В Чикаго операта не залязва

Ако Вагнер беше тук, какво бихте го попитали? - въпрос на драматурга на Чикагската опера Роджър Пайнс.
Харесвате ли темпата ми? - отговор на диригента сър Ендрю Дейвис.


През настоящия сезон (включително и този месец) Чикагската "Лирик опера" е под знака на тетралогията на Рихард Вагнер "Пръстенът на нибелунга". Оказва се, че положените грандиозен труд и средства са напълно оправдани: продукцията на четирите опери "върви" при огромен интерес. Билетите се купуват месеци напред, в деня на спектакъла към Чикаго тръгват много музиканти и меломани - три цялостни представяния на тетралогията са в основата на репертоарния план на оперната къща с най-големи звезди. Спектаклите на "Залезът на боговете" (на един от тях присъствах) са отредени за съботните вечери - възможност за свикналия да живее на 4 колела американец да прекара Вагнеров уикенд в Чикаго.
Подобна възможност ми предложиха от университета в Луивил (Кентъки); за първи път в живота си изминах с кола общо 1400 километра за два дни, за да посетя оперно представление, което трае пет часа и половина. Подобно приключение би било много подходящо за перото на Джером К. Джером, ако не беше придобило смисъла на чаровната авантюра на "всичко е възможно", особено за човек като мен, не стъпвал до този момент нито в Чикаго, нито в прочутата му оперна къща.
А тя, къщата, е внушителна. Най-внушителна изглежда, когато влезеш в залата. Сякаш разкрива постепенно своите пространства, своите възможности, както и своята история. Историята й естествено винаги се свързва с определени личности. Днес тя се гради от английския диригент сър Ендрю Дейвис - пети пореден сезон той е музикален директор и главен диригент в "Лирик Опера" (съвсем наскоро пое и задълженията на артистичен съветник на Питсбъргския оркестър, под различни форми продължава сътрудничеството му и с английските оркестри, които ръководеше преди това). След като е преминал през "Пръстена..." на диригента Александър Гибсън в началото на 70-те на миналия век, Дейвис доста по-късно се заема с Вагнер, дирижира и в Байройт. Очевидно цикълът е седял в съзнанието му, за да започне да го поставя постепенно в продължение на 4 сезона. Днес вагнерианците в този район на Съединените щати (уверявам ви, те не са малко, все още няма "пресита" от музиката на Вагнер) имат възможност за една седмица да изгледат тетралогията в постановката на големия австрийски оперен режисьор Аугуст Евердинг. В неговата трактовка грандиозната кулминация на Вагнеровата оперна сага, "Залезът на боговете", завършва със седналите, облечени в бяло, момче и момиче - символизиращи идеята за ново начало, идея, която след огнения финал на творбата ти се струва нереална. В декора и осветлението имаше привлекателни "приказни" ефекти, красотата на сцената идваше от нейната ненатрапчивост, "гарнирана" с няколко силни, лайтмотивно натоварени акцента.
Разбира се, звездите в представянето на тетралогията са много, друг е въпросът кои от тях действително "влизат" във Вагнеровата музика и кои реално удържат фантастичното равнище на оркестъра и неговия диригент. И тук веднага идва името на Джейн Игълн като Брунхилда. Бих могла да отмина нейната сценична безпомощност (поради извънредното си тегло тя почти не може да се движи), ако в музиката й нещата бяха на равнището на продукцията. Игълн се "котира" много като Вагнерова певица, но пеенето й не може да се нарече образец за Вагнеров звук и, най вече, за фраза. Още повече, че тя имаше действително фантастичен партньор в оркестъра. Може и да не е имала вечер, но някои принципни моменти в музикалното присъствие на образа направо смущаваха. До нея Зигфрид на Джон Треливън изглеждаше като холивудска звезда по отношение на външност и сценично поведение (дребната "подробност" е, че Треливън изобщо не притежава обема и тембъра, боята на героичния тенор). Гунтер на Алан Хелд и Гутруне на Дженифър Уилсън, както и Хаген на Ерик Халфварсон, възстановиха донякъде равновесието в стилистичен план; така, както и Мишел Деюнг (Валтрауте), Дженифър Уилсън (Гутруне) и Олег Бряк (Алберих) с известни уговорки. Но благодарение на оркестъра на Чикагската опера и на сър Ендрю Дейвис несполуките със/на певците не доминираха и не можаха да помрачат преживяването. Толкова много може да направи един прекрасен Вагнеров оркестър с голям, наистина голям диригент! В превъзходната акустична среда на залата се чуваха и най-деликатните метаморфози в звука, който не се бои, при цялата дължина на операта, да "разрежда", да удължава фразата, да "чезне" в тишинни състояния, да изтъква тембъра, като превръща останалите в "маса", която го подпира. Абсолютно му е ясна задачата, за нея той разполага със съвършен, безграничен във възможностите си инструмент-оркестър (от медните 90% са жени), който "работи" с култура и респект, дисциплина и съучастие, каквито рядко могат да бъдат почувствани и видени дори у прочути европейски състави. Всъщност тъкмо оркестърът и Дейвис ми създадоха незабравимото, неповторимо усещане, че съдбата ми е направила уникален дар.

Екатерина Дочева

P.S. Само за информация: в останалите три опери участват Джеймс Морис (Вотан) и Пласидо Доминго (Зигмунд).






Крешендо/
декрешендо