Силата на противоречието


От 4 до 20 април галерия "Академия" представя изложба, посветена на 60-годишнината от рождението на Маргарит Цанев-Марго (1944-1969). Това е своеобразен акт на реабилитация, на "завръщане" на Марго в Художествената академия. Последната му изложба приживе е именно там, през март 1969. Тя е закрита преждевременно, а младият художник е изключен от Академията. Месеци след това той намира смъртта си в Тетевенския балкан. Тук публикуваме част от словото, произнесено от изкуствоведа Ирина Аврамова при откриването на изложбата:

Според някои Маргарит Цанев-Марго не е извървял докрай творческия си път. Аз бих казала, че той е напълно завършен творец с ясно формулирана естетическа концепция за света и за изкуството, с категорично оформен пластически професионализъм и с огромно въображение.
Онова, което бихме прочели днес като формула за творческия му възглед, е противопоставянето, конфликтът, който носи уникалното внушение. Противопоставяне не като естетическа платформа, различна от личността, а като цялостно верую. Именно в конфликтността се ражда най-стойностното в изкуството.
За личността на Марго основните противоборства са между самотника, пожелал да остане сам и на върха на своето страдание, и в същото време изпитващ потребност от всички свои приятели, нуждаещ се от любовта им до степен на саможертва.
Другият конфликт е в личностната позиция. Тръгнал по независим творчески и житейски път на скулптор, той издига в култ, без реално да се нуждае от това, своето приемане или отхвърляне от институцията Художествена академия. Конфликт в естетическата му концепция. Обладан от най-съзерцателната философия - дзен, Марго непрестанно е в движение. Творчеството му е образ на динамиката на чувствата, мислите, образите, композициите. Резултат от всичко това е големият конфликт в душата му между позитивността на дзен, противопоставена на Ренесансовата трагика. Стилът му, напълно оформен, въпреки втория (и последен за него) курс, е плод на тези странни съчетания - динамична композиция, в която диагоналите на Ренесанса и Барока са редом със знаковостта на иконата. Рисунката, като най-изповедна форма, внушава фрескови мащаби.
В малките листа той побира небето и земята на хора-грешници и герои, сродни на тези от Страшния съд на Микеланджело. Текстовете в листата са източни, а типажите са от митологията на Елада и Ренесанса. Най-въздействащ, най-негов, на Марго, е духът на трагизъм, на обреченост и саможертва, пропит във всяка сцена - реална или съновидение, любов като среща или разминаване, като радост или изпепеляване, в митологичните или съвременни образи. Всъщност с разголената фигура-знак Марго избягва историческата конкретизация, с което разтваря към времето чертите на адресата си. Изумително е противоречието между едва удържаната емоция, помела и самия него, и начинът на претворяването й - с неподозирано професионално самообладание.
Неочаквано за екстатичността им, телата в рисунките му са "изпипани" и моделирани с ясната четливост и осезаемост на скулптури. Рисунките, "моделирани" до релефност, са ту плътни материи върху прозрачната безкрайност на белия лист, ту бели видения, плуващи в щателно до умора материализирани тъмни фонове - късове от мрака в душата му. Скулптурите - грубо издялани и поради това живи човешки тела, въплъщения на страданието, носят трагика, сродна на Микеланджеловата.
Едновременно буря и покой; мъдрост и детинско безразсъдство; непримирение с нетолерантността и величаво самоотрицание. Една невероятна личност, чийто край, уви, бе предопределен от философа Хегел: "героят във високото изкуство загива по логиката на собствения си характер".
Марго създаде творчество по своите си закони - противоборство на същностите, тъмната и светлата страна на света в едно цяло. Тъмната - на човешките отношения. Светлата - на идеалното в изкуството, в копнежите му. Едно не ще приемем - обреченият да загине Марго носи тъй щедър дар на художник. Личността на Марго ще ни държи винаги будни.
Несъздаденото от него ще ни кара, въпреки трагичната извисеност на саможертвата му, отново и отново да правим своя избор докрай да извървим пътя на живота си, чрез който да осъществим своята мисия.