Несъстоялите се филми
В най-разгорещените дни на деветия София Филм Фест често ми се случваше неволно да подслушам все един и същ разговор с ключов въпрос: "Защо във всички държави се прави някакво кино, само тук не?" Сериозно се замислих, преди от позицията на съвестен киновед да възроптая по инерция срещу подобно "непосветено" изказване. Разбира се, не е вярно, че в България не се прави кино, но е истина, че е някакво. За жалост "някакво" се оказва доста точно определение, защото като цяло киното ни хем го има, хем не съвсем, тоест наличието му е неопределено. Телом съществува - дава повод за цифри, статистики, обсъждания и конференции - сиреч регистрира физическо присъствие. Духом обаче или го няма, или витае някъде другаде - в миналото, в забравени от Бога кътчета на родината или просто си е останало на топло и сигурно в главата на своя автор под формата на добри намерения. С други думи - филмите се замислят, снимат, монтират, прожектират, но сякаш не се случват. Нито на екрана, нито в главите и сетивата ни. Така де, кога за последно ви се случи да гледате нов български филм и той да ви остане любим поне докато текат финалните надписи?
Съзнавам, че с настоящото встъпление отново подхващам тема, която през последните години се коментира нашироко от кинокритиката - както в затворената атмосфера на специализираните кръгли маси, така и в медиите. След отминаването на кризисната нулева година във филмопроизводството и появата на спасителната сламка "Писмо до Америка", се поокопитихме, обявихме официално излизането на българското кино от дълбок сън, сътресение, кома или както там го наричахме и стигнахме единодушно до заключението, че българско кино има. И сякаш всичко тръгна по старому. Е, не съвсем, защото в споделеното между колеги мнение за някой нов филм шепнешком подхвърляхме "абе, като за български става", което издаваше снизходително отношение. Същото, с което изтърпяваме досадното мърморене на много стар далечен роднина, на когото, мислим си, не му остава много, та можем да проявим търпение. Но иначе премиерите минават сравнително успешно, коктейлите - също. На пресконференциите по време на последната "Златна роза" във Варна се изказваха възторзи и благодарности, творците се кланяха артистично и обираха овациите на градивната критика.
"Посветената" публика ръкопляскаше, посрещаше на крака любимите си актьори, ала все ще се намери някой "непосветен", който от невинната позиция на незнаещия да изкрещи: "Царят е гол!" под формата на въпроса, с който започнах. В понятието "непосветен" включвам всички онези непрофесионално изкушени от киното, любопитни млади, стари и всякакви хора, които ме питат (а предполагам и вас) какво българско да гледат и защо, като го гледат, не биха повторили. Получава се някакъв парадокс. Излиза, че хем има българско кино, хем това се твърди само от критиците и авторите му.
Струва ми се, че към днешна дата за българското кино "Мила от Марс" на Зорница София е това, което "Писмо до Америка" беше преди пет години - успя да окуражи творци и критици, показвайки, че у нас може да се прави новаторски, комуникативни, конвертируеми извън страната филми и същевременно поразмърда задрямалия интерес на публиката. Нещо повече - доказа, че това може да стане с малко и неофициално спуснати пари. Сега обаче, когато еуфорията около наградите и появата му въобще попремина, отново отправяме поглед към цялостната картина на игралното ни кино и предполагам всеки, който има отношение по темата, съзнателно или не, прави собствена равносметка на ситуацията. Лично моята не се оказа обнадеждаваща.
