Фатих Акин, роден през 1973
Най-младото, свободно и темпераментно кино, появило се тук напоследък, е на немския турчин/турския немец Фатих Акин, роден през 1973... За първи път у нас го гледахме на Киномания 2004. "Кратко и безболезнено" (1998) и особено "През юли" (2000), и "Солино" (2002) екзалтират с простота, нежност и остроумие. Културните, социални или екзистенциални перипетии на млади хора из етноси, манталитети, пътища, стоплят киното (и зрителя) по-силно от глобалното затопляне. Без спецефекти и финтифлюшки, без социална патетика и философстване филмите му излъчват безпрецедентно (не само) за немското кино очарование. Оттогава мисля за Фатих Акин като за красивото бъдеще на европейското кино. И трескаво зачаках "Срещу стената" (2004, "Златна мечка", Европейски филм на годината), разпространяван тук от "Ван Крис" и необяснимо защо едва наскоро пуснат по екраните.
Фатих Акин, подобно на Куентин Тарантино, влиза в киното през видеоманството и поема риска на авторската фантазия през съизмерването с жалонни автори и жанрове, експлицирайки меломанството си като активна интонационна среда на филма. За разлика от американския нихилист Тарантино обаче, Фатих Акин е роден, израснал и завършил изящни изкуства в Хамбург, но възпитан в турската етническа традиция. Културната му амбивалентност, за разлика от поколението на родителите му (т.нар. "гастарбайтери", превърнали се в черноработническата диаспора на Западна Германия през 70-те), вече е част от реализирана социална интеграция и шанс да представи своя ракурс върху мултиетническото немско живеене. В киното на Фатих Акин то е травма и мечта, маргиналност и екзотика, жестокост и любов. Тоест без да се противопоставя на Тарантиновската озъбено-цитатна филмова копнежност, но и без да се съобразява с нея, Фатих Акин трасира своя си екстазна територия за киноприключение, която естествено минава през разни влияния, но неизменно е отправена към корените на националната идентичност. Както сам споделя, "Чувствам се немски режисьор. Снимам филмите си с немски пари и на кинофестивалите представям Германия. Понякога ми се струва, че съм немец, понякога - турчин, т. е. нещо като раздвояване на личността. Но колкото и странно да е, никак не ми е тежко. Водейки този двойствен живот, много по-лесно се зареждам с енергия за филмите си."
Дебютът му "Кратко и безболезнено" обикаля из потайностите на Хамбург подир заблудите на млади турчин, грък и сърбин. Любов и кражби, изневяра и албанска мафия се преплитат до изскубване на надеждите им за бягство от несретата. Филмът е, от една страна, безжалостна притча за емигрантската вироглавост, а от друга - полемизиране на клишето за мургавата престъпност в Западна Европа през искреност и цигарен дим. Тук за първи път се проявява и феноменалната способност на Фатих Акин за избор и водене на актьорите, а Мехмет Куртулус, Идил Юнер и самият Акин са второстепенната връзка с "През юли" (главната е Хамбург, разбира се).
Този филм е най-чаровното и смешно трансевропейско road movie, идвало тук. Даниел (прелестен Мориц Блайбтрой) е млад и застрелян преподавател по физика под прицела на лудетината Юли (Кристиане Паул). На вечерен битпазар тя му продава ацтекски талисман-слънце и му вещае, че ще се ожени за жената, която притежава същия символ (има себе си предвид, но кой да знае?!). Малко по-късно той съзира красивата туркиня Мелек (Идил Юнер), дошла за малко в Хамбург със своето слънце. Край на скучното лято за Даниел. Обсебен от нея (и от предсказанието), той запалва колата на свой приятел, оставил му я, докато е в Южна Америка, и поема подир Мелек в Истанбул. На излизане от Хамбург обаче се натъква на стопаджийката Юли. И поемат заедно от Центъра към периферията на Европа, т. е. от удобния си, изкован от правила живот - към какофонията на страните-бъдещи членки на ЕС. От Хамбург до Истанбул героите се разделят и събират, друсат се и се женят, ограбват ги до шушка и пресичат граници без документи и без пукнат грош, а на всичкото отгоре Даниел е бит и арестуван... Минават през високомерната Унгария с опасни измамници, коварната Югославия с очарователни крадли (Бранка Катич), милата Румъния с корумпирани митничари (Фатих Акин), зелената България с негостоприемни грубияни, за да стигнат жадуваната Турция с нейните перфектни мъже... Изобщо Източна Европа, показана в "През юли", е доста съмнителен лабиринт, чиято алтернатива е най-югоизточният й топос - мегаполисът Истанбул (именно там, под моста край Босфора, е щастливата развръзка за Юли и Даниел). Затова пък филмът без съмнение е въодушевяващ лабиринт от европейски естетизъм, източна чувственост, етнически парадокси, универсална ирония... Създаден три години преди австрийския "Донау, Дуна, Дунай, Дунав, Дунаро" на виенския хърватин Горан Ребич (вж. "Култура", бр. 27 от 2004), "През юли" се появи в София след него. И с транзитното си екранно минаване през България отново издраска националното ни самочувствие. Между другото, въпреки че взривява монотонния шлепен паневропеизъм на "Донау...", един от най-симпатичните епизоди във филма на Фатих Акин е на шлеп (Даниел и Юли мечтаят, дрогирани). А иначе с ексцентричната си какофоничност "През юли" пламенно и младежки се съизмерва с "Черна котка, бял котарак" на Кустурица - неслучайно е и присъствието на Бранка Катич.
