Толкова знаменитости!
Наистина звездна седмица за фестивала. Толкова знаменитости, събрани на едно място, не бях чувала отдавна. Обяснимо е, че ще започна именно оттук, от възторзите.
Гидон Кремер. Зашемети всички - със свиренето си, с програмата, с могъщото си присъствие, с което властно запълни цялото пространство. Подразбрах, че е доста уморен след цели 15 часа пътуване до Русе. Но това си остана само кулоарен факт - никой не можеше и да го предположи, особено след щедро дарените четири биса. Цялостното му поведение излъчваше непринуденост - но добре отработена; дистанция - но точно отмерена. Концертът му беше финалният от един проект, който е реализирал в последния месец и половина и който е представил във Вилнюс, Виена, Лондон, Истанбул, Бейрут, Киев, Полтава. Необичаен: за пръв път (по негово признание) в ансамбъл с ударни инструменти. Партньор му бе младият Андрей Пушкарьов от "неговия", на Кремер, ансамбъл "Кремерата Балтика". А програмата бе организирана около Йохан Себастиян: Бах в оригинал (Шаконата за соло цигулка), Бах като творчески импулс за съвременни автори (Владимир Кобекин и Лубош Фишер), Бах в елегантно "синкопиран" вариант (транскрипция за вибрафон) и най-сетне - странен и по-дълбоко шифрован опит за "диалог" между Бах и Астор Пиацола (голямата и отдавнашна връзка на Кремер с неговата музика е цял любовен роман). Провокативен замисъл, поставящ въпроси, но не с измъчено рационална претенциозност, а по възможно най-артистичен и въздействащ на аудиторията начин. Тя бе наистина като хипнотизирана, макар че сред публиката имаше предимно млади люде. Възторжените и несдържани овации бяха красноречиво доказателство, че не кокетирането с "достъпността" е единственият път към душите и главите и че нищо не може да се сравни по сила с докосването до действително високото изкуство. Започваш да изпитваш чувството, че този човек, дори и сам на сцената, може да открие във всяка изсвирена от него нота неподозирани творчески ресурси. Доверяваш му се, следваш го, вярваш му, че те води към свят, който дори и не подозираш, че съществува. Но да се върна към проекта, който имахме възможност да чуем. Изглежда съвсем не случайно Кремер реализира в последно време тъкмо "концепционни" програми - ефективността им вече се признава и от по-закостенелите издатели и слушатели. Не страни и от кросовъра. Въпреки че увлечението по него е като движение по ръба на острието и мярата изглежда е подвластна единствено на най-големите. Като Кремер.
Струнен квартет "Токио". Сред няколкото най-прочути квартети в света, с 35-годишна история. Съставът е всъщност американски, двамата му по-млади членове са англичанин и канадец. Смайваща е звучността, която постигат с удивителна наглед лекота. Висше инструментално, темброво, драматургично майсторство. Една изумителна сплав от най-висок професионализъм, академична уравновесеност и творчески полет. Изпълненията им на Бетховен и особено Равел бяха сред най-, ако не и най-хубавото, което въобще сме чували на живо от подобна формация. Може би тъкмо това чувство за красотата на звука, за безбройните му нюанси, които придават ослепително, почти чувствено удоволствие от възприемането на всяка фраза, е сред най-открояващите се черти в свиренето на този безупречен ансамбъл. Тържество на въображението и освободеност, които те примамват с радост да участваш в чудесната авантюра, каквато е изграждането на една вълшебна звукова цялост. В предварителните информации много обговаряно бе качеството на инструментите, с които свирят - уникален оригинален квартет "Страдивариус", принадлежал на Паганини. Но както самите музиканти изтъкнаха, това им е създавало допълнителни трудности, тъй като всеки подобен инструмент си има своя душа и индивидуален характер; и за "опитомяването" им, спяването им в ансамбъл са необходими много повече усилия. "Токио" бяха включили в програмата си и един американски квартет от класика Елиът Картър, жив и все още съвсем свеж на преклонните си 97 години. Дори и в тази трудна, ужасно дълга и доста "непроницаема" за слушателите творба четиримата вложиха цялото си умение и въображение, за да постигнат островчета на истинска красота.
