Учителят, който не говореше никому
Монсеньор Андраш Вереш напомни наскоро, че по време на комунистическата диктатура църковните лица бяха подложени на особен физически и психологически тормоз. Някои устояха. Други се огънаха и станаха доносници. Това ми напомни моите години, прекарани в лицея на францисканците, през 60-те. Отец Теодосий беше изключителна личност, от онези педагози, с които можеш да говориш за всичко. Либерален до степен, която би изненадвала и днес. Спомням си, че един ден го попитах за слуховете, които се носеха за най-обичания ни учител - един изключително самотен човек, който прекарваше следобедите си, разхождайки се сам напред-назад в градината. Разправяха, че бил измъчван в затвора и че го накарали да подпише нещо. И че той не говори с никого, за да няма какво да донася. Отец Теодосий можеше да ми каже да го оставя на мира. Вместо това той ме накара да седна и ми обясни това, на което властта е подлагала монасите. "Няма нито един, който да не е бил унижаван. Не си представяй ударите, нанасяни в затвора като плесница, удряна от време на време... Представи си, че си затворен, че всеки ден те бият с палка, с железен прът, че те ритат, че те тъпчат и после пикаят отгоре ти. Ако имаш късмет - не в устата ти. Всичко това няма смисъл, защото ти нямаш нищо за казване. Те го правят само за да те измъчват, за да подложат вярата ти на изпитание. И това трае не дни, а години. Хиляди дни. Родителите ти вече тайно са направили опелото ти, ти не съществуваш, ти си свършен. После ти казват, че можеш да излезеш, трябва само да подпишеш един лист. Подписваш. Щял си да го направиш и по-рано, само да те освободят. Всеки може да бъде пречупен, с изключение на светците. Ние обаче сме само човеци." Той нито потвърди, нито отрече, че нашият любим учител е доносник, но ме помоли да помисля върху това, което тези хора са изтърпели. И да запазя цялото си уважение към тези, които са били изтезавани до степен, че да подпишат, и които след това живеят така, че да нямат и една дума да донесат. Това е героизъм, наистина жалък, но героизъм. Тази история само потвърждава думите на Монсеньор Вереш, когато той твърди, че в повечето случаи свещениците са разбирали от самите доносници, че са шпионирани. "Често по време на събирания на свещеници те молеха колегите си да не засягат този или онзи въпрос, за да не бъдат принудени да донасят." Днес, когато се разпространяват списъци с информатори на бившия режим, може основателно да попитаме, както Монсеньор Вереш: "Защо публикувате списъци на бедните хора, които бяха жертви на този нечовешки режим, докато тези, с чиято помощ той функционираше, могат да запазят анонимността си?". Той има право да постави този въпрос. Но аз мисля, че Църквата трябва да каже цялата истина - нейното предопределение, нейната отговорност го изискват.

Nepsyava, Будапеща

Иван Андреши