Ако миналата година бях споходена от черноглед оптимизъм, породен от факта, че са малко приличните филми, но все пак никнат идеи, то след откровено слабото българско представяне на тазгодишния София Филм Фест, осъмнах неприлично скептична. Първо, защото като за български фестивал филмите бяха твърде малко - само пет на брой, от които единият е на практика късометражен и спорно наш ("Открадната светлина", реж. Майкъл Кори Дейвис). Второ, защото единствената предварително обявена премиера не се състоя, а филмът мина само на закрита прожекция ("Принцът и просякът", реж. Мариана Евстатиева-Биолчева). Така ни останаха четири филма, три от които вече бяхме гледали по други поводи ("Смисълът на живота" на Красимир Крумов дори бе излъчен по БНТ). И трето, защото на фона на всички останали национални кинематографии, пак се нареждаме в края на опашката. На всичкото отгоре го потвърждават и мненията на странични авторитетни наблюдатели - критикът Ханс Йоаким Шлегел изрази дълбокото си разочарование от видяното, а Питър Грийнауей с пръсъщата на гениите безпардонност ни посъветва да се чувстваме щастливи, че нямаме кино, защото това ни позволява да се отдадем на експерименти. Трудно ми е да призная, но след пресяването на чужди и собствени заключения в мислите си, за пореден път ме обзе срам, примесен с тъга. И, за съжаление, никаква "Мила от Марс" не е в състояние да ме изтръгне от това чувство.
Ще започна с "Изпепеляване" на Станимир Трифонов, поделил си с "Мила от Марс" Голямата награда на журито на последната "Златна роза". Освен това бе най-тържествено представеният филм не само защото откри фестивала, а защото това съвпадна с официалната му премиера. Смея да твърдя, че още от началото бе ясно, че на него ще се връчи приза - не за друго, а поради липсата на особена конкуренция. Пък и на фона на посредствената международна селекция от програмата на "Любовта е лудост" филмът някак придоби самочувствие и комфортно се разположи сред победителите и от двата конкурса. Докато стигне до София Филм Фест обаче славата му отшумя, а в контекста на темите и естетическите метаморфози, тресящи световното кино, блясъкът му помръкна и не остана и помен от първоначалното въздействие. Две неща провокират личните ми резерви към "Изпепеляване" - темата и драматургията.
Не знам дали ще е пресилено, ако кажа, че темата за лагерите у нас се изтърка почти колкото темата за евреите по света. И ако навън това се случи поради честото й преексплоатиране, в хода на което се каза на практика всичко, то в България опитите не са много, но са така еднотипни, че идват в повече. Трудно ми е да повярвам, че толкова години след "Кладенецът" (1991, реж. Дочо Боджаков) и "Сезонът на канарчетата" (1993, реж. Евгений Михайлов) отново гледаме филм за поругана любов, лагери и нечии ограбени съдби. Разбира се, че е нужно още дълго да говорим за социалистическото минало, докато започнем да се освобождаваме от натрупаните травми, но едва ли грубоватото разчистване на сметки е най-подходящия начин. А грубостта в третирането на една иначе деликатна тема и злобното сочене на виновните с пръст водят до сходни резултати на екрана - груб и на моменти фалшив диалог, отблъскваща еротика, псевдо-реалистични сцени на насилие. В драматургично отношение филмът е несъмнено логичен и мотивационно издържан. Но ми се струва някак по детски инатлив - хем се стреми към изграждане на противоречиви и сложни персонажи, хем ги натиква в предварително скроени характеристики, които ги спъват, ограничават, правят ги схематични и еднопластови. Типичен пример е образът на Методи Стоев (между другото, блестящо овладян от играта на Деян Донков - едва ли може да се направи повече в случая), който се лашка между култ към партията, животинска страст и неубедително разкаяние, без дори за миг да се оттласне от архетипната представа за примитивен грубиян. Аналогично Енрике (Стефан Вълдобрев, награда за мъжка роля от "Златна роза") и Калина (Параскева Джукелова, награда за женска роля от "Любовта е лудост") са на първо място в категория "жертви" и едва тогава се изтъкват личностните им характеристики. Това оповърхностява психологическия пласт, донякъде придава изкуствен мелодраматичен нюанс на иначе трагичната им съдба. Естествено, няма да съм справедлива, ако пропусна професионалните превъплъщения на целия актьорски състав, комуникативния сюжет, меланхолично въздействащата ретроатмосфера. Но все си мисля, че е време най-сетне да се появи истински зрял, проникновен, опрощаващ и съвършено нов прочит на скорошната ни история, чиито врати още не сме захлопнали. Ще ни е трудно без литературна традиция зад гърба, без философската ирония на мъдреци като Владимир Войнович и Милан Кундера, но едва ли е чак непосилно да се засмеем на призраците от миналото. Както постъпиха германците в "Good Bye, Ленин!" например.