Красимира Стоянова. Певицата, която в последно време прави сред българите може би най-впечатляващата световна кариера. И е още по-впечатляващо това, че малцина у нас го знаят. Няма да изброявам успехите й - всеки, който се интересува, може да прочете в интернет множество статии, коя от коя по-категорично хвалебствени. Пристигна след двумесечния си голям успех в Метрополитен опера и участие в Реквием на Дворжак в Мюнхен. Камерната програма, с която се представи в Русе, заедно с пианистката Мария Принц, бе същата, която е пяла в началото на годината в Карнеги хол (Гуно, Доницети, Пучини, Чайковски и Рахманинов). Щедро надарена от Бога певица - с глас, с тънка музикалност (дългогодишното й цигуларско битие си казва думата!), с артистичност, вкус и не на последно място - с покоряваща топлота и естественост. Създава пленителното слънчево усещане, че всичко това, което прави, идва по непринуден начин, без да си задаваме въпроса как е постигнато и изработено. Просто те повежда и те кара да усетиш с цялото си същество вибрациите и цвета на всяка дума и тон, на всяко състояние. Възхищението идва не защото тя те подтиква да оцениш моженето й, а защото успява ласкаво да те преведе през толкова трудно преодолимата иначе межда, която разделя слушащия от творящия.
И още един български глас, басът Орлин Анастасов. Само 29-годишен, с най-отговорни ангажименти къде ли не по света. Пя на заключителния концерт трудните "Песни и танци на смъртта" от Мусоргски. И въпреки доста нескопосния акомпанимент, доказа, че успехът му не се дължи главно на неговия рядко срещащ се в момента дълбок, наистина нисък глас, с който е одарен. В пътя си по големите сцени очевидно е съумял да научи много неща - за гласа си, за музиката, за това какво може да извлече от общуването с големи музиканти и с публиката. И продължава да се учи с точното съзнание към какъв репертоар да се насочи, какво е в натюрела и по силите му. Много е израстнал, главата му не се е замаяла от постигнатото. Говори за кариерата си с реалистична сдържаност. Песните изпълняваше за пръв път, като своеобразен подстъп към навлизането му в големия руски репертоар, което му предстои още в началото на 2006 г. - "Борис Годунов", "Хованщина"... За жалост няма да го чуем и видим в близко време на родна оперна сцена - нито него, нито Красимира. Не ни остава нищо друго, освен да им стискаме палци и да четем чужди отзиви.
Тук в рубриката "възторзи" ще добавя и другия млад българин, също като Орлин русенец: Светлин Русев. Тежка бе участта му да изнесе рецитал точно в деня след концерта на Кремер. Но младият, също 29-годишен мъж очевидно вече е достатъчно съзрял и успял да преодолее кризисния преход между многообещаващ младеж и уверено стъпил на изпълнителското поприще артист. Отскоро е концертмайстор на един от реномираните европейски оркестри - на Френското радио. Което пък му отваря и нови перспективи, солистични и ансамблови, както и възможност да бъде редом с най-изтъкнати музиканти в света. Безупречна интонация, славянска емоционална плътност на преживяването (подкрепена и подсилена от руската му партньорка на пианото Елена Розанова), техническа изрядност и замах - всичко това със сигурност ще му помага в пътя по авторитетните сцени. Цялата втора част на програмата му бе посветена на музиката на Панчо Владигеров - съвсем не куртоазно, заради родната публика, а защото вече се разпространява (и то от Harmonia mundi) техен Владигеров диск. Умна и със сигурност печеливша крачка.
В поредицата на силните, защитени по най-убедителен начин фестивални преживявания, ще прибавя и концерта на Пловдивската филхармония. Заслугата тук отдавам както на диригента от Холандия Юриен Хемпел, познат ни от миналата година, така и на перкусионистката Татяна Колева, която, живеейки също в Холандия и очевидно страстно поддържаща "Мартенските дни", непрекъснато успява да привлече тук не случайни чуждоземни музиканти. В случая особено интересна бе стилната програма, съставена от Хемпел, и до голяма степен изградена под знака на минималистичната музика. Освен творба на един от най-изтъкнатите холандски съвременни композитори - Ото Кетинг, бе изпълнена и прочутата "Shaker Loops" на американеца Джон Адамс. А към тези респектиращи композиции бе прибавена и една световна премиера, на 44-годишния Дейвид Драм, американец, който също живее в Холандия и чиито творби се изпълняват по най-известни фестивали за съвременна музика. "Кораби" (или "Законът за географската дължина от 1714 г.") е произведение, посветено на Татяна Колева и спонсорирано от холандски фонд. Въпреки малко дългичката и твърде "олекотена" финална част (за два гласа и маримба, изпълнявана от самия автор и Колева), композицията има редица достойнства по отношение на тембровото си и драматургично изграждане. Заслугата за този чудесен концерт все пак бе главно на диригента Юриен Хемпел - забележителен професионалист, с изумително точен жест, дълбоко навлязъл в музиката, която прави. Здраво държеше в ръцете си оркестъра, с който изглежда яко бе поработил, и резултатът бе впечатляващ. И то постигнат със състав, който няма изградени навици за интерпретация на подобен вид музика. "Тук е по-лесно да се изпълняват съвременни композиции" - заяви Таня. Като слушах пловдивчани, си мислех, че може пък и да има право. За тях това очевидно се бе превърнало в едно извънредно, мамещо с неизвестността си приключение, на което се отдадоха с отрадно усърдие и вдъхновение.
