В списъка съм, но това е грешка
"Списъкът на Вилдщайн" - по името на полския журналист Бронислав Вилдщайн, който публикува в Интернет списък с 240 000 имена, извадени от досиетата на политическата полиция (SB) - съдържа имена както на действащи агенти, щатни или не, така и на "спящи" агенти и на лица, следени от службите за сигурност с оглед на евентуално "преобръщане" (обратно вербуване). По този начин жертвите на комунистическия режим контролират своите палачи.
Всички заинтересовани могат да отправят молба до Института на националната памет за проверка на досиетата им. Тези, които действително са сътрудничали на SB, нямат достъп до тях, а жертвите получават документ, удостоверяващ невинността им. Ситуацията е твърде неудобна за хората, чиито досиета са унищожени. Те трябва да се задоволят с удостоверение, констатиращо липсата на досие. Което не значи непременно, че са невинни.

Първият петък на февруари. От два дни "списъкът на Вилдщайн" е в Интернет. Хората са направили опашка, за да подадат молба за проверка на досиетата им в Института на националната памет; целта им е да получат удостоверение за несътрудничество с политическата полиция по времето на комунизма.
Седми в редицата, Казимеж Зуравски, синеок със сиви коси, разказва: "Прекарах младостта си в ZMS (Съюз на социалистическата младеж). Манифестации, доброволчески акции и т.н. Никога не съм членувал в Партията. Не ми харесваше, че всичко беше предварително разиграно. През 1968 г. [студентски бунтове, последвани от антисемитска кампания на властта] следвах вечерно и се държах спокойно. Един от колегите в работата ми предложи да ме запишат в ORMO (работническите милиции). Намерих претекст да им откажа, обясних, че не мога да боравя с оръжие. Те изглеждаха разбиращи. С течение на времето си казах, че може би не ми предлагаха ORMO, а нещо друго. Ръководех изследователско бюро, строяхме заводи за Съветите. На всеки три месеца ходех в СССР. Няма друга причина - никога не съм създавал трудности, аз бях технократ. Не искам никакви съмнения по себе си. Ще си получа удостоверението, че съм жертва, после ще извикам някогашните си сътрудници да им кажа, че съм бил честен. Дали Вилдщайн отвори септичната яма? Да. И малко от лайната паднаха върху ми. Ще се почистя и точка."
Елегантна дама с кожено палто е девета в редицата. "Какво ли са надрънкали по мой адрес! С кого съм спала? Къде съм се напивала? Не се занимавах с политика, не ходех в чужбина. Искам просто удостоверението, за да го покажа на близките си. Така, ако някой нещо ми намекне, ще му кажа по съвест да ходи на майната си."
Беата Войцюкевич, петнайсета, сини очи, кестенява коса. Енергична бизнес-дама. "Чувствам се като евреин по време на Окупацията. Трябва ли да си окача червен триъгълник, за да виждат всички, че съм в списъка? А като ме оневинят, зелен ли триъгълник да си слагам?"
Бохуслав, мъжът на Беата, предприемач, е шестнайсети. "През март 1968 г. бях председател на Социалистическия съюз на студентите в Агрономическия институт във Варшава. Бяхме единствената университетска организация, която осъди репресиите срещу студентите. Един от колегите ми уреди среща в Министерството на вътрешните работи. Отидох със заместника си и с един от професорите. Присъстваше един лейтенант, който записваше всичко. Казах им, че студентите бяха бити. Бях голям наивник. Естествено, нищо не можах да направя. Но съм горд, че съм защитил студентите. Отидох в Министерството по моя воля. Може би затова съм в списъка. Трябва ли да съжалявам за това, което съм направил?" Двайсетата, Данута Кйелбович, сиви очи, руса коса. "Работех на рецепцията в хотел Бристол, значи бях в контакт с чужденци. Зад гърба ми, скрити зад завеса, имаше две ченгета. Говорех си нормално, като че ли те не са там. Те чуваха всичко. Много пъти са ми предлагали да им сътруднича. Искаха да излизам с чужденци и да им разказвам съдържанието на разговорите. "Ами ако се влюбя? - Ще те разберем. - Имам