С театъра шега не бива

И в "Любовта шега не бива" виждаме как с пестелив и категоричен сценографски жест Никола Тороманов още в самото начало разчертава и отваря сценично пространство, което бързо въвлича погледа. Което отключва очакване към предстоящето му преобразуване и перспективите на театралното действие.
Виждаме дълга, покрита с бяла покривка, маса. Зад нея - "Тайната вечеря". Огромната картина разрязва голямата сцена на Народния театър, оставя я без дълбочина, за да изтегли в близък план онази сцена, върху която ще се появят актьорите. Пространството пред дългата маса е допълнително обрамчено и обозначено като сценична територия чрез зрителска редица от бели шапки на манекени-монахини, "стоящи" пред авансцената. (Впрочем за пръв път италианските театрални архитекти, описани от Вазари, центрират зрителската гледна точка към сцената. В този смисъл, обозначеното място за игра симетрично към картината може и да напомня за разбирането за театъра от времето на Леонардо, сам отличен организатор на театрални празненства.)
Баронът, Господин Блазиус, госпожа Плюш, Господин Бриден навлизат в действието и сцената, и сядат зад масата в трапезарията. Изглеждат като бутафорни театрални фигури. И така ще изглеждат до края. Бутафорността им, внушена чрез няколкото видимо театрални жеста, скучни в своята повтаряемост, от които актьорите сглобяват ролите си, е подчертана изпълнителски от Мариус, за да пародира изобличаващо лицата, действащи и живеещи като марионетки. Всички те се движат като плоски кукли от фарс с банална тема, въртяща се около яденето в трепезарията. Блазиус подскача около масата с изплезен език. Госпожа Плюш грачи като анимационен гарван. (В тази "куклена" актьорска стилистика Рени Врангова очертава най-пластичен и чист образ на Плюш.) За Мариус Куркински всички те съставят един гротесков, "низък пласт" в действието, уплътняват интригата, задвижена от завръщането на Пердикан и Камий, които Баронът иска да ожени.
Двамата излизат на сцената от двете й страни и застават в центъра, пред масата. При срещата тя припада под мъртвия поглед на белите монахински шапки от първия ред на тази сцена в сцената. Всъщност през цялото време по нейната дължина нашият поглед ще следи онзи типичен за Романтизма театър в театъра, който единствено интересува режисьора. Сценичните фигури в този любовен театър също започват да подскачат като марионетки в една интрига, която кара честолюбивия Пердикан да прелъсти бедната Розет, за да отмъсти на Камий, млечна й сестра.
Срещата между Пердикан и Камий, в края на II действие, в която Камий го пита вярва ли в любовта, е всъщност сцената, заради която е създадено цялото представление. Владимир Карамазов и Александра Василева сменят "кукленската" стилистика и я изиграват с енергия и патос, които трябва да оплакват изгубената, предадена вяра в способността да се обича. Поантата на този плач е искрено екзалтираният глас на Пердикан, убеждаващ я, че "светът е бездънна помийна яма", но в него "има нещо свято и възвишено - това е връзката на две такива несъвършени, такива ужасни същества." Може само да се съжалява, че Мариус сам не играе тази сцена, с която иска да проповядва загубеното величие на вярата в любовта.
След антракта, ожесточавайки отношенията им до буквална физическа разправа, той се впуска в показване на "бездънната помийна яма", в която те завличат и Розет (Ана Пападопулу), злоупотребявайки с наивността й. Нейната смърт е финалът на "шегата-пиеса", която се разиграваше върху сцената пред бялата маса. "Тайната вечеря", която й служеше за декор, внезапно се оказва холограмно изображение, което изчезва. Масивната златна рамка на картината вече рамкира нова сцена, осветена и оголваща нейната перспектива - празната "сцена на действие" на "Тайната вечеря" без апостолите и Спасителя. Тази куха сцена-кутия се явява параклисът, пред който отново се срещат Пердикан и Камий, за да разберат, че са предали любовта си, откривайки я, и че са убили Розет. В осветената зад картината, стесняваща се с оглед на перспективата, сцена с нарисувани стени (представляваща симетрична постройка с прозорци в дъното) преминава като сянка Розет.
Чехов твърди, че в неговата "Чайка" има "пет пуда любов". В "Дамата с кученцето", която Мариус постави и изигра преди доста време, имаше много повече. Тук, в "С любовта шега не бива" той не е оставил и грам. Тук, той говори за любовта чрез ехото от гласовете на подскачащите в празнотата кукли на хора, чрез нейното отсъствие.
Няма нищо по-празно и дори ужасяващо от празна театрална сцена. А ние виждаме на финала три, в дълбочина отворени празни сцени: самата голяма сцена на Народния театър, широката и плитка сцена на шегите с любовта в трапезарията с картината и в дъното - дълбоката "оголена" сцена зад/на "Тайната вечеря" без фигурите. Тя смислово центрира и отразява останалите, за да прояви основното усилие на Мариус Куркински. А то е да покаже ни повече, ни по-малко от това как изглежда светът, в който са Го предали, светът останал без вяра в Любовта.
Така той показва и как изглежда театър, който клошарски рови из дребнави проблемчета, за да си избере някой за отразяване - пусто пространство. Със "С любовта шега не бива", подобно нейния автор, Мариус прави своята "изповед на едно дете на века", за което театърът е място, с което шега не бива. Той е сцена, която тематизира фундаменталните християнски категории, спасителен амвон сред плашещото разбягване на личните сюжети.
Заради това му усилие, което той посветено носи и заради тази му изповед, която представлението дълбоко и искрено изрича, си струва да се проследят и сънните дължини на интригата, и ограничения брой жестикулации в "кукленското" актьорско изпълнение, отново напомнящи за неонаивистичния му театрален стил. И без съмнение най-талантливият му съавтор в това много важно за нашия театър усилие е Никола Тороманов.
След "Пухеният", това е следващото представление на Фичо през последната година, което излъчва и професионална лекота, и непрофесионална склонност към поемане на рискове; което го утвърждава като автор с удивително богат на театрални перспективи минималистичен сценографски стил, с модерно и неизпробвано по нашите сцени сценографско мислене. Но, и с похвалите шега не бива.

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата

С любовта шега не бива от Алфред дьо Мюсе. Постановка и музикално оформление Мариус Куркински. Сценография и костюми Никола Тороманов. Участват Юлиан Вергов, Владимир Карамазов, Йосиф Шамли, Александра Василева, Рени Врангова, Ана Пападопулу, Захари Бахаров и Валери Йорданов. Народен театър "Иван Вазов". Премиера - 8 април 2005.