Децата на Розентал се родиха на площада
Каквото и да написаха във вестниците, каквото и да надрънкаха по телевизията, новият спектакъл на Болшой театър е със завидна съдба - създадоха му блестяща биография много преди да се роди. Така че началото и краят му изобщо не съвпадат със звънците в гардероба и финалното излизане на актьорите за поклон. "Децата на Розентал", според известното изречение на Пушкин, се родиха на площада. На площада пред Болшой театър.
Вечерта на 23 март в градинката срещу Болшой, открай време средище на московските педерасти, се събраха: "Идущие вместе", "Православные хоругвеносцы", "Авангард коммунистической молодежи". Затваряйки кавичките и прочитайки фразата, изведнъж осъзнаваш, че мястото й не е в репортаж за премиера, а направо в роман на Владимир Сорокин.
Трудно е да си представя, че хора, членове на организации с такива хумористични имена, наистина живеят в един град с мен, а не са плод на нечия развинтена фантазия. Ни най-малко няма да се учудя, ако разбера, че всичките накуп са създадени тайно в нелегална генетична лаборатория.
Само гениален писател би могъл да напише епизод, в който главният идеолог на "Идущие вместе" и завеждащ културния им отдел Мясоедов (истинска ли е фамилията?) вдига на свещен бой народните маси с цел изобличаване яденето на лайна, видимо горд от факта, че самият той се храни с месо, а не с изпражнения. Само гениален композитор е способен да съчини дует, в който лиричното сопрано Хакамада се съревновава по каденци с драматичния тенор Якеменко. Хор на депутатите от Държавната дума, миманс от маршируващи хоругвоносци, ариозо на Никита Михалков - всичко това е сплетено в такъв хитроумен възел, че можеш само да изръкопляскаш. Благодаря ви, Александър Сергеевич: театърът наистина се е родил на площада.
Спектакълът на Еймунтас Некрошюс по операта на Леонид Десятников има своите хоругвоносци. Над сцената се извисяват нотни пюпитри, които буквално напомнят свещените хоругви. Музиката е религията, под чиито знамена са се обединили артистите, и сега, пред очите ни, тя ще победи смъртта. Именно думата "смърт" е сред най-често споменаваните в сорокинското либрето, а доктор Розентал е, разбира се, демиургът, изпращащ своите деца в света в името на това животът за пореден път да обладае смъртта. Некрошюс е прикрепил към доктора два черни ангела с крила на гърба и те неотстъпно го следват, напомняйки за охранителите пред вратите на Болшой театър.
Оперната режисура не е любимото занимание на литовския гений. Гледайки спектакъла, особено ясно осъзнаваш, че цялата мощ на неговите драматични постановки е в ритмичните паузи, в смисловите празноти, които като черни дупки всмукват зрителя. В паметта на всеки, гледал спектаклите на Некрошюс, са заседнали преди всичко безмълвните сцени, ритмично съвпадащи с биенето на твоето собствено сърце. Операта има свой ритъм и Некрошюс послушно се отмества на втори план, слушайки и подчинявайки се на музиката. Затова "Децата на Розентал" е спектакъл на Сорокин/Десятников и, говорейки за него, би трябвало да се мисли преди всичко за тях, докато мощта на режисьорския талант се долавя само в някои изобретателни детайли (например черният лебед от сънищата на Вагнер тук е капак на роял, източен като лебедова шия). Каквото и да говорим, едва ли ще се намери друг спектакъл в репертоара на Болшой театър, където мимансът да се поти, както тук.
Смъртта е главният персонаж в "Децата на Розентал". Ковчезите наподобяват детски колички, количките плавно се превръщат в ковчези, а оттам - директно от телевизонните монитори ни връхлитат другарите Сталин, Брежнев и другите видни дейци на комунистическото движение. Всеки от тях се е смятал за Баща на нацията, а децата, оставяни от тях на произвола на съдбата, отдавна са се уморили от сиротността си. Предстои осиротяването и на петте клонинга на велики композитори, създадени от Розентал в неговата лаборатория. Баща им ще ги напусне и гениите ще заживеят в страшен свят, изоставен от бога. Ще загинат всички, но на финала един от синовете на хармонията ще възкръсне като в древните митове. В края на краищата музиката, както и хората, има свойството не само да умира, а и да възкръсва. Именно затова "Децата на Розентал", независимо от мъртвилото на сцената, е един от най-живите спектакли на Болшой театър. Шумът на площада е най-доброто доказателство за това.

Газета.ru, 24.03.2005

Глеб Ситковский