За мярата на случващото се

Когато преди години неколцина медиевисти започвахме изследванията си в областта на византийската философия, Георги Каприев, с характерната за него категоричност на изказа, заяви, че имаме поле за работа поне през следващите четиридесет години. Това тогава ми се стори пресилено. Философските дискусии във Византия ми се виждаха някак много бързо затварящи се в себе си, аргументите и дори словесните фигури - угнетително повтарящи се, а решенията - по правило идващи отвън, чрез разпоредба на някоя от извънфилософските институции. Струваше ми се, че значимото теоретично съдържание ще се изчерпи сравнително бързо, така че заниманията ни с Византия могат да бъдат само суплементарни спрямо изучаването на европейската средновековна философия и култура. Основания за това ми даваше и фактът, че интересът към византийската философия и без това е съвършено ограничен, че след стандартното и не особено задълбочено изследване на Б. Татакис от 1949 г. авторите, докосващи се до тази проблематика, предпочитат да избягват определението "философия" или в най-добрия случай да го допълват с "и теология", убедени, че само по този начин е възможно да бъде словесно изявен културният профил на "византийското". Бях убеден, че опозицията "рационалният Запад" - "мистическата Византия" е изкуствена, повърхностна и невярна по същество, но се боях, че византийските теоретически текстове няма да изявят достатъчна смислова мощ, за да застанат редом до великите умствени построения на европейските мислители от Средните векове.
Прав се оказа Георги Каприев. При това той демонстрира правотата си по най-добрия, а сигурно и единствения продуктивен начин - заемайки се с изучаването на византийската философия. Отначало на малки стъпки и фрагментарно, опипвайки изследваното поле (както правехме и ние, останалите) и споделяйки постигнатите резултати по-скоро в чужди издания. Сетне събирайки и подреждайки публикациите си в книга с непретенциозното заглавие Byzantica minora (2000). Накрая публикувайки едно систематично изследване, "Византийската философия. Четири центъра на синтеза" (2001), чийто тираж - прочее - беше буквално разграбен от читателите. Което, съгласно обичайните за тези географски ширини нрави, беше подминато с почти пълно мълчание от научната колегия.
В началото на тази година немският превод на "Византийската философия" беше публикуван в авторитетното и специализирано за философска и хуманитарна литература издателство "Кьонигсхаузен & Нойман", Вюрцбург. Фактът е знаменателен. Макар още в самото начало на текста си Каприев да заявява, че това не е "пълноценна история на византийската философия в класическия смисъл на думата", а само един опит да бъдат очертани четири от могъщите синтези (ученията на Максим Изповедник, Йоан Дамаскин, патриарх Фотий и Григорий Палама), очертаващи хода на една забележителна традиция, посланието на тази книга е достатъчно категорично. Тя декларира и демонстрира убедително възможността да бъде изявен собствено философският пласт на синкретичната византийска култура, да бъдат изведени и анализирани аргументативните структури на водените във Византий богословски спорове и, в последна сметка, източната част на Европа да бъде реинкорпорирана - именно в нейната уникалност, именно в нейното своеобразие - в общия европейски културен амбианс. С тази книга в някакъв смисъл се слага край на предубеждението за "периферността" или "провинциалността" на византийската философия и се изявява значимостта на нейните умопостроения в един по-всеобхватен теоретичен дебат. "Светлината на Изтока" (orientale lumen), лозунгът на духовното възправяне на Европа през XII столетие, престава да ни изглежда само литуратурен топос и ни се разкрива в цялата си съдържателна пълнота и сериозност.
Позволих си да представя на читателите тази кратка бележка за една публикувана в чужбина книга, защото ние най-често не забелязваме. Ние сме непростимо небрежни към важни културни събития, особено когато в тях няма светски блясък или пикантност. Случаят е забележителен дори не единствено със сам по себе си немаловажния факт, че книга на наш колега се появява в едно от най-добрите европейски научни издателства. Той е индикация и окуражителен пример за възможния разумен диалог между културите в рамките на по самата си същност единното пространство на знанието. Разширяването на "четимостта" на едно осъществено у нас изследване има и смисъла на важно послание с оглед на по-непосредствени и по-дългосрочни изследователски програми - планираната през следващата година научна конференция, посветена на византийската философия, извеждането на византийската тема като определяща за една от следващите научни инициативи на Обществото за изследване на средновековната философия (президент на чиято византийска секция е професор Георги Каприев) и, разбира се, мегапроектът "Византийските коментари върху Платон и Аристотел" (ByCoPA), в който са ангажирани научни институции от множество европейски страни. Затова и ми е трудно да кажа кое всъщност възвръща България в автентичното поле на споделените европейски ценности - дали фойерверките и строените гвардейски роти, или спокойният слог на едно изследване, което учените в Лувен и Бари, в Амстердам, Кьолн или Нотр Дам ще приемат не само като "нормално", но и като своего рода стандарт.

Цочо Бояджиев





Georgi Kapriev, Philosophie in Byzanz, Konigshausen & Neumann, Wurzburg 2005, 383 S.