Другият филм, който засяга неудобен момент от социалистическото ни минало, е "Откраднати очи" (реж. Радослав Спасов). Макар и подхваната доста късно, темата за т. нар. "възродителен процес" и репресиите срещу българските турци все пак открехва още една травма оттогава, нагнетила срам и вина в колективното ни несъзнавано. Същевременно филмът се оказва актуален в контекста на глобализацията, диалога между различните култури и многобройните призиви за етническа търпимост. Първенството му дава известни предимства, защото го спасява от банални наслоявания при предишни траковки, но, разбира се, не го освобождава от задължението да намери смислената формула и верния път към проблема. "Откраднати очи" се справя с поетата отговорност ни по-добре, ни по-зле от необходимото. Разказаната в ретроспекция история за любовта между млада туркиня и неволния убиец на нейното дете, разпукнала се напук на обстоятелствата, е колкото тривиална, толкова и адекватна на авторските намерения. "Желанието на екипа бе това да е филм, който да лекува раната, а не да я отваря отново." - споделя съсценаристката Нери Терзиева, а резултатът ни дава пълно право да й вярваме, защото какъв по-добър начин да си подадем ръце по съседски, от това да разкажем една красива притча за любовта, която побеждава страха, смъртта и омразата. Другото особено достойнство на "Откраднати очи" е ясно доловимия стремеж към кинематографично съвършенство. Изпипването на детайлите, прецизността по отношение на всеки един компонент от кинематографичното цяло е достойнство, което през последните години у нас се превърна в лукс. От цитирането на европейските филмови образци (било то и малко тезисно) през внимателното и целенасочено подбиране на епизодичните персонажи, та чак до впечатляващия актьорски етюд на умопомрачения Валери Йорданов, филмът заявява качество, уважение към зрителя и неговите естетически изисквания. При все това като че ли не успя да грабне публиката - появата му отшумя вяло и без особени вълнения. Вероятно защото и той, както "Изпепеляване", поместен сред повечето чужди заглавия от фестивала, стои малко нелепо. Струва ми се, че точната дума е "старомоден".
"Смисълът на живота" (реж. Красимир Крумов) е може би най-смисленият и проникновен български игрален филм от София Филм Фест. При все че донякъде е ощетен от техническия дискомфорт на видеоизображението, филмът успява да се "извиси над материалното" и да се пребори за това, което претендира, че е, а именно съзерцателна философска приказка за страха от смъртта, който в една плашлива, но разсъдлива момчешка главица прераства в ужас от Апокалипсис. Разбира се, разгръщането на сюжета е съобразено с възможностите на телевизионния формат, което не му пречи да намира изобретателни начини за прокарване на посланието си. Решен в депресираща сиво-кафява гама и в ритъм с неспокойните пулсации на детската мисъл, филмът заразява с тревожното си настроение, потапя в тягостната атмосфера на нашенската битова и духовна несрета - вдебилен от безделие и слабохарактерност баща (Николай Урумов), изтерзана от нестихващи тревоги и проблеми майка с почти притъпени сетива (Радена Вълканова), а между тях - невръстен "сталкер" (Борис Кашев), който страхливо, но упорито си проправя път през мъглата на бездуховността, търсейки отговора на вечния въпрос. И колкото и изтъркано, толкова и закономерно е на финала да се домогне до любовта в най-безкористния и християнски неин вид, под формата на състрадание към козичката. Защото способността на човека да обича проличава в най-висша степен чрез отношението му към беззащитни същества, тъй като съдбата им често е изцяло в негови ръце. "Смисълът на живота" сам по себе си прилича на своя герой - скромен, но уверен в задачата, която си е поставил, той безотказно върви напред през българската кинонищета, за да ни припомни, че изкуството и в частност киното се раждат с любов и от любов. За съжаление, недоброто копие и деформираният поради техническо недоглеждане образ разколебаха неколцина от и без това това оскъдния брой зрители в кино "Център" и те не дочакаха края му. А колко малко старание е нужно понякога, за да могат добрите филми да намерят своята публика...
