Децата на Розентал са отровени с мишеморка
Премиерата мина без кръвопролития. Скандалът беше не просто очакван - за него жадуваха, подклаждаха го. За първи път премиера в Болшой театър привлече така неадекватно вниманието на публиката. Дори онези, на които изобщо не им пука за елитарното оперно изкуство, бяха "в час": в Болшой поставят порнографски спектакъл с нецензурна лексика. Но ето, премиерата мина - и какво? Хора! Излъгаха ви, както винаги - няма ни псувни, ни порно. Най-мръсните думи са двойката "гадняр" и "проститутка". И скандалче дори не излезе: премиерата премина интелигентно и напълно почтено.
Край фонтана пред Болшой театър около триста активисти на "Идущие вместе" се дерат: "Сорокин е говнояд!". Прочее, преди тях на Театралния площад се мярнаха 30 доморасли екстремисти от АКМ начело с лидера си Сергей Удалцов. Те разбиха агитационния щит и с крясъци "Порнографията не е в книгите! Порнографията е в Кремъл!" и "Путинюгенд - не се бъркайте!". Милицията наблюдава стълкновението, но тъй като акцията е санкционирана, не се меси в политбардака. Знатната публика вече приижда. Банкерската гилдия е представена от Пьотр Авен, композиторската - от Владимир Мартинов, Александър Журбин, Алексей Шелигин, Андрей Семьонов и др. Приближават сатириците: Андрей Билжо, Вадим Жук. Адвокатите са извадили тежката артилерия - Хенри Резник.
Първите пет минути от "Децата на Розентал" преминават в гробна тишина. Оркестърът не издава и звук, докато по сцената се мятат самотни фигури в черно и групи триръки хора. Мутантите влачат кабел. Не щеш ли, от залата се чува груб глас:
- Ще има ли музика?
- Я млъквай! - това е друг мъжки глас, последван от одобрителен смях и аплодисменти, без никой да подозира, че в това време гражданин е звъннал в Болшой и е съобщил за бомба в театъра.
Премиерата на "Децата на Розентал" е наистина важно събитие. Разбира се, не в онзи смисъл, в който вещаеха необременените със знания за съвременното изкуство депутатки. Беше важно събитие, тъй като за първи път от три десетилетия насам Болшой театър се явява поръчител на съвременна опера. Само това да беше, пак си струва. Така де, операта не бива да тъпче на място. Наслушали сме се за проститутките от миналото: Манон Леско, Кармен, Виолета, Лулу... Дошло е времето на новите проститутки и на новите опери за тях.
Музиката на Десятников сама по себе си е също "дублиране" на обобщения музикален език на ХХ век: своеобразен микс от Берг, Шостакович, Стравински и др., плюс пародии и цитати, на които така се радва неизкушената публика в наивния си възторг от откриването им. "Нищо лично" - това е видимо естетическият принцип на Десятников. Затова е трудно да се оценява оркестърът под палката на Алексей Ведерников - нестроен, с киксиращи духачи, но кой знае, може би точно така трябва?
Ходът доктор Розентал (Вадим Линковски отлично пее тази партия, но артикулира невнятно) да клонира велики композитори от миналото е дал на Десятников отличен повод за постмодерни игри. Жалко, че ограниченият му талант пречи да зарадва слушателите с наистина бляскави стилизации, до каквито достига самият Сорокин в "Лазурната мас" (сюжетен мотив от романа е в основата на либретото). При Десятников се е получила не стилизация, а пародия.
Най-добре е станал Чайковски (Максим Пастер): сцената му с Нянята (Ирина Удалова), сякаш влетяла в спектакъла от "Евгений Онегин", предизвиква кикот в залата. Мусоргски в изпълнението на Валерий Гилманов също е напълно узнаваем, особено в арията му, препращата оперния познавач към песента на Варлаам от "Борис Годунов". По-зле е положението с Вагнер (Евгений Сегенюк) и Верди (Андрей Григорьев), принудени да пеят абсолютна еклектика, която се асоциира с каквото ви харесва, само не с Вагнер и Верди. Ни в клин, ни в ръкав изплуват много алюзии с Римски-Корсаков, който изобщо не присъства в операта. С Моцарт (Роман Муравицкий) пък изобщо не се е получило - трудно е, по дяволите, да се стилизира Моцарт! Да не говорим, че темата на "създаването" на Моцарт е директно заимствана от филма на Питър Грийнауей "Not Mozart", заснет през 1993. Разбира се, отново може да се търси оправдание с постмодернизма, но все пак и съвест трябва да има. Това вече се отнася за режисьора Еймунтас Некрошюс, който в "Децата на Розентал", както и в повечето си постановки през последните двайсет години, успешно работи в дотегналия жанр на пърформанса - в него може да се напъха каквото ти хрумне без мотивировка (някой с нещо помахва, някой с нещо се покрива). Всичко е дълбокомислено и едновременно с това - безсмислено.
В антракта публиката чинно се разхожда из фоайето, похапва в бюфета. Това се случва под зоркия поглед на охранителите в черно. Изведнъж на първия етаж става странна сцена. Млад човек с приятна външност кресва "боклук!" и се нахвърля върху друг. Момчетата в черно прекъсват полета му и публиката недоумява: имаше ли изобщо сбиване? От философски концептуализъм, сюжетът във второ действие прескача в реалиите от началото на 90-те. Тук се появяват вождовете на нацията в хронологичен ред: от Сталин до Елцин. Тук именно изскачат и проститутките, и клошарите, които така разгневиха слугите на народа. На финала проститутката Таня (много изразителна Елена Вознесенска) и всички композитори-дубли са отровени с мишеморка. И правилно - те не са никакви композитори, а трупове. Вярно, Моцарт остава жив - веднъж вече са го тровили, стига. Но не ти домилява за него - операта изобщо не предизвиква мощни емоционални реакции. Като оценка на представлението по би прилягало "интересно", "забавно" и дори "пришита победа". Но публиката аплодира неистово: не само защото много й харесва, а и защото се чувства длъжна да защити художествения продукт от посегателствата на депутатския корпус, на цензурата...

Опитът с поръчката на опера именно на Сорокин и именно на Десятников за някого е провал, от другиго - успех. Дава ли това право на властниците, които и да са те, да забраняват спектакъла? Твърдо не! Още повече, че само заклет наивник би повярвал, че депутатите са движени от мотиви, свързани с естетиката или морала. Неслучайно депутатският интерес към дейността на Болшой театър възникна точно когато бе оповестен бюджетът за неговата реконструкция - 1 милиард щ. д. Трудно е да се примириш, че такива средства ще минат покрай теб. Е, как в такава ситуация да не се извиси гневният депутатски глас: "На кого даваме народните пари?". Ех, деца, деца! Кой ли Розентал ви е дублирал?

Московский комсомолец, 25.03.2005

Екатерина Кретова, Марина Райкина, Михаил Романов