В елитната поредица от концерти във втората част на фестивала влезе и авторският концерт на Васил Казанджиев - само с камерни творби, великолепно изпълнени от Явор Желев, Драгомир Йосифов, Георгита Бояджиева, Росен Идеалов и Момчил Георгиев (или ансамбъл "Музика нова")."Калейдоскоп... Миражи... Триумф...", както многозначително бе "озаглавено" това матине. Почит към големия български музикант за 70-годишнината му: един от редките и не особено присъщи за родното ни музикантство жестове на уважение. При това направен не про форма, а с пълнокръвна творческа ангажираност.
С голям интерес се очакваха и двата концерта на "Софийски солисти", дирижирани от Пламен Джуров и солисти Минчо Минчев, Николай Минчев, Яна Дешкова и Цветомир Цанков. Цели 16 концерта от Вивалди - циклите "L'estro armonico" и "Годишните времена". Огромно предизвикателство, особено като се имат предвид многобройните, все по-смайващи с техничността си и с великолепните си темброви находки интерпретации на тази музика, чиито записи заливат света. Идеята е чудесна, но за осъществяването й може би е било необходимо повечко време. Всъщност най-приятното в случая бе демонстрацията на творческо общение - трима млади цигулари, редом с Минчо, така обичан от публиката у нас. Яна и Николай вече са поели по своя път, Цветомир още се учи в Есен - енергията им, амбицията, съчетани с опитността и харизмата на Минчо, си носи специфичното очарование. А със сигурност подобна формула на "съучастие" е от полза и за тях самите.
И стигам до финала. Който обаче повдигна редица въпроси. Гостуване на Софийската филхармония с гост-диригент от Чехия - Томаш Коутник. Повече от посредствено присъствие, което нямам намерение да анализирам. Подобни "туристи", както ги наричаме, никога не са липсвали по родните сцени - зад тяхното присъствие винаги наднича някакъв "бартер". Но в случая все пак ставаше дума не само за епизодичен софийски концерт, а и за тържествено закриване на уважаван фестивал в неговото 45-годишно издание. Искрено съчувствах на организаторите, доверили се на избора на водещия (поне според статута си) български оркестър. Този ход на Филхармонията обаче бе изцяло в техен ущърб - това бе първото им свирене в Русе без така обичания от съгражданите си Емил Табаков. Бе за жалост в ущърб и на солистите - талантливият млад виолончелист от Великобритания Томас Коут (надявам се отново да го чуем!) и певецът Орлин Анастасов.

Ето това видях и чух на русенските концертни подиуми. Но не искам да сложа точката, преди да кажа и няколко думи за другото, което не се експонира. За кухнята, в която на горещ огън се пържат шепичка самоотвержени бранители на "Мартенските дни", готови базотказно да следват мечтите на Ива Чавдарова, от години директор на фестивала, която твърдоглаво отказва да се примири с постната ни действителност и продължава да се цели все нагоре. Инициатор е на премиерни изпълнения, на интересни авторски концерти, подкрепя нетрадиционно изградени програми, отрежда сериозно място на съвременната музика. Ухажва разни музикални величия, банки, фондации, посолства, фондове и какво ли не още. Готова е дори от Русе да осигури четири саксофона за концерта на Пловдивската филхармония, нещо, което самите пловдивчани не са могли да сторят. Въобще - поставя си почти невъзможни задачи и - о, чудо! - някои от тях се реализират. Юрий Башмет е вече ежегоден гост (че и почетен гражданин на Русе), прославеният челист Давид Герингас прелетя за броени часове - но все пак свири. Чухме и превъзходния цигулар Коля Блахер. Години е преследвала знаменития Гидон Кремер и той най-сетне дойде. Защо свири само в Русе? Ами защото никоя институция в София не е пожелала да организира негов концерт в столицата - сигурно им се е видяло скъпичко, а и с камерен концерт не би могло да се напълни зала 1 на НДК например. Въпросните институции не са проявили интерес ни към квартет "Токио", ни към Красимира Стоянова, нито към другите прочути гости... Със сигурност обаче не само по финансови съображения, а и от чисто си невежество. Слава Богу, че организаторите на "Мартенските дни" са наясно кой кой е в света на голямата музика. И правят всичко по силите си поне частици от този световен елит да предприемат екзотично пътешествие до Русе. За наше щастие!

Юлиана Алексиева


Юлиана Алексиева е музикален редактор в Програма "Христо Ботев" на БНР.
Мартенски музикални дни -
II част