"Солино" (2002, Германия, реж. Фатих Акин) е омая. Отново става дума за корени и интеграция, но без турска следа в сюжета. Филмът потегля с влак от заспалото италианско градче Солино през 1964, когато семейство Амато с малките Джиджи и Джанкарло е принудено да емигрира в Германия, а сладкото момиченце Ада очаква подарък сняг - не го е виждала, милата. Бащата Романо (Джиджи Савоя) отваря пицерия в спретнатото градче Дуисбург (първата в Рурска област), майката Роса (Антонела Атили) му помага механично, скована от носталгията. Сред многобройните почитатели на пастата й е изискан кинорежисьор, запленил любознателния Джиджи. Той и брат му растат, интегрирайки се в чуждата среда (особено през приятелството с Йохана), а марихуаната им открива неподозирана свобода. Разликите помежду им обаче стават все по-драстични - Джиджи (Барнаби Мецурат) снима, мечтае за голямото кино и живот с Йохана (Патриция Жолковска), Джанкарло (Мориц Блайбтрой) му завижда и все гледа да крадне. Майката се връща в Италия. Джиджи, заснел първия си документален филм, отива за дни при нея. Ту-ту-у, влакът отлита, както и неговият живот в Германия - батко му открадва любимата, успеха на кинофестивала, идентичността му... Но в Солино, където слънцето сънливо пече и Роса се стабилизира, Джиджи отново среща Ада (Тициана Лодато). Следват разходки, любов, деца - идилия. Джиджи вдъхновено обикаля околността и снима ли, снима... На финала събира своите съграждани в обновеното лятно кино и им прожектира техния собствен живот - смешен в своята опърпаност, охлузен в своята виталност. Възхитителен филм е "Солино". Възпламенява с любов към човека и киното, динамиката и традицията. Внимателно, иронично и сочно слепва детайлите на всекидневието - нео-неореализмът му е като път в слънчогледите. Както споделя самият Фатих Акин, "Аз съм млад режисьор и съвсем естествено е да съм повлиян от някого. Тъй като не съм учил кино, практически преминавах през историята му, снимайки своите филми. А що се отнася до "Солино", той си беше отдаване на почести par excellence. Сутринта екипът ме питаше: "Е, чий ден е днес? Като кого ще снимаме - като Фелини, Де Сика...?". И като става дума за носталгия и корени, няма как да пропусна и факта, че Антонела Атили е живата връзка с "Ново кино "Парадизо" на Джузепе Торнаторе - солиден маркер в "Солино". Ако "През юли" е мистично road movie, където любов и етноси, граници и смях, визиони и дрога, Кустурица и оригиналност се редят в шеметен пробег на германец (и германка) подир турската му изгора, в "Солино" Фатих Акин сътворява мощен резерват на човешката уникалност, побрал парадокси, грешки, и емоции в катартично любовно обяснение към киното и стъписващо вникване в италианската душевност.
"Срещу стената" (2004, Германия/Турция) е първият филм на Фатих Акин с двустранно финансиране. И първият, в който възбудата от съприкосновението му с киното е изтикана от драматизма на историята. "Срещу стената" е филм-сблъсък: екзистенциален, етичен, еротичен, религиозен, семеен, любовен... Безпощаден и отчаян филм.
