Отворено писмо до президента Траян Бъсеску
Господин Президент,
В продължение на четирийсет и пет години паметта на румънците беше под игото на страха. Никой нямаше право да помни, това водеше до поредица обвинения. И все пак паметта оцеля. Но това оцеляване след 1990 г. само обърка вашите предшественици. Някои от тях ни бяха разпореждали да забравим миналото си, ругаейки ни за нашето упорство да си спомняме, обяснявайки ни, че важно е единствено бъдещето.
Но какво бъдеще може да бъде това, което не познава миналото, господин Президент? Какво бъдеще можем да си изградим върху основи, подгизнали от кръв, в които отеква ехото на страданието?
Комунистическият режим беше режим на омразата и от тази омраза се роди покварата, която ни порази всички. Комунистическият режим беше режим на престъпленията и фактът, че и до днес сме възпрепятствани да научим повече за него, е само едно продължение на тези престъпления. Колко човешки същества умряха в стаите за разпит на Секуритате и на милицията? Колко бяха убити от мъчителите, почитатели на социалистическата революция? Колко умряха в затворите, в лагерите за принудителен труд, в центровете за превъзпитание, в психиатричните клиники? Не знаем. Колко човешки същества бяха задържани без никакво основание или с нелепи основания в обширната империя на Червена Румъния? Не знаем. Колко човешки същества бяха тормозени години наред и в крайна сметка унищожени от тероризиращо шпиониране и безмислено повтарящи се следствия? Не знаем. На колко човешки същества беше разбит животът от "служба "Кадри", придатък към Секуритате - или от подделенията на Партията? Не знаем. Кой кого е издавал? Не знаем.
Не знаем нищо от това, защото никой след 1990 г. не пожела да го знаем. И ужасното незнание, в което се намираме (налагано, за да скрие нечии вини), съставлява срамът и грехът, върху които се блъскаме да построим бъдещето! Обаче нека сме наясно - всичко непрестанно ще се срутва около нас дотогава, докато паметта не съставлява основата на това, което искаме да построим; дотогава, докато правото не проговори.
След петнайсет години чакане и напразни надежди, вие подсказахте на румънците, че времето на правдата е дошло. И наистина, ние не можем повече да се задоволяваме с трохите признания, които благоволяват да ни подхвърлят, нито със скъпернически полуотворени архиви. Изправени срещу задушаващи тайни и ненаказани престъпления, разбираме, че християнското опрощение не стига, за да скрие нашето безсилие.
Румъния има нужда да й се каже цялата истина за наложената й комунистическа диктатура, за да може тя, тръгвайки от тази истина, да разследва болезненото си минало. Румъния има това право и ваше задължение е да й го предоставите. В името на тези, които бяха убити или изоставени да умрат, в името на семействата, обвити в непризнат траур, от името на измъчваните, от името на изключените, от името на тези, които престъплението срещу разума осакати завинаги, от името на справедливостта, към която призовахте, аз ви моля, господин президент, да съставите една международна комисия за изучаване на престъпленията на комунистическия режим в Румъния (1945-1989). Съставена от компетентни личности с безукорна политическа биография и подкрепена от организациите на гражданското общество, тази Комисия ще трябва да има достъп до всички архиви, които могат да съдържат следи от безчинствата, допуснати през изследвания период: архивите на комунистическата партия, на Секуритате, на милицията, на Министерството на вътрешните работи, на Министерството на правосъдието, на Министерството на външните работи, на шпионските служби. Разкриването на окаяните тайни на комунистическия режим няма да заплаши с нищо националната сигурност на днешна Румъния. В замяна, единствено по този начин ще бъде възможно да се изяснят сведенията за носещите отговорност, за изпълнителите и техните жертви; само така можем да си изградим цялостна картина за терора и извършените престъпления; само на тази основа могат да се произнасят обвинения, пледоарии и присъди.
Народ, който губи паметта си, може един ден да открие, че съдбата му се е превърнала в агония. Народ, който един ден разбира, че няма какво повече да чака от правосъдието, е осъден да оцелява в недоверие и отчаяние.

В. Ziua, Букурещ

Раду Портокала
Журналист и писател,
изгнаник в Париж