "Сега" и др.
Стефан Кисьов, Екзекуторът, Издателска къща Жанет 45,
Пловдив, 2003