си приятели, с които да си споделям, защо да го правя с вас?" и т. н. Игричката трая известно време без последици. Един ден едното от ченгетата ми определи среща в някакво кафене, донесе цветя, шоколад. Разкарах го, а той смутен ме пита: "Ами какво да правим с документите, които приготвихме за вас". И вероятно са ги сложили в досието ми. С Господ знае какво още друго." Номер двайсет и три. Слаб възрастен мъж. "Говорих с тях (службите за сигурност) четири пъти, всеки път, като се връщах от Запад. Знам, че не трябваше да го правя. Проблемът беше, че бях поискал телефон. Насрочиха ми дата за инсталиране след двайсет години! Един път приятел от Съединените щати трябваше да гостува у дома. И пристигна екип, който ми съобщи, че телефон ще имам след няколко дни. И го инсталираха. Може би е затова?"
Трийсет и осмият, Марчин Галес, кехлибарени очи, черни коси. "Всички се ядосват на Вилдщайн, но не той ме е забъркал в това, а комунистите. Хората, които създадоха тези досиета, които шантажираха, упражняваха натиск. Цивилизована лустрация не съществува. Хората предложиха да бъдат публикувани два списъка - един на агентите, друг на жертвите. И какво от това? Други казват, че не трябва да се отварят досиетата, преди да са минали трийсет години. Но аз не искам някакво досие, съшито от бандити, да разказва за живота ми. Искам да мога да си кажа думата. Кишчак [министър на вътрешните работи по комунистическо време] казва, че трябва да се изгори всичко. Не е глупав, но кой гарантира, че не си е запазил в къщи най-ценните досиета? През 1979 работех в Мотозбит (коли и резервни части). Бях уволнен и директорката ми ми разказа за някаква работа в един клуб, където ходели да се забавляват чиновниците от британското посолство. Нейният мъж ме уреди там. Беше полковник (от военното разузнаване, май), изпили сме доста заедно. Само бях учуден, че подписах трудовия договор у полковника, а не в клуба. И днес още не знам какво съм подписвал тогава."
Кристина, застаряваща жена, не стои на опашката. "Можем да си поговорим, но не тук. Тук съм с една приятелка, не съм в списъка. Това ме учудва, впрочем. Службите ми бяха дали псевдоним - "Кристина". През 1983 г. една приятелка ми даде пишеща машина, IBM, със сменящи се шрифтове. Майка ми викаше: "Не прави това, ще си навлечеш неприятности!". Но аз исках да спечеля малко пари. Започнах да преписвам текстове за едно нелегално списание.
Преди това бях работила като машинописка в "Солидарност". Преписах няколко стотин страници за това списание. Един ден, в 6 часа сутринта, се звънна на вратата. Гледам през шпионката - мъже. Накарах ги да чакат, като че не съм облечена, и скрих преписаното в пералната машина. Обискирваха няколко часа, без да открият нищо. Заплашиха, че ще изкъртят ламперията. Показах им едно скривалище с малко бижута, но те търсеха само листове хартия. Конфискуваха ми пишещата машина и ме отведоха в двореца Мостовски (управлението на Варшавската милиция). Едно от ченгетата, което ме разпитваше, мил човек, ми каза: "Не се тревожете, вие сте само свидетел". Колегата му крещеше и ми показваше снимки: "Не го ли познавате? А какво правеше у вас тогава и тогава?" Бях вцепенена, знаеха всичко. Заплашиха ме: "Няма никога да видите сина си!" (той беше в Австрия). Правех се на ударена. Показаха ми снимка на един колега от редакцията: "Искате да предпазите този, който ви натопи? Евреите и богатите ви експлоатират". Накрая подписах протокола и ми дадоха псевдоним за докладите, които трябваше да пиша после. На следващия ден отидох да предупредя приятелите (смених два пъти автобуса, да не ме следят) и разказах всичко. За псевдонима и останалото. Да предупредят всички, че апартаментът е следен, да не съм в течение на нищо и да не ми звънят повече. Когато публикуваха списъка, бях сигурна, че съм вътре. Във всеки случай, цялата тая история не ме интересува вече. Днес бързам, на курс съм по прераждане."

Gazeta wyborcza, Варшава

Войчех Сташевски