След неказването, начало на катарзис
В продължение на петнайсет години политическите и социалните елити на Словакия избягваха да се занимават много с комунистическия период. Разбира се, бяха публикувани книги от историци и свидетелства за времето. Даже Парламентът гласува резолюция, осъждаща комунистическите и фашистките режими. Но през 90-те темите, които вълнуваха страната, бяха, първо, националната идентичност и нейните исторически корени, а след това борбата срещу автократичната власт на Владимир Мечияр.
В Полша, в Чешката република и в Унгария имаше ожесточени дискусии върху ползата да се признават като доказателства документите, изхождащи от тайната полиция. Хората се питаха дали законът за архивите - клопка за мнозина дисиденти - не е в действителност победа на комунизма (и може би на Москва, чиито агенти няма да бъдат никога демаскирани). В Словакия темата не интересуваше никого. Може би затова през 2002 г. Законът за Институт на националната памет бе гласуван без особени дебати и с голямо мнозинство в Парламента. Този закон, от централноевропейска гледна точка, е революционен: той позволява на гражданите по-широк достъп до досиетата на бившия режим, отколкото в Полша, Унгария или Чешката република. [Той постановява в частност публикуването на досиетата на агентите, на всички чиновници в StB и на партийните кадри. Същото важи и за фашисткия режим по време на Втората световна война.]
Словакия е атипичен пример, защото отварянето на архивите на StB не заплашва политическите елити. Разбира се, в тях могат да се открият бивши членове на комунистическата партия, но в повечето случаи става дума за фигуранти. Висшите представители на бившия режим напуснаха вече политическия живот - един от последните беше президентът Рудолф Шустер. Колкото до дисидентите, при комунизма те се брояха на пръсти и единственият, който още е на политическата сцена, е християндемократът Франтишек Миклошко. Словашкият политически елит е съставен от плеяда посредствени технократи, от които бившият режим не се интересуваше въобще. Днес те са заети с политическите си игри и са корумпирани до мозъка на костите си, но преди петнайсет години комунистическият режим не подозираше за тях. Този елит няма какво да се страхува от архивите на StB.
Словакия прилича на учудено дете, което е потънало в четене на писмата на родителите си. Политиците, които откриха имената си в списъците на полицейските агенти, са интервюирани от млади журналисти, ненавършили 25 години. По-възрастното поколение се опитва да обясни, че преди време нещата са били по-сложни. Напразно. Младите продължават да поставят въпроси. И имат право. В това reality-show се показва онова, което е трябвало да остане скрито завинаги. Отношенията между един офицер на StB и един агент са били почти близки, въпреки че често са били пропити от страх. StB познаваше множество техники, за да пречупи човешката личност. Вярвахме, че те ще отнесат този срам в гроба.
Тази надежда изчезва във всички посткомунистически страни. В Словакия тя изчезна постепенно, по малко неочакван начин. Преди публикуването на досието на Ян Хурни [християндемократ, държавен секретар], никой не осъзнаваше до какво ще се докоснем. Сега вече никой не е в състояние да каже дали ще има промяна в начина да мислим за обществото и в изискванията към публичните фигури. Едно нещо е сигурно, все пак - след петнайсет години най-накрая започна сериозен дебат за миналото. Аз силно се съмнявам, че публикуването на архивите на StB ще може да възстанови историческата справедливост. Имат право онези, които твърдят, че архивите са непълни и че едрите риби ще се измъкнат при всички положения. Все пак смятам, че публикуването на тези досиета ще накара обществото да уважава малко повече морала и справедливостта, защото на обсъждане е поставено поведението на индивида при сблъсък със системата. И когато един политик си подава оставката във връзка с миналото си, това е първият знак за катарзис. В един свят, в който цинизмът на силните и богатите преобладава, връщането към миналото е почти единственият удобен случай моралът да влезе в политиката. Това е достатъчно основание да оценим положително отварянето на архивите.

Gazeta wyborcza, Варшава

Мартин Шимечка,
словашки писател и бивш дисидент