Макар почти целия екип на "Открадната светлина", начело с продуцента, да са български, това е филм, който упорито не искам да причислявам към филмовото ни наследство. Не само защото сценарист и режисьор е американецът Майкъл Кори Дейвис, но и поради обидното отсъствие на елементарни кинематографични достойнства. Сякаш не ни стигат разочарованията на родните творци, та да берем срама и на презокеанските. Пък и не е много ясно защо 40-минутен филм се показва наред с пълнометражните български заглавия, а не е включен в програма за късометражно кино. Това обаче е организационен проблем и далеч не е голяма беда. По-страшното е, че вместо сериозна дискусия по въпроса за спекулацията с осиновяването и детската проституция, "Открадната светлина" буди раздразнение и нервен смях. Под залепения по американски тертип етикет "based on a true story" се тътри измъчена и блудкаво поднесена история, чиято стилистика на пресъздаване силно се родее с тази на сапунените сериали. Нищо чудно - досегашният опит на режисьора е натрупан именно в този жанр. В това, разбира се, няма нищо лошо, стига наученото да се използва по предназначение, но е очевидно, че в случая се е престарал в следването на уроците. Филмът странно напомня набързо сготвено ястие, в което, за да прикрие провала си, домакинята е изсипала всевъзможни подправки. Постният трагизъм е гарниран с мелодрама, бутафорните сцени на насилие - с гротеска, фалшивият диалог - с гримасничене. Актьорите преиграват далеч над допустимото, като че се опитват да надмогнат и "овкусят" рехавия сценарий, но резултатът си остава все така плачевен. В зрителските сетива на мястото на страха и състраданието се намърдват досадата и омерзението. А аз за пореден път се запитах дали в България наистина не се дават пари за кино, след като един американец е осъществил дебюта си тук, дори и в качеството на "посланик на добра воля". И защо тези пари не са използвани по-пълноценно.
Когато обичам нещо, било то болното си куче или българското кино, не мога и не искам да бъда снизходителна. В подобно отношение, освен обидно съжаление, се съдържа и престорена загриженост - стимул за фалшиво самочувствие. Най-деструктивният подход в кризисна ситуация като тази е примиренческия. Да приемем нещата такива, каквито са и да ги доукрасяваме там, където не са за приемане, означава спиране в развитието или поемане в грешна посока. А е несъмнено, че вярвам в наличието на изход. Докато съществува потребност, докато все още са останали хора, които питат какво става с българското кино, докато чакат с нетърпение поредните епизоди на "На всеки километър", качват ги на всевъзможни пиратски сайтове и се замерват с изтъркани лафове от "Оркестър без име", надежда ще има. Защото зад привидно ретроградните им предпочитания се крие нещо много съкровено - нуждата да се говори на техния език, за техните проблеми, тук и сега. Мисля, че българската публика все още чака адекватното екранно отражение на съвременната действителност. Дано творците не злоупотребяват още дълго с търпението й.

Мариана Христова


Мариана Христова (род. 1980) е студентка V курс "Кинознание" в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов".
Българското игрално кино
на 9-тия Международен София Филм Фест



Преди близо година публикувахме текста "Произведено в България" от Мариана Христова (вж. "Култура", бр. 26 от 2004), който предизвика полемика. Сега ви предлагаме нейния поглед към новата ни игрална продукция. Редакцията е готова да публикува и други мнения.