Въпросите на "Copyright"-a
През последните години работата на художниците, кинотворците, фотографите и музикантите все повече интересува големите фирми. Но любовта към изкуството няма нищо общо с това.
В рамките на пътуващата изложба "Незаконното изкуство: Свобода на изразяването в корпоративната епоха" можеше да се разгледа серията Food Chain Barbie на фотографа Том Фирсит, която костваше на автора съдебен процес, заведен от производителя на играчки Mattel; кориците на стари любовни романи, пресъздадени от художничката Наталка Хусар, която в момента е в съдебен спор с издателите от Harlequin; пародията на логото на Starbucks, направена от десенатора Карън Дайър, чието разпространение значително бе ограничено от веригата кафенета. На щанда за музика имаше песен на Public Enemy, съдържаща sampling от заглавие на Бийтълс. Компанията Capital Records и живите членове на групата Бийтълс поискаха толкова висока цена за правото за репродукция, че парчето трябваше да бъде свалено от последния албум на хип-хоп групата.
"Творците винаги са заимствали от културата, като са си я присвоявали", припомня Кари Макларън, уредничка на изложбата, която ръководи бруклинското списание Stay Free. "Оказва се, че днес културата е частна собственост. С тази изложба ние искахме да започнем публичен дебат относно понятието авторско право."
Само преди няколко десетилетия Анди Уорхол можеше да прави изкуство, като рисувайки картини с кутии Brillo и Campbell, без да срещне съпротива от страна на търговските марки. Оттогава обаче светът доста се промени. По време на представянето си във Филаделфия през октомври 2003 година, изложбата "Незаконното изкуство" предизвика няколко кръгли маси и прожектирането на филми около въпроса за авторското право. И проблемът за интелектуалната собственост породи навсякъде в САЩ движение, което обединява творци, разярени срещу големи компании, които си присвояват икони от народната култура, музиканти, които разсъждават върху разпространението на творбите им в епохата на sampling и Napster, и технофили, притеснени от факта, че отвореното и свободно web пространство вече е снабдено с цифрови устройства за предпазване от копиране.
Критиците на настоящото състояние на авторското право в САЩ се аргументират, като казват, че то служи по-малко за защита на авторите, отколкото за забогатяването на големите компании, за задушаване на новаторството, за принуждаване на социалната критика да мълчи и за обедняването на културата. "Творци от всички области на изкуството се питат: ще стигна ли до съдебен процес?", споделя Сива Вайдхайнатан, автор на "Copyrights and Copywrongs". "Когато това е първият въпрос, който си поставя авторът, процесът творчество вече се забавя."
"Какъв е резултатът? Все по-малко се споделят познанията, а посредниците забогатяват все повече", съжалява Джиджи Сон, юрист и съосновател на Public Knowledge - група лобисти от Вашингтон, чиято цел е да привлече вниманието към онова, което считат за ограничаване на обществената област. Бащите-основатели, които бяха предвидили в Конституцията период за защита на творбите от само 14 години, имаха за цел не да защитават правото на собственост, а да "облагодетелстват прогреса на науката и изкуствата." Идеята е била да се насърчи процесът на творене, като се предостави на създателите възможността да извлекат полза от работата си, обяснява Дейвид Г. Пост, специалист по авторско право. Но авторите на Конституцията не са предвидили възхода на развлекателната индустрия и появата на големите информационни компании.
Компаниите, които притежават голям каталог от музикални произведения и филми, се хващат за авторското право, защото по този начин те печелят наистина пари - затова е и натискът, който упражняват, да бъде продължен периодът за защита на произведенията. Те постигнаха най-голямата си победа през 1998 г., когато Конгресът гласува закона за удължаване на периода на авторско право (наречен също Sonny Bono Act), който позволява творбите да бъдат защитени до 70 години след смъртта на автора им и до 95 години след първата публикация или издаване, когато притежателят на правата е юридическо лице.
Силно подкрепяна от Disney, Time Warner и други гиганти от развлекателната индустрия, тази реформа стана факт точно в момента, когато класически кинотворби като "Казабланка" и "Магьосникът от Оз" щяха да станат обществена собственост.
Изглежда, че тенденцията към блокиране нараства, като притежателите на права намират нови начини да извлекат полза от собствеността си. От 1995 г. Американската общност на композитори, автори и издатели (ASCAP), която управлява правата за използване на 4 милиона песни, изисква такса от ученическите лагери, където децата пеят в хор песни като This Lans is Your Land на Уди Гътри.
Режисьорите на документални филми трябва все по-често да плащат такса за песни, реклами и други творби, които инцидентно се появяват във филмите им - нещо, което преди не е било регламентирано от авторското право.
"Най-лошото е, че сега представители на някои компании обикалят началните училища и детски ясли и обясняват, че трябва да им се плаща, за да прожектират филми на децата", ядосва се кинотворецът Джед Хоровиц, чийто документален филм Willful Infringement изследва културните последствия от ограничаващото приложение на авторското право.
Хоровиц лично е засегнат от това. Компанията Walt Disney го осъди за нарушаване на авторските права и иска 110 милиона долара за кратки изложения за филми, които неговата малка фирма доставя на сайтове за електронна търговия и на он-лайн библиотеки.
Иронията във всичко това е, че Disney нямаше да има какво да защитава, ако не бяха използвали свободно обществената собственост - например приказките на Андерсен и братя Грим, произведения на Виктор Юго, Ръдиард Киплинг и класическата митология. Предшественикът на Мики Маус - Стийм Боут Уили, произлиза от филм на Бъстър Кийтън. Но законът е на страната на големите компании, които преследват безмилостно всеки знак за нарушаване на авторските права. Трябва ли да ги оставим да действат? Това е въпросът, на който трябва да отговорим.

The Philadelphia Inquirer

Ийлз Лотозо
Превела Калирой Пападопулу