Хамбургски клуб след концерт, а Джахит Томрук (Бирол Юнел) - грохнал рокаджия около 40, с лице, напомнящо Миг Джагър - обира боклуците. Виждаме го седнал на бар с цигара и жажда за бира. До него е Сереф (Гювен Кирак): "Като си жаден, пий вода." Джахит: "Да не съм куче?" Маркировки по пътя. Джахит с колата - нощните светлини се отразяват в стъклата. Цигара. Бута се право в стена.
Ето го в клиника за самоубийци с яка за счупени прешлени и дръзко черни очи. Лекар към Джахит: "Ако искаш да се самоубиеш, не е нужно да умираш. Просто си смени живота - иди другаде." "А вие откъде сте сигурен, че съм искал да се самоубия?" Чернокосото момиче Сибел (Сибел Кекили) се стрелва към него: "Ожени се за мен." Той е нейното формално спасение от консерватизма на мюсюлманското й семейство и прерязаните вени. Тя говори турски, той - немски, макар че бил от Мерсин. Женят се с уговорката, че бракът им е фиктивен. На сватбата смъркат кокаин, кълчат кючек, отиват в бърлогата му - пънк, бира, гнъс. Прогонена още в първата брачна нощ, Сибел, с бяло яке върху булчинската рокля и с все по-сияйна усмивка, преспива с барман, а на сутринта се сгушва пред вратата на Джахит. Тя го подстригва, той я урежда във фризьорския салон на Марен (Катрин Стрибек), с която отвреме навреме преспива... Сибел създава домашен уют, прави си пиърсинк, ходи да се чука - ей така, от едното любопитство. Пиян и ревнив, Джахит тресе социопатична грива а ла Кърт Кобейн... Стават все по-близки, но тя отказва да правят секс, бранейки свободата си, а той убива неволно един от нейните партньори, бранейки честта й... Подстригана късо, прогонена от семейството си и неутешима в очакването на Джахит, Сибел заминава за Истанбул при братовчедка си Селма (Мелтем Камбул), която се старае без отдих в хотел "Marmara". Пак е угнетена - от своето еднообразно камериерстване, от херметичния просперитет на Селма, от липсата на дрога... И всичко това - на фона на фасадното еднообразие на Истанбул. Различна в Германия, тя е различна и тук - до агресия... и укротяване.
Джахит излиза от затвора - елегантен, остарял, замечтан. Чака го само Сереф. Изпраща го за Истанбул, подир сянката на Сибел. Виждат се. Промяната й не е само в очилата. Най-сетне се отдават един на друг - тъжни атоми в празно пространство.
Оркестър от шестима в черни сака и певица в червена рокля на брега на Босфора е рамката на филма. Директно анфас, стъпили върху шарени килими, те изпълняват турски любовни парчета на фона на "Света София". Появяват се в още четири важни моменти като ироничен гръцки хор, а на финала дори се покланят. Трогателно-статичните интермедии са всъщност и релаксът.
"Срещу стената" е филм за разминаването като жесток хазарт. За самоизтезанието като кръв на мълчанието. За любовта като помиряване на контрастите. За бягството от Запад към Изток като алтернатива на саморазрушението. През клаустрофобичния сумрак на маргиналията, била тя бар, бардак или бездомност, Фатих Акин изследва своите окаяни сънародници детайлно - с автобиографичен сантимент, любовна строгост, чувство за хумор. Негови съзаклятници са всички актьори, но преди всичко вулканичният Бирол Юнел и фееричната Сибел Кекили. С уникална за днешните параметри на филмовия език органика от естественост, неистовост и плътност (въпреки фабулните елипси) Фатих Акин надскача лимитите - и на етно-номадската проблематика, и на жанровата сълзливост. С паралитичното си внушение за утопизма на човешката хармония филмът души дълго след като си излязъл от салона. Но и най-мъчителните епизоди в "Срещу стената" не помътняват радостта, че си влязъл в салона.
Вихрено искреното кино на младия Фатих Акин, с дрогата, възторзите, болката, коловозите, насилието, границите, въздейства като ваксина срещу стереотипите. То е самият антидот на досадата.

Геновева Димитрова