Политическият отговор на Хабермас
Когато имаме работа с автор като Юрген Хабермас и с тема като глобализацията, интересът ни няма как да не бъде възбуден. Стимулът е двоен. От една страна, Хабермас е популярен дори и тук във функцията си на една от "будните съвести" на човечеството. Гласът му се чува по повечето от актуалните проблеми на деня. Позицията му винаги провокира разгорещени дискусии. С примера на Хабермас ни се удава тайно да задоволяваме мечтите си за ролята на интелектуалците в обществения живот. От друга страна, глобализацията дори и тук вече започва да фокусира надеждите и страховете на мнозинството от хората. Литературата върху глобализацията, преведена у нас, набъбва не със седмици, а с дни, и определено създава приятното усещане, че ставаме част от научния и политическия дебат за бъдещето на човечеството. Четящата публика е подготвена за сложността и плурализма на гледните точки.
"Постнационалната констелация" идва у нас съвсем навреме.
Под самото заглавие книгата на Хабермас носи уточнението "политически есета". Действително, говорим за сборник с есета по различни въпроси, разпределени в четири раздела и лишени от формална логическа последователност.
Най-малко две неща са важни в този контекст. Първото, дали това е хомогенна книга, изразяваща в целостта си дадена позиция, даден възглед, или представлява своеобразна неподредена регистрация на някакви частични "болки от текущото". И второто, дали позицията, дали възгледът са последователен израз и въплъщение на Хабермасовите схващания за обществото, историята, политиката; с други думи, дали книгата е органично вписана във философската и научната биография на Хабермас, или се свежда до "лирически дневник", в който обикновено поетите струпват лишените си от обединяваща връзка и общ мотив стихотворения. Казано накратко, когато четем "Постнационалната констелация", четем ли онова, което Юрген Хабермас би искал да ни каже за глобализацията? По-широкият поглед върху неговото творчество е задължителен.


За поколението на автора, както и за научната традиция, към която той се присъединява, Втората световна война е историческият вододел, чиято практическа значимост мотивира заниманията с теория. Войната поставя в нова и необичайна ситуация проблема за гарантирането на демокрацията. Франкфуртската школа, чийто млад представител е Хабермас, е скептично настроена към формалните институционални параметри, доказали неефективността си толкова наскоро. Не е широко разпространен фактът, че сериозният научен дебют на Хабермас е едно изследване върху политическото съзнание на франкфуртските студенти, публикувано през 1961 и довело до стряскащите изводи, че едва 4% от тях се радват на истинска демократична ориентация. Хабермас се заема да търси гаранциите за демокрацията в самите основи на обществения живот, в "публичната сфера" на гражданско съжителство, породила солидарността, но обречена на упадък в свръхрационализирания свят на нашето съвремие. Авторът констатира, че публичността се свива и отстъпва в степента, в която двете медии - пари и власт - я изтласкват от съзнанието на хората; в степента, в която "системата" изтласква "жизнените светове". Решението се вижда в обръщането към проблемите на езика. Според Хабермас езикът като такъв съдържа норми за критика на доминацията и потисничеството. Езикът и комуникацията се експонират като централни особености на човешкия "жизнен свят". Упреците в неисторичност и надисторичност на тази аргументация карат Хабермас да ревизира нейната всеобхватност и да се концентрира върху проблемите на "модерността" като "незавършен проект". Модерността е задмината, без да бъде надживяна. В новите измерения на глобализиращия се свят акцентът върху модерните фундаменти е оправдан и основателен. Публичността, езикът, комуникацията, солидарността, жизнените светове добиват наново конкретно-исторически форми. Мястото на демокрацията е в криза, защото модерността е в криза. Кризата на модерността естествено следва излизането от националните рамки, в които досега модерността се е осъществявала. Анализът на постнационалната констелация е ключов за разбирането на новата модерност. Разбирането на новата модерност обуславя търсенето на нови решения за демокрацията. Новите форми на демокрацията съставляват новия формат на ценностните ориентири, които движат изследователската работа на Хабермас. В този смисъл 1998 година, когато излиза за първи път "Постнационалната констелация", е критичен етап в развитието на автора. В него си дават среща най-големият мащаб на теоретичните обобщения с най-малката мярка на индивидуалното самосъзнание. Краткото скициране на заложената в есетата проблематика убедително го демонстрира.
В историческото проектиране на теоретичните и практическите постановки се крие марксистката сила на Хабермас. Европейската проблемна ситуация днес не може да бъде разбрана без динамиката на развитие на националните проблемни ситуации през времето. Пред европейските народи през 1846 и 1996, казва Хабермас, стои общ проблем - установяването на връзки на солидарност чрез полагане на идентичност. Тогава - национална идентичност. Днес - европейска идентичност. Но тези идентичности са отговор на сходни предизвикателства. За Хабермас събранието на германистите във Франкфурт в средата на по-миналия век представлява опит за политическо себеразбиране на науките за духа. Опитът не успява. Научната специализация и диференциране бележат откъсване от обществените задачи.
Процесът на развитие на науките в академичен план се отделя от процеса на обществено осмисляне на духовността. Настъпва опредметяване на достоянията на народностния дух в абсолютна ценностна йерархия. Национализмът се демодернизира и дерационализира. Резултатите от мрачното средновековие на ХХ век се помнят твърде добре ("Какво представлява един народ?"). Неуспешният опит на учените германисти изисква по-внимателно вглеждане в идеята за политическо себеразбиране. Тя е трудно осъществима извън връзката с историческото съзнание, с по-общия контекст на въпроса как като граждани можем взаимно да се уважаваме и като какви можем да бъдем признати. Пренесено към некоректно експлоатираната тема за фашизма, политическото себеразбиране служи не за това, да знаем как бихме постъпили някога (ние не можем да го знаем), а за това, какво трябва да правим сега. Политическото себеразбиране ни вменява не колективна вина за миналото, а колективна отговорност за бъдещето ("За публичната употреба на историята"). Историческото съзнание опосредства собствената ни ориентация. То се развива в контекста на континуитетите на продължаващата обществена модерност (демографските изменения и преобразувания, структурната промяна на труда в посока на сектора на услугите и после на информационните технологии, дневния ред на научно-техническата революция). Специфичното за ХХ век не може лесно да се открои. Повечето интерпретации, независимо дали наблягат на икономическата, политическата или културната страна на въпроса, забравят да отдадат дължимото внимание на повратния момент от 1945. Победата над хитлеризма задълго омаловажава митовете, които от края на предходния век широко се мобилизират срещу наследството на 1789, срещу Просвещението и европейската модерност. Краят на войната дава ново лице на века, оформено от Студената война, деколонизирането и възникването на държавите на благоденствието. Балансът на обществото с държавата отново е постигнат. Но глобализацията предизвиква нова криза на историческото съзнание. Демократичното самовъздействие, необходимо условие за намиране на баланса, повече не може да се осъществява в национални рамки. Решението на кризата трябва да се търси другаде ("Да се учим от катастрофите?"). За да се мине отвъд националната държава, първо трябва да се осъзнаят нейните граници. Връзката между демократичния процес и националната държава трябва да се проследи, ако държим да разберем дали за дефицитите на национално ниво съществуват функционални еквиваленти на наднационално равнище. Потребна е наднационална самотрансформация на програмата на националната държава. Задачата може да се мисли в термините на функционалната и социалната интеграция. Размяната и циркулацията, изобщо икономиката, се реализират чрез мрежи и причиняват функционална интеграция. Интерсубективно споделените норми и ценности, изобщо публичната сфера на индивидите, водят до социална интеграция на жизнените светове. Интерференцията на двете интеграции провокира ефекти на отваряне и затваряне. Функционалната интеграция дава модернизиращ тласък, жизнените светове се отварят, за да се реорганизират и пак да се затворят, вече в разширени хоризонти на модерното себеразбиране. Задачата този път може да се формулира така: да се мисли за политическо затваряне на глобалното общество без регресия, без сътресенията от средата на миналия век, а също и без търсене на стари форми и носталгия по тях. Задачата е политиката да догони глобализираните пазари.
От гледна точка на реалностите наблюдателят трябва да се запита в състояние ли е Европейският съюз да предложи пример за ефективна постнационална демокрация ("Постнационалната констелация и бъдещето на демокрацията"). Демокрацията - и национална, и постнационална, стъпва на една солидарност между индивидите, която е гражданска солидарност. Космополитната солидарност, която се сочи от някои като неин заместител, всъщност е невъзможна без гражданската, защото е пасивна, защото защитава ценности, защото е универсална като морал. Гражданската солидарност е активното етико-политическо себеразбиране. Тя се гради върху модерния правов ред, който не е само морален, защото винаги е конкретно-исторически, защото почива както на народния суверенитет, така и на човешките права, защото в него частната и публичната автономност взаимно се обуславят. Човешките права са единствената призната основа за водене на международна политика, защото са едновременно универсални и част от правовия ред; не са просто някакъв западен културен код, а източник на симетричните отношения, извън които основаният на убеждение консенсус на демокрацията е нереалистичен. Отправният пункт не бива да бъде архитектурата на евентуален световен ред, а автономните и равноправни жизнени светове ("Към легитимация посредством човешките права").
Противоречието жизнен свят-система, включително в контекста на икономическата глобализация, доказва необходимостта от политическо самовъздействие за удържане на целостта. Вътрешното самоприлагане на системните механизми не може да разреши проблемите, защото системите говорят на различни езици, невъзприемчиви са една за друга, причиняват разпад. Загубата на целостта дава път на отчуждението и опредметяването, на инструменталния разум, който преобразува всичко в предмет за манипулация. Този въпрос е ключов за себеразбирането на модерността като тема на философията, за изясняването на границата, отвъд която самосъзнанието, самоопределението и самоосъществяването стават самоотнасяне на познаващия субект, който превръща самия себе си в обект и се опредметява ("Концепциите за модерността"). Политическото самовъздействие е и предложеният от Маркузе изход, замъглен от политическата му позиция. С усета си за културно-революционния характер на младежкото движение той вижда това самовъздействие непременно като революция, но посоката на търсенето му е същата - към преодоляването на противоречието жизнен свят-система със средствата на политиката ("Разликите в ритъма на философията и политиката").
Ако отново слезем на равнището на реалния живот, политическото себеразбиране на науките за духа става толкова по-необходимо, колкото по-нужен е отговорът на предизвикателствата на клонирането. Съзнанието за свобода не може да не бъде засегнато от моделиращата намеса на друг. Когато целта на друг човек нарушава нашето себеразбиране, въпросът вече не е чисто биологичен, а политически. Независим от нас става не просто фактът на нашето съществуване, както е при децата, а начинът на употреба на това съществуване. Не е важно как ние гледаме на клонираните, а как те гледат на себе си - във всеки случай не като хора, според Хабермасовото понятие за човек ("Един аргумент срещу клонирането на хора"). Така, с последното есе в книгата, се затваря цикълът, започнат с първото есе. Политическото себеразбиране трябва да стои в основата на нашите глобализационни усилия.
Както се вижда, книгата на Хабермас е кохерентна и като вътрешна структура - от гледна точка на отделните си части, и като външна структура - от гледна точка на връзката си с останалото творчество на автора. Понятията и проблемите, развити тук, съпътстват под една или друга форма Хабермас в половинвековната му изследователска практика. Би следвало да добавим, че неговата интерпретация ще се възприеме най-вероятно като лява. Има много основания за подобен извод. Политическите убеждения на автора, интересът му към обществото и пълноценното включване на всеки негов член, пристрастието му към левите ценности на модерния проект, принадлежността му към левичарска научна школа, дори типичната за левите интелектуалци плехановщина, с която превива глава пред настоящия германски канцлер - всичко това не може да се оспори. Но Хабермас е много предпазлив да не говори за лява политическа стратегия на глобализацията. Даже терминът "ляво" практически отсъства от целия труд. Причината, струва ми се, е ясна. Като добър ученик на Хегел, Хабермас знае, че философът се занимава със съществуващото, с онова, което е, а не бива да моделира бъдещето. Известно е, че совата на Минерва излита по здрач, а не в утринната дрезгавина.

Борис Попиванов

Борис Попиванов е роден 1981 г. Завършил е специалност "политология" в СУ "Климент Охридски", в момента прави магистратура. Автор на публикации в научния и